Бунтовници

4

– Биотехнологиите съществуват от много време, но невинаги са давали резултат – казва Кейлъб и подхваща коричката на препечената филийка. Най-напред изяжда средата, прави така още от дете.

Седи срещу мен на най-близката до прозореца маса в столовата. Издълбаните близо до ръба на масата букви „Д“ и „Т“, свързани със сърце, са толкова дребни, че едва ги забелязвам. Прокарвам пръсти по тях, докато Кейлъб продължава да говори.

– Неотдавна обаче изследователите Ерудити откриват този високо ефективен минерален разтвор. Той се оказва по-добър за растенията в сравнение с обикновената почва – обяснява той. – Това е и по-ранна версия на мехлема, с който ти намазаха рамото – той ускорява създаването на нови клетки.

Очите му горят от вълнение заради наученото току-що. Не всички Ерудити са жадни за власт и са лишени от съвест като своя лидер Джанийн Матюс. Някои от тях приличат на Кейлъб: вълнуват се от всичко около себе си и не намират покой, докато не открият как точно действа.

Опряла съм брадичка на ръката си и го наблюдавам с усмивка. Тази сутрин изглежда весел. Радвам се, че е открил нещо, с което да разсее мъката си.

– Значи, Ерудитите и Миротворците работят заедно, така ли? – питам.

– Те са много по-близки помежду си в сравнение с другите касти – отговаря той. – Не си ли го спомняш от учебника по история на кастите? Там ги наричаха „жизненоважните касти“ – без тях нямаше да можем да оцелеем. Някои от текстовете на Ерудитите ги наричат „обогатяващите касти“. Една от мисиите на Ерудитите като каста е да постигнат и двете – да станат жизненоважни и най-богати.

Аз лично не мога да преценя доколко Ерудитите са жизненоважни за нашето общество, за да функционира. Но те наистина са важни – без тях нито селското стопанство, нито здравеопазването щяха да се развиват, нито пък щеше да има технологичен напредък.

Забивам зъби в ябълката си.

– Няма ли да си ядеш препечената филийка? – пита Кейлъб.

– Този хляб има странен вкус – отговарям. – Вземи я, ако искаш.

– Удивен съм от начина на живот тук – продължава той, докато взима филията от моята чиния. – На пълна самоиздръжка са. Имат собствени източници на енергия, собствени водни помпи, сами пречистват водата си и сами се снабдяват с храна… Те са напълно независими.

– Независими – повтарям – и незамесени. Сигурно не е зле.

Определено не е зле, поне доколкото мога да преценя. Огромните прозорци край нашата маса пропускат толкова много слънчева светлина, сякаш седим под открито небе. По останалите маси на групички са се настанили Миротворци, а дрехите им изглеждат още по-ярки на фона на загорелите лица. На мен жълтото ми стои като избеляло.

– Доколкото схващам, Миротворците не са сред кастите, към които имаш наклонност – продължава той и се ухилва насреща ми.

– Не. – Групичка Миротворци през няколко маси избухва в смях. Дори не са погледнали към нас, откакто седнахме да се храним. – Само че не го разправяй наляво и надясно, става ли? Точно сега не искам всички да го научат.

– Извинявай – казва той и се накланя още по-близо към мен, за да можем да говорим по-тихо. – Е, тогава към кои имаш наклонности?

Цялата се напрягам и заставам нащрек.

– Защо ти е да го знаеш?

– Трис, аз съм ти брат – отвръща той. – На мен всичко можеш да кажеш.

Зелените му очи ме гледат втренчено. Сега вече не е с безполезните очила, които носеше като послушник при Ерудитите. Вместо тях е със сивата роба на Аскетите и характерната за кастата късо подстригана коса. Изглежда точно като преди няколко месеца, когато стаите ни бяха врата срещу врата и двамата бяхме решили да сменим кастата си, но не ни достигаше кураж да го споделим един с друг. Тогава не му се доверих и това беше грешка, която не искам да повтарям отново.

– Аскетите, Безстрашните – отговарям – и Ерудитите.

– Цели три касти?! – Веждите му се вдигат високо на челото.

– Да. Какво от това?

– Виждат ми се доста – казва. – По време на инициацията при Ерудитите всеки от нас трябваше да си избере фокусна изследователска група и аз участвах в проучването на симулацията за теста за определяне на наклонностите. Ето защо знам доста неща за това как е устроена. Почти невъзможно е някой да получи два резултата – програмата на практика не го допуска. Но да имаш три… Представа нямам как се е случило.

– Е, при мен провеждащият теста трябваше да измени симулацията – казвам. – Тя беше принудена да включи в нея ситуацията в автобуса, за да може да изключи Ерудитите. Възможно е обаче Ерудитите да не са били изключени.

Кейлъб подпира брадичката си с юмрук.

– Значи е саботирала програмата – казва. – Чудя се откъде провеждащата теста е знаела как да го направи. Това не е нещо, което всеки може.

Свивам вежди. Тори беше татуист и провеждаше теста за наклонности като доброволец. Тогава откъде е знаела как да промени програмата? Дори да е била добра в работата с компютър, то е било само хоби. Съмнявам се да ѝ е помогнало да подправи симулацията, създадена от Ерудитите.

После в спомените ми изплува нещо от разговорите с Тори. „И двамата с брат ми сме трансфери от Ерудитите.“

– Тя е родена Ерудит – казвам. – Трансфер е от тази каста. Сигурно това е обяснението.

– Възможно – съгласява се той, барабанейки с пръсти по бузата си. Закуската стои между двамата почти забравена. – А това каква връзка има с мозъчната ти дейност? Или с твоята анатомия?

Изсмивам се.

– Представа нямам. Единственото, което знам, е, че не губя контрол по време на симулация и понякога дори мога да я прекъсвам. Случвало се е симулацията изобщо да не ме лови. Както стана със симулацията по време на атаката.

– Как така прекъсваш симулацията? Какво правиш?

– Ами аз… – Опитвам се да си спомня. Сякаш е минало много време, откакто за последно бях под въздействието на симулация, макар да са само няколко седмици. – Трудно ми е да ти обясня, защото симулациите при Безстрашните бяха програмирани да прекъсват, щом си възвърнеш самообладанието. При една от тях обаче… същата, при която Тобиас разбра каква съм всъщност… направих нещо невъзможно. Разбих стъклена стена само като опрях ръка в нея.

Изражението на Кейлъб е някак отнесено, сякаш се е пренесъл на далечно място. Нищо не подсказва, че и на него се е случило същото при теста за определяне на наклонностите. Сигурно сега просто се чуди какво ли е усещането, или как е възможно да стане това. Страните ми пламват – той анализира мозъка ми като че е някакъв компютър или машина.

– Ей – подвиквам. – Слушаш ли ме?

– Извинявай – казва, фокусирайки погледа си върху мен. – Това е просто…

– Шашващо. Наясно съм. Когато си шашнат, изглеждаш така, сякаш някой ти е изпил мозъка.

Той се разсмива.

– Все пак дай да си приказваме за нещо друго – предлагам. – Тук може и да няма шпиони на Ерудитите или Безстрашните, но пак ми е трудно да говоря за това пред хора.

– Дадено.

Преди да успее да продължи, вратата на столовата се отваря и вътре влиза група Аскети. И те като мен са облечени в дрехи на Миротворците, но и на тях им личи от коя каста са всъщност. Държат се скромно, но не са мрачни – усмихват се на Миротворците, покрай които минават, кимат с глава, неколцина дори се спират да разменят любезности.

Сюзън сяда до Кейлъб с лека усмивка. Косата ѝ е прибрана назад в обичайното кокче, но иначе блести като златна. Макар да не се докосват, двамата с Кейлъб са малко по-близо един до друг, отколкото се полага за приятели. Поздравява ме с кимване на глава.

– Извинете – казва. – Прекъснах ли ви?

– Не – отговаря Кейлъб. – Как си?

– Добре. Ами ти?

Тъкмо се каня да духна от столовата само и само да не се наложи да участвам в този предпазлив любезен аскетски разговор, когато влиза Тобиас с изтормозен вид. Изглежда е работил в кухнята цяла сутрин – част от споразумението ни с Миротворците. Утре е мой ред да се трудя в пералното.

– Какво става? – питам, щом сяда до мен.

– В еуфорията при изготвянето на резолюцията относно конфликта Миротворците явно са забравили, че да си вреш носа в чужди работи, е много по-взривоопасно – отговаря той. – Ако се задържим по-дълго тук, ще ме предизвикат да наръгам някого и гледката никак няма да е красива.

Кейлъб и Сюзън го поглеждат едновременно с явна изненада. Неколцина от Миротворците по съседните маси прекъсват разговора и се вторачват в него.

– Добре ме чухте – заявява им Тобиас. Всички отклоняват очи.

– Та да повторя въпроса – продължавам, покривайки уста с длан, за да скрия усмивката си: – какво става?

– Ще ти разкажа по-късно.

Явно има връзка с Маркъс. Тобиас никак не обича недоверчивите погледи на Аскетите, когато говори за жестокостта на Маркъс, а Сюзън седи точно срещу него. Стискам ръце в скута си.

Аскетите сядат на нашата маса на почтителна дистанция през две места, въпреки че повечето ни поздравяват с кимване. Всички те са семейни приятели, съседи или колеги и доскоро присъствието им би ме накарало да седя тихо и да не привличам вниманието върху себе си. Сега то ме подтиква да говоря по-високо, за да се разгранича колкото се може повече от предишната си същност и болката, която я съпътства.

Тобиас замръзва на място, когато една ръка се стоварва върху рамото ми и предизвиква болезнени бодежи в дясната ръка. Стискам зъби, за да удържа стенанието.

– Простреляна е в рамото – казва Тобиас, без да поглежда към мъжа зад мен.

– Моите извинения. – Маркъс сваля ръката си от рамото ми и сяда от лявата ми страна. – Здрасти.

– Какво искаш пък ти? – питам.

– Беатрис – обажда се тихо Сюзън, – не е необходимо да…

– Сюзън, моля те – тихо я прекъсва Кейлъб. Тя стиска плътно устни в права линия и поглежда встрани.

Свивам вежди и се обръщам към Маркъс.

– Попитах те нещо.

– Искам да обсъдя нещо с теб – отговаря Маркъс. На вид е спокоен, но очевидно е вбесен – отсечената интонация го издава. – Заедно с останалите Аскети решихме, че не бива да оставаме тук. При неизбежното разрастване на конфликта в града би било егоистично да сме от тази страна на оградата, когато малцината оцелели от нашата каста са вътре. Молбата ни е да ни съпроводиш.

Това не го очаквах. Защо Маркъс ще иска да се върне в града? Дали това наистина е само решение на Аскетите, или той цели нещо друго – нещо, което е свързано с информацията, съхранявана от кастата?

Наблюдавам го втренчено няколко секунди, после поглеждам Тобиас. Той малко се е поуспокоил, но още седи със забити в масата очи. Представа нямам защо се държи така в присъствието на баща си. Никой, дори Джанийн, не е способен да накара Тобиас да трепери.

– Ти какво мислиш? – питам.

– Според мен трябва да напуснем вдругиден – отговаря Тобиас.

– Добре. Благодаря ви – казва Маркъс. После става и отива в другия край на масата, при останалите Аскети.

Премествам се сантиметър по-близо до Тобиас. Не знам как да го успокоя, без да влоша още повече положението. Взимам ябълката в лявата си ръка, а с дясната хващам неговата под масата.

Но не мога да откъсна очи от Маркъс. Иска ми се да науча повече за онова, за което си говореха с Йохана. А щом искаш да научиш истината, понякога се налага да бъдеш настоятелен.