Бунтовници

20

Поглеждам си часовника. Седем часа вечерта. Остават дванайсет часа, преди да разберем какво има да казва Джанийн на Джак Канг. През последния час проверявам часовника си поне десетина пъти, сякаш това ще накара времето да върви по-бързо. Ръцете ме сърбят да свърша нещо – каквото и да е само и само да не седя в столовата с Лин, Тобиас и Лорън, ровейки с вилицата из чинията с вечеря, докато хвърлям крадешком погледи към Кристина, която седи със своето семейство Прями на една от масите.

– Чудя се дали ще можем да живеем по старому, когато всичко свърши – обажда се Лорън. През последните пет минути двамата с Тобиас непрекъснато обсъждат методите на тренировка по време на инициацията при Безстрашните. Май това е единственото общо между тях.

– Ако изобщо някоя каста остане след всичко това – вмята Лин, оформяйки на купчина картофеното пюре в чинията си.

– Не ми казвай, че ще ядеш сандвич от картофено пюре – обръщам се към нея.

– И какво, ако го направя?

Група Безстрашни минават по пътеката между нашата и съседната маса. На възраст са по-големи от Тобиас, но не много. Косата на едно от момичетата е боядисана в пет различни цвята, а ръцете ѝ са толкова плътно покрити с татуировки, че не се вижда дори сантиметър неизрисувана кожа. Едно от момчетата се навежда ниско към Тобиас, който седи с гръб към него, и пътьом прошепва: „Страхливец“.

Неколцина от останалите следват примера му и изсъскват „Страхливец“ в ухото на Тобиас, минавайки покрай него. Той замръзва с вдигнат нож над парчето хляб с бучка масло отгоре, която чака да бъде размазана, и гледа вторачено в масата.

Чакам напрегнато да избухне.

– Ама че идиоти – обажда се Лорън. – И Прямите, които те накараха да изповядаш целия си живот пред очите на всички… също са идиоти.

Тобиас не отговаря. Само оставя ножа и хляба на масата и се дръпва назад. Вдига очи и погледът му се спира на нещо в другия край на помещението.

– На това трябва да се сложи край – сдържано казва той и се упътва към онова, което е привлякло вниманието му още преди да съм разбрала какво е точно. Тази работа няма да свърши добре.

Тобиас се промъква между масите и хората, сякаш тялото му е по-скоро течно, отколкото изградено от твърда материя. Препъвам се подир него, мърморейки извинения към онези, които разбутвам по пътя си.

После разбирам къде точно отива. Маркъс. Той седи заедно с още неколцина от по-възрастните Прями.

Тобиас стига до него, сграбчва го за врата и го поваля на пода. Маркъс отваря уста да каже нещо и допуска грешка, защото Тобиас стоварва тежко юмрук в зъбите му. Някой надава вик, но нито един не се притичва на помощ на Маркъс. Намираме се в помещение, пълно с Безстрашни все пак.

Тобиас запраща Маркъс към центъра на столовата, където има свободно пространство между масите и се вижда емблемата на Прямите върху пода. Маркъс се препъва върху едно от блюдата на везните. Покрил е лицето си с ръце и не мога да видя последиците от удара на Тобиас.

Тобиас блъска баща си на земята и стъпва върху гърлото му с тока на обувката си. Маркъс се дави, от устата му струи кръв и въпреки че е мъж в разцвета на силите си, пак не може да надделее над своя син. Тобиас разкопчава колана си и го измъква от гайките.

После маха крака си от гърлото на Маркъс и замахва.

– Правя го за твое добро – казва.

Спомням си, че точно това бяха думите, които Маркъс и неговите многочислени двойници непрекъснато повтаряха на Тобиас в неговата зона на страха.

Коланът изсвистява във въздуха и уцелва Маркъс в ръката. Лицето на Маркъс е яркочервено; той покрива главата си с ръце при следващия удар, който попада в гърба му. От масите на Безстрашните се разнася смях, но аз оставам сериозна. Никога не бих могла да се засмея на подобна гледка.

Най-накрая се съвземам. Втурвам се напред и сграбчвам Тобиас за рамото.

– Престани! – казвам. – Тобиас, престани веднага!

Очаквам погледът му да е див, но съм изненадана, когато срещам очите му. Лицето му не е променило цвета си и дишането му е равномерно. Постъпката му не е извършена в пристъп на яростно заслепение.

Всичко е било добре премислено и изчислено.

Той хвърля колана и посяга към джоба си. Измъква от там сребърна верижка, на която виси пръстен. Маркъс продължава да лежи на пода и едва си поема въздух. Тобиас хвърля пръстена в лицето на баща си. Той е изработен от потъмнял матов метал, венчална халка на Аскетите.

– Майка ми ти праща поздрави – произнася Тобиас.

После се отдалечава, а на мен са ми необходими още няколко секунди, докато успея отново да си поема въздух. Когато възстановявам дишането си, оставям Маркъс да се гърчи на пода и хуквам след Тобиас. Настигам го чак в коридора.

– Какво беше това? – питам настоятелно.

Тобиас натиска бутона НАДОЛУ на асансьора и дори не ме поглежда.

– Налагаше се – казва.

– И защо се налагаше? – питам.

– Какво, да не би сега да ти е жал за него? – рязко казва Тобиас, обръщайки се към мен със свъсени вежди. – Известно ли ти е колко пъти е постъпвал така с мен? Според теб откъде знам как точно да го направя?

Усещам се чуплива, сякаш всеки момент ще се разпадна. Случката изглеждаше добре отиграна, сякаш Тобиас предварително е обмислил всяка своя стъпка и дълго е повтарял думите пред огледалото. Действията му бяха изпипани до последния детайл; просто този път изпълняваше другата роля.

– Не – отвръщам. – Не ми е жал за него, изобщо.

– Тогава, какво, Трис? – Тонът му е груб. Може би това е причината да се пречупя. – Нали не ти пукаше какво върша или казвам през последната седмица. Какво се промени изведнъж?

Вече почти се страхувам от него. Не знам какво да кажа или да направя пред лицето на тази внезапна промяна. Той стои пред мен, но под познатата външност клокочи и се надига нещо друго; също като моята жестока половина. И в двама ни кипи битка. Понякога само благодарение на това сме живи. Друг път то заплашва да ни унищожи.

– Нищо – отвръщам.

Асансьорът сигнализира, че е пристигнал на етажа. Тобиас влиза вътре, натиска бутона ЗАТВОРИ и вратата се плъзва между нас. Забивам поглед в издрасканата ѝ повърхност и се опитвам да осмисля случилото се през последните десет минути.

„На това трябва да се сложи край“, каза той. „Това“ са присмехът и подигравките след разпита, в който призна, че се е присъединил към Безстрашните, за да избяга от баща си. А после преби Маркъс – публично, така че всички Безстрашни да го видят.

Защо? За да си върне честта ли? Едва ли. Всичко беше твърде преднамерено, за да е така.

+ + +

Вървейки обратно към столовата, срещам един от Прямите, който прикрепя Маркъс по коридора към тоалетните. Маркъс пристъпва бавно, но не е превит, което ме навежда на мисълта, че Тобиас не го е наранил сериозно. Гледам как вратата се затваря след него.

Съвсем бях забравила за онова, което чух в лагера на Миротворците – за информацията, заради която баща ми е пожертвал живота си. Поне така се предполага, напомням си. Може би не е особено разумно да се доверявам на Маркъс. Заричам се повече да не го питам за това.

Мотая се пред тоалетните, докато Прямият не излиза, и после се вмъквам вътре, преди вратата да се е затворила докрай. Маркъс седи на пода до един от умивалниците и притиска купчина хартиени кърпи към устата си. Никак не е доволен да ме види.

– Какво, дойде да злорадстваш ли? – посреща ме той. – Махай се!

– Не съм тук да злорадствам – отвръщам.

За какво дойдох всъщност?

Той ме поглежда въпросително.

– Е?!

– Мислех да ти напомня нещо – казвам. – Каквото и да искаш от Джанийн, няма да успееш да го постигнеш сам, нито пък само с помощта на Аскетите.

– Аз пък си мислех, че сме приключили с този въпрос. – Гласът му звучи глухо иззад купчината хартиени кърпи. – Самата идея, че ти можеш да ми помогнеш…

– Не знам откъде идва заблудата ти, че съм негодна и безполезна, но си я избий от главата – казвам рязко. – Повече няма да го повтарям. Искам да ти кажа само едно – вече знаеш при кого да отидеш, когато ти се проясни главата и осъзнаеш колко тъп си бил, че да не схванеш сам цялата схема.

Напускам тоалетната в мига, когато Прямият се връща с торбичка лед.