Бунтовници

16

Плъзвам ръка към гърба, сантиметър по сантиметър, така че войникът, който е опрял пистолет в главата ми, да не забележи. Вратата на асансьора отново се отваря и от там излизат още Дивергенти, конвоирани от изменници на Безстрашните. Жената от Прямите отдясно скимти. Кичури коса са прилепнали към устните ѝ, мокри от слюнка или сълзи, не мога да преценя.

Ръката ми напипва ръба на задния джоб. Задържам я неподвижно, пръстите ми треперят в очакване. Трябва да изчакам подходящ момент, когато Ерик е близо до мен.

Съсредоточавам се върху дишането си; представям си как въздухът изпълва всяко ъгълче на белите ми дробове, когато вдишвам; после, докато издишвам, си припомням как цялата ми кръв, обогатена с кислород или пък наситена с въглероден диоксид, се влива и изпомпва от сърцето ми.

По-лесно ми е да си представям как протичат биологичните процеси, отколкото да мисля за Дивергентите, строени между двете редици асансьори. От лявата ми страна седи момче от Прямите, което няма повече от единайсет години. Държи се по-смело от жената вдясно – втренчило се е във войника от Безстрашните пред себе си, без да трепва.

Вдишване, издишване. Кръвта стига до най-отдалечените точки на тялото ми – сърцето е силен мускул, най-мощният мускул на организма и това не се променя през целия живот. Прииждат още Безстрашни и докладват за нови успешни атаки по етажите на Жестоката борса. Стотици хора лежат в безсъзнание на пода навсякъде из сградата, поразени от нещо, което не е куршум. А аз все още нямам представа защо се случва всичко това.

Затова пък разсъждавам по въпроса за сърцето. Но вече не за своето, а за това на Ерик. Колко празен ще изглежда гръдният му кош, когато сърцето вече не бие в него. Колкото и да го мразя, пак не искам да го убивам, още по-малко с нож и от близко разстояние, за да видя как го напуска животът. Обаче ми остава само още един шанс да свърша нещо полезно. Ако искам да улуча Ерудитите на най-болното място, трябва да ги лиша от един от техните лидери.

Забелязвам, че още никой не е довел момичето от Прямите, на което помогнах да избяга. Значи, все някак е успяла да се отърве. Хубаво.

Ерик слага ръце на гърба си и започва да се разхожда напред-назад пред редицата Дивергенти.

– Заповядано ми е да отведа само двама от вас за експериментални изпитания в централата на Ерудитите – обявява той. – Останалите ще бъдат екзекутирани. Има няколко начина да определим кои са най-безполезни.

Той забавя крачка, когато ме наближава. Изопвам пръсти, за да стигна дръжката на ножа, но той не идва на достатъчно близко разстояние. Вместо това продължава и спира пред момчето от лявата ми страна.

– Мозъкът приключва развитието си на двайсет и пет годишна възраст – продължава Ерик. – Ето защо твоята Дивергентност още не е завършена.

После вдига пистолета и стреля.

От устата ми се откъсва задавен вик и аз стискам очи, когато тялото на момчето се свлича на пода. Цялото ми същество е устремено към него, но аз се овладявам. „Чакай, чакай, чакай.“ Сега не мога да мисля за момчето. „Чакай.“ Насилвам се да отворя очи и преглъщам сълзите.

От моя вик все пак има някаква полза: сега Ерик стои пред мен и се хили. Успяла съм да привлека вниманието му.

– Ти също си доста млада – казва той. – Далече си още от зрелостта.

После пристъпва към мен. Пръстите ми са на сантиметър от дръжката на ножа.

– Повечето Дивергенти получават по два резултата на теста за определяне на наклонностите. Малцина са тия, които имат само по един. Никой досега обаче не е стигал до три – и то не заради наклонностите си. За да продължиш напред, трябва да откажеш някой от предложените варианти – продължава Ерик, пристъпвайки все по-близо. Вирвам брадичка, за да го погледна в очите – да видя отново студеното му изражение и празния поглед. – Шефовете подозират, че твоите резултати са били два, Трис – казва той. – Според тях ти не си чак толкова сложна личност – просто по равна част Аскет и Безстрашна, самопожертвователна до степен на пълна глупост. Или трябваше да кажа смела до степен на пълна глупост?

Сключвам пръсти около дръжката на ножа и стискам. Той се надвесва още по-близо.

– Само между нас да си остане… Според мен твоите резултати са били три, защото си дебела глава и би отказала да направиш дори най-прост избор само защото някой ти е наредил това – казва. – Ще си направиш ли труда да ме осветлиш по този въпрос?

Накланям се рязко напред и измъквам ръка от джоба. Затварям очи, когато замахвам с острието нагоре към него. Не искам да видя кръвта му.

Усещам как ножът потъва и го изтеглям отново. Цялото ми тяло пулсира с ритъма на сърцето. Вратът ми е мокър от пот. Отварям очи в мига, когато Ерик се стоварва на земята, а после – хаос.

Изменниците от Безстрашните нямат в себе си смъртоносни оръжия, а само тези, с които ни обстрелваха в началото на атаката, каквото и да е заредено в тях. Затова се втурват към истинските пушки и пистолети. В суматохата Юрая се мята към един от тях и му нанася силен удар в челюстта. Очите на войника се изцъклят и той пада поразен. Юрая измъква пистолета му и започва да стреля по най-близките до нас Безстрашни.

Посягам към оръжието на Ерик. Толкова съм паникьосана, че едва виждам. Когато вдигам очи, мога да се закълна, че броят на Безстрашните в помещението се е удвоил. Ушите ми пищят от изстрелите и аз се хвърлям на земята, докато всички останали побягват нанякъде. Пръстите ми докосват леко цевта на пистолета и аз потрепервам. Ръцете не ми се подчиняват и не мога да го вдигна от земята.

Някаква тежка ръка ме хваща за раменете и ме запраща към стената. Дясното ми рамо пламва от болка и аз забелязвам емблемата на Безстрашните, татуирана на врата. Тобиас се обръща, закрива ме с тялото си срещу изстрелите и на свой ред стреля.

– Предупреди ме, ако някой идва отзад – вика той.

Поглеждам над неговото рамо и се вкопчвам в ризата му.

Наистина наоколо са се появили още Безстрашни – Безстрашни без сини ленти на ръкава, останали верни на кастата. Моята каста. Моята каста ни се притече на помощ. Как така са останали в съзнание?

Изменниците от Безстрашните се пръскат далече от асансьорите. Те не са подготвени за ответно нападение, не и от всички посоки. Някои от тях отвръщат на огъня, но повечето хукват към стълбището. Тобиас стреля отново и отново, докато куршумите му не свършват и спусъкът започва да щрака с празен звук. Погледът ми е замъглен от сълзи, а ръцете ми не могат да държат пистолета. Крещя през стиснати зъби. Не мога да му помогна. Напълно безполезна съм.

Ерик стене на пода. Все още е жив, поне засега.

Изстрелите постепенно оредяват. Дланите ми са влажни. Червеното, уловено с периферното зрение, подсказва, че са покрити с кръв – кръвта на Ерик. Избърсвам ги в крачолите на панталона и се опитвам да преглътна сълзите. В ушите ми звъни.

– Трис – обръща се към мен Тобиас, – вече може да оставиш ножа.