Бунтовници

22

Шона лежи по очи на земята, ризата ѝ е подгизнала от кръв. Лин се е свила до нея. Гледа я втренчено. Не помръдва.

– Аз съм виновна – нарежда тя. – Не трябваше да стрелям в него. Не трябваше…

Забивам поглед в кървавото петно. Куршумът я е прострелял в гърба. От мястото си не мога да разбера дали още диша, или не. Тобиас допира два пръста отстрани на шията ѝ и кимва.

– Трябва да се махаме от тук – казва. – Лин, погледни ме. Аз ще я нося и нея много ще я боли, но това е единственият ни изход.

Лин кимва. Тобиас прикляква до Шона и пъха ръце под тялото ѝ. Повдига я и тя започва да стене. Втурвам се да му помогна да прехвърли отпуснатото ѝ тяло през рамо. Гърлото ми се свива и аз се закашлям, за да освободя поне малко от напрежението.

Тобиас с усилие се надига и всички се отправяме към Жестоката борса – Лин върви начело с насочен пистолет, а аз съм последна. Вървя заднешком, за да наблюдавам какво става зад нас, но никой не ни преследва. Според мен изменниците на Безстрашните са минали в отстъпление. Въпреки това трябва да се уверя, че е наистина така.

– Ей! – провиква се някой. Юрая тича към нас. – Зийк трябваше да им помогне за Джак… О, не! О, не! Шона!

– Не сега – остро го срязва Тобиас. – Тичай в Жестоката борса и доведи лекар.

Но Юрая стои като закован и само гледа.

– Юрая! Тръгвай веднага! – викът на Тобиас прокънтява из улицата – няма нищо, което да го заглуши. Юрая най-после се обръща на пети и хуква към Жестоката борса.

До там има по-малко от километър, но пъшкането на Тобиас под тежестта на товара, насеченото дишане на Лин и мисълта, че кръвта на Шона изтича, правят това разстояние безкрайно. Наблюдавам как мускулите по гърба на Тобиас се изопват и свиват при всяко мъчително вдишване и дори не чувам звука от стъпките ни. В ушите ми звучат единствено ударите на сърцето. Когато най-накрая стигаме входа, имам чувството, че всеки момент или ще повърна, или ще припадна, или ще закрещя с пълно гърло.

Пред входа ни посрещат Юрая, мъж от Ерудитите със сресана настрани коса, която прикрива плешивото му теме, и Кара. Те разпъват чаршаф. Тобиас полага Шона върху него и лекарят незабавно се заема за работа, разрязвайки ризата ѝ на гърба. Не искам да виждам раната от куршума.

Тобиас застава пред мен, лицето му е зачервено от преумора. Иска ми се да ме прегърне като след последната атака, но той не го прави, а и аз не опитвам да посегна първа.

– Не мога да гадая какво става с теб – казва той, – но ти пак напълно безсмислено рискува живота си…

– Не рискувам безсмислено живота си. Опитвам се да се жертвам, както направиха и родителите ми, както…

– Ти не си като родителите си. Ти си едно шестнайсетгодишно момиче…

Озъбвам се насреща му.

– Как смееш…

– Което не може да проумее, че стойността на саможертвата се определя от нейната жизнена необходимост, а не означава просто да пропилееш живота си! Ако още веднъж направиш подобно нещо, с двама ни е свършено.

Не съм очаквала от него точно това.

– Ти да не ми поставяш ултиматум?! – Старая се да говоря тихо, за да не чуят останалите.

Той клати глава.

– Не, казвам ти един прост факт. – Устните му са се превърнали в тънка линия. – Ако продължаваш да рискуваш живота си без причина, ще се превърнеш в поредния Безстрашен, пристрастен към високия адреналин, който само гледа как да си достави поредната доза. Аз няма да ти съдействам за това. – Той изстрелва с горчивина всяка дума. – Аз обичам Трис Дивергента, която мисли самостоятелно, не се ръководи единствено от лоялността си към кастата и не е идеалният образец за кастова принадлежност. Но Трис, която с всички сили се стреми към самоунищожение… Нея не мога да обичам.

Иска ми се да крещя. Но не от гняв, а от страх, че той наистина е прав. Ръцете ми треперят и аз сграбчвам края на ризата си, за да не проличи.

Той опира чело в моето и затваря очи.

– Вярвам, че ти все още си някъде тук – прошепва съвсем близо до устните ми. – Върни се.

После леко ме целува, а аз съм твърде стъписана, за да го спра.

Той се връща при Шона, а аз стърча върху една от емблемите с везни на пода във фоайето в пълно недоумение.

+ + +

– От доста време не сме се виждали.

Присядам на леглото срещу Тори. Тя седи с опънат върху купчина възглавници крак.

– Така е – отвръщам. – Как се чувстваш?

– Като простреляна. – По устните ѝ заиграва усмивка. – Чух, че и на теб ти е познато това усещане.

– Аха. Страхотно е, нали? – Но единственото, за което мисля сега, е куршумът в гърба на Шона. Ние с Тори поне ще се оправим след раняването.

– Успя ли да научиш нещо интересно от срещата на Джак? – пита тя.

– Няколко неща. Имаш ли представа как може да свикаме среща на Безстрашните?

– Мога да го уредя. Едно от предимствата да си татуист при Безстрашните е… че познаваш почти всички.

– Точно така – казвам. – Освен това имаш репутацията на бивш шпионин.

Тори свива устни.

– Това почти го бях забравила.

– Ами ти откри ли нещо интересно? Докато шпионираше, искам да кажа.

– Задачата ми беше свързана основно с Джанийн Матюс. – Тя гневно поглежда ръцете си. – Трябваше да разбера как прекарва времето си. И още по-важно, къде точно го прекарва.

– Значи не е стояла само в кабинета, така ли?

Тори не отговаря веднага.

– Мисля, че мога да ти имам доверие, Дивергент. – Поглежда ме с крайчеца на окото си. – Тя има частна лаборатория на последния етаж. Мерките за сигурност там са направо драконовски. Когато се опитах да се вмъкна вътре, ме разкриха.

– Доколкото схващам, си се опитвала да влезеш, а не да шпионираш – казвам. Тя отбягва погледа ми.

– Мислех, че ще е по-… целесъобразно, ако Джанийн Матюс не преживее още дълго.

Долавям някаква стръвност в изражението ѝ; същото усетих и докато ми разказваше за брат си в задната стаичка на ателието за татуировки. Преди симулационната атака бих нарекла това жажда за справедливост, даже стръв за отмъщение, но сега разпознавам без колебание жаждата за кръв. Това ме плаши, но аз я разбирам. А това сигурно би трябвало да ме плаши още по-силно.

– Ще свикам срещата – обажда се Тори.

+ + +

Безстрашните са се струпали в празното пространство между редиците двуетажни легла и вратите, които са здраво залостени с увити около дръжките усукани чаршафи – най-добрият катинар, който Безстрашните могат да направят с подръчни средства. Не се съмнявам, че Джак Канг ще приеме условията на Джанийн. Значи, ние вече не сме в безопасност тук.

– Какви бяха нейните условия? – пита Тори. Седи на стол между няколко двуетажни легла, раненият ѝ крак е изпънат напред. Обръща се към Тобиас, но неговите мисли явно се реят някъде другаде. Подпрял се е на едно от леглата със скръстени на гърдите ръце и е забил поглед в пода.

Прочиствам гърлото си, преди да отговоря.

– Тя имаше три условия. Ерик да бъде върнат на Ерудитите. Имената на всички, които не са улучени от иглите със симулационния серум, да им бъдат дадени. И да откарат Дивергентите в централата на Ерудитите.

Поглеждам към Марлийн. Тя отвръща на погледа ми с малко тъжна усмивка. Сигурно се тревожи за Шона, която все още е при лекаря на Ерудитите. Лин, Хектор, родителите им и Зийк са с нея.

– Ако Джак Канг сключи сделка с Ерудитите, не можем да останем повече тук – казва Тори. – Въпросът е къде да отидем обаче.

Мисля за петното кръв върху ризата на Шона и закопнявам за овощните градини на Миротворците, за шума на вятъра в листата, за грапавата кора под дланите си. И през ум не ми е минавало, че ще тъгувам за това място. Изобщо не вярвах, че то е моето място.

Притварям за кратко очи. Когато ги отварям, вече отново съм се върнала към реалността и градините на Миротворците са само мираж.

– У дома – обажда се Тобиас, вдигайки най-накрая глава. Всички се заслушват в това, което има да каже. – Трябва да си върнем онова, което ни принадлежи. Можем да извадим от строя охранителните камери в централата на Безстрашните, така че Ерудитите да не ни усетят. Трябва да се върнем у дома.

Някой се провиква одобрително и други гласове се присъединяват към него. Безстрашните така решават всичко – с клатене на глава и викове. В такива моменти вече не сме отделни личности. Превръщаме се в част от един общ разум.

– Преди това обаче трябва да решим какво да правим с Ерик – обажда се Бъд, който навремето работеше с Тори в ателието за татуировки, а сега стои зад стола ѝ, опрял ръце на облегалката. – Дали да го оставим на Ерудитите, или да го екзекутираме.

– Ерик е един от Безстрашните – намесва се Лорън, играейки с халката в устната си. – Това означава, че ние решаваме съдбата му. Не Прямите.

Крясъкът се изтръгва от тялото ми по своя воля и се слива с одобрителните викове на останалите.

– Според законите на Безстрашните единствено лидерите могат да изпълняват смъртните присъди. Но всичките петима бивши водачи са изменници – взима думата Тори. – Затова е време да изберем нови. Според закона те трябва да са повече от един и да са нечетна бройка. Който има предложение, нека го каже и ще гласуваме, ако се налага.

– Ти! – провиква се някой.

– Добре – казва Тори. – Друг?

Марлийн свива дланите си на фуния пред устата и се провиква:

– Трис!

Сърцето ми започва да блъска в гърдите. За моя голяма изненада никой не се смее, нито се чува неодобрително мърморене. Вместо това неколцина кимват одобрително също като при споменаването на Тори. Оглеждам лицата на насъбралите се и забелязвам Кристина. Тя стои със скръстени ръце и изобщо не реагира на предложението.

Питам се как ли изглеждам в техните очи. Сигурно виждат човек, какъвто аз не съм. Някой способен и силен. Някой, който аз не мога да бъда; някой, който мога да бъда.

Тори потвърждава предложението на Марлийн с кимване и оглежда тълпата в очакване на други кандидатури.

– Харисън – обажда се някой. Нямам представа кой е Харисън, докато един от Безстрашните не удря ухилен по рамото мъж на средна възраст с вързана на конска опашка руса коса. Разпознавам го – той ме нарече „момиченце“, когато Зийк и Тори се върнаха от централата на Ерудитите.

Известно време Безстрашните мълчат.

– Аз предлагам Фор – нарушава тишината Тори.

Никой не изразява несъгласие с изключение на неколцина, които сърдито мърморят под нос в дъното на помещението. Вече никой не го нарича страхливец, не и след като преби Маркъс в столовата. Питам се как ли биха реагирали, ако знаеха, че това е било много добре обмислен ход.

Сега той вече може да получи онова, към което се стреми. Освен ако аз не застана на пътя му.

– Трябват ни само трима водачи – казва Тори. – Налага се да гласуваме.

На никого не би хрумнало да даде гласа си за мен, докато не спрях симулационната атака. Сигурно и след това нямаше да ме зачитат особено, ако не бях наръгала Ерик и не се бях скрила под моста по време на срещата между Прями и Ерудити. Колкото по-безразсъдна ставам, толкова повече расте популярността ми сред Безстрашните.

Тобиас ме поглежда. Няма как да стана лидер на Безстрашните, защото той е прав – аз не съм една от тях, аз съм Дивергент. Аз мога да бъда каквато си поискам. Или да реша да не съм това. Ето защо трябва да стоя настрана.

– Не – казвам. После правя пауза и повтарям по-високо: – Не се налага да гласувате. Аз се оттеглям.

Тори ме поглежда с високо вдигнати вежди.

– Сигурна ли си, Трис?

– Да – отвръщам. – Не го искам. Убедена съм.

Тогава, без пререкания и церемониалности, Тобиас е избран за лидер на Безстрашните. А аз – не.