Бунтовници

37

Той лежи до мен, докато заспивам. Очаквам да ме мъчат кошмари, но явно съм прекалено уморена, защото не сънувам нищо. Когато се събуждам, него вече го няма, но на леглото до мен са оставени сгънати чисти дрехи.

Ставам и тръгвам към банята. Чувствам се като одрана – кожата ми сякаш е остъргана и от всеки полъх на въздуха смъди леко, но постоянно. Не паля лампата в банята, защото знам, че нейната светлина е бяла и ярка като в лагера на Ерудитите. Къпя се на тъмно, едва различавайки сапуна от балсама, като все си повтарям, че от тук ще изляза силна и преродена, че водата ще ме изцери.

Преди да напусна банята, силно щипя бузите си, за да им придам цвят. Това е глупаво, знам, но не искам да ме виждат немощна и изтощена.

После се връщам в стаята на Тобиас. Юрая се е проснал върху леглото по очи; Кристина държи статуетката от синьо стъкло и я разглежда; Лин е застанала с високо вдигната възглавница над Юрая, а по устните ѝ играе пакостлива усмивка.

Когато влизам, тя стоварва възглавницата върху темето на Юрая, Кристина ме посреща с едно „Здрасти, Трис!“, а Юрая недоволно се провиква: „Оу! Как, по дяволите, успя да ме удариш така, че да ме заболи от възглавница?!“.

– Благодарение на изключителната ми сила – отвръща тя. – Да не те е шамаросал някой, Трис? Едната ти буза направо гори.

Явно не съм нащипала другата достатъчно силно.

– А, не. Това е просто… утринна руменина.

Опитвам да се шегувам, сякаш пробвам да говоря непознат език. Кристина се разсмива, може би малко по-шумно, отколкото заслужава моята шега, но аз оценявам усилието ѝ. Юрая подскача няколко пъти върху леглото, докато се примъква към края.

– А сега ето нещата, за които никой от нас не говори – обявява той. После ме посочва: – Ти едва не умря, някакъв откачен кифладжия те спасява и сега всички сме въвлечени не на шега във война, а безкастовите са ни съюзници.

– Кифладжия?! – повтаря Кристина.

– Това е от жаргона на Безстрашните – подхилва се Лин. – Приема се за непростима обида, но вече никой не го използва.

– Точно защото е страшно обидно – потвърждава Юрая и кима.

– Напротив, защото е страшно тъпо и нито един от Безстрашните с поне капка разум в главата няма да каже такова нещо, камо ли да си го помисли. Кифладжия. Ти какво, да не си на дванайсет?!

– И половина – отвръща той.

Усещам, че всички тия шеги и задявки са само заради мен, за да не се налага да казвам нещо. Сега мога просто да се смея. Така и правя, докато камъкът, заседнал в стомаха ми, леко започва да омеква.

– Долу има храна – казва Кристина. – Тобиас е направил бъркани яйца, които – оказва се – са отвратително ядене.

– Я чакайте! – възкликвам. – Аз обичам бъркани яйца!

– Явно това е любимата закуска на Дървените. – Тя грабва ръката ми. – Хайде!

Слизаме заедно на долния етаж и стъпките ни гърмят по стълбището, което никога не се разрешаваше в дома на родителите ми. Татко обикновено ми се караше, ако тичам надолу. „Не привличай вниманието към себе си! – казваше. – Не е учтиво спрямо хората наоколо.“

Дочувам гласове откъм дневната – същински хор, прекъсван от време на време от изблици смях и приглушена мелодия, изтръгната от струнен инструмент, банджо или китара. Не такова нещо очаквах в къща на Аскети, където винаги е тихо, без значение колко хора има вътре. Гласовете, смехът и музиката вдъхват живот на мрачните стени. Започвам да се чувствам все по-добре.

Заставам до вратата на дневната. На тройния диван са се натъпкали петима души и играят игра на карти, която си спомням от централата на Прямите. В креслото се е настанил мъж, в скута му е кацнала някаква жена, а друг е приседнал на подлакътника с консерва супа в ръка. Тобиас седи на пода, облегнал гръб на масичката за кафе. Всичко в позата му говори за непринуденост и спокойствие: единият му крак е сгънат, другият е изпънат напред, ръката му е отпусната върху свития крак, главата е леко наклонена, докато слуша. Никога не съм го виждала да се чувства толкова удобно без оръжие в ръка. Не предполагах, че това изобщо е възможно.

Усещам позната тежест в стомаха, каквато чувствам всеки път, когато ме лъжат; само че не знам този път кой ме лъже, нито за какво точно. Не това са ме учили за безкастовите. Винаги са ми казвали, че да си без каста е по-лошо и от смъртта.

Стоя така няколко секунди, преди хората в стаята да ме забележат. Разговорът им секва. Отривам длани в края на ризата си. Твърде много погледи, вперени в мен, и прекалено потискаща тишина.

Евелин се прокашля.

– Слушайте всички, това е Трис Прайър. Вярвам, че от вчера насам доста сте чули за нея.

– Заедно с Кристина, Юрая и Лин – допълва Тобиас.

Благодарна съм за опита му да отклони вниманието от мен, но от него няма полза.

Стоя като прикована към касата на вратата няколко секунди, после един от безкастовите – възрастен мъж с набръчкана кожа, покрита с татуировки – се обажда:

– Ти не трябваше ли да си мъртва?

Някои се разсмиват, аз също се насилвам да се усмихна. Усмивката ми се получава крива и неубедителна.

– Така трябваше да бъде – отговарям.

– Само че ние не обичаме да поднасяме на тепсия онова, което е поискала Джанийн Матюс – намесва се Тобиас. После става и ми подава консерва от грах. В кутията обаче няма грах, а бъркани яйца. Алуминиевата повърхност стопля дланите ми.

Той отново сяда, аз се настанявам до него и загребвам от яйцата. Не съм гладна, но знам, че е необходимо да се храня, затова дъвча и преглъщам. Вече знам как се хранят безкастовите, затова подавам консервната кутия на Кристина и поемам от Тобиас буркан с праскови.

– Защо всички лагеруват в къщата на Маркъс? – питам го.

– Евелин го изрита. Каза, че тази къща е и нейна, а той с години се е разполагал тук сам. Сега било неин ред. – Тобиас се ухилва. – Това предизвика огромен скандал на предната ливада, но накрая Евелин надделя.

Поглеждам бегло майката на Тобиас. Тя е в най-отдалечения край на стаята, приказва с Питър и яде яйца от друга консервна кутия. Стомахът ми се преобръща. Тобиас говори за нея едва ли не почтително. Но аз добре помня какво ми каза тя за постоянните и временните неща в неговия живот.

– Тук някъде има хляб. – Той взима едно панерче от масичката за кафе и ми го подава. – Вземи си две филии. Имаш нужда.

Дъвча коричката на хляба и отново се заглеждам в Питър и Евелин.

– Мисля, че се опитва да го привлече на своя страна – казва Тобиас. – Има дарбата да представя живота на безкастовите в много привлекателна светлина.

– Не ме интересува как ще го направи само и само да го махне от Безстрашните. Въпреки че ми спаси живота, пак не го харесвам.

– Дано не се налага да се тревожим за кастовите различия, когато всичко това приключи. Според мен така ще е много по-добре.

Не отговарям. Точно сега не ми се иска да споря с него. Нито да му напомням, че няма да е толкова лесно да убедим Безстрашните и Прямите да се бият рамо до рамо с безкастовите срещу кастовата система. Това може да предизвика нова война.

Външната врата се отваря и влиза Едуард. Днес върху превръзката му е нарисувано синьо око с полуспуснат клепач. Комбинацията между това огромно око и иначе красивото му лице е едновременно гротескна и забавна.

– Еди! – високо го поздравява някой. Но здравото око на Едуард вече се е впило в Питър. Той се втурва през стаята, почти избивайки консервата с храна от нечия ръка. Питър се присвива в сянката на вратата, сякаш се опитва да стане невидим.

Едуард спира на сантиметър от Питър, после се хвърля към него, сякаш се кани да забие юмрук в лицето му. Питър толкова рязко отскача назад, че удря главата си в стената. Едуард се ухилва и всички безкастови около нас се разсмиват.

– Не си толкова смел на дневна светлина – подмята Едуард. После се обръща към Евелин: – Гледай в ръцете му да не попадат никакви прибори, защото не се знае за какво може да ги използва.

Докато го казва, измъква вилицата от ръката на Питър.

– Върни ми я – казва Питър.

Свободната ръка на Едуард се стрелва към гърлото му, той го стиска и опира зъбите на вилицата право в адамовата му ябълка. Питър замръзва на място и кръвта нахлува в лицето му.

– Дръж си езика зад зъбите в мое присъствие – ниско казва Едуард, – или следващия път ще ти пробия гърлото.

– Престанете вече – намесва се Евелин. Едуард пуска вилицата и освобождава Питър. После прекосява стаята и сяда до онзи, който му извика „Еди!“ преди малко.

– Не знам дали успя да го разбереш досега – обажда се Тобиас, – но Едуард е малко лабилен.

– Вече го схванах – отвръщам.

– Явно онзи Дрю, който помогна на Питър в нападението с кухненския нож – продължава Тобиас, – след като го изхвърлиха от Безстрашните, се е опитал да се присъедини към същата група безкастови, в която е бил и Едуард. Обърна ли внимание, че Дрю не се вижда никъде наоколо?

– Едуард убил ли го е? – питам.

– Почти – отговаря Тобиас. – Явно заради това другият трансфер – май името ѝ беше Мира – е напуснала Едуард. Не е могла да го понесе.

При мисълта за полумъртвия Дрю в ръцете на Едуард не усещам нищо. Дрю нападна и мен.

– Не ми се говори за това – казвам.

– Дадено – отвръща Тобиас. После докосва рамото ми. – Трудно ли ти е пак да си в къща на Аскети? Мислех да те питам по-рано за това. Можем да идем на друго място, ако искаш.

Дояждам втората филия. Всички къщи на Аскетите са еднакви, тази дневна е същата като нашата и това би ми навяло спомени, ако се огледам по-внимателно. Всяка сутрин през щорите се процежда достатъчно светлина, за да може баща ми да чете. Тракането на иглите за плетене на мама вечер. Но нищо не ме задушава при тази мисъл. Това все пак е нещо.

– Не ми е лесно – отговарям, – но не е толкова зле, колкото си мислиш.

Той вдига вежди.

– Честна дума. Симулациите в централата на Ерудитите… някак успяха да ми помогнат да издържа. – Свивам вежди. – Или пък обратното – по-скоро ми помогнаха да не се напрягам толкова да издържа. – Така звучи по-точно. – Някой ден сигурно ще ти разкажа всичко. – Гласът ми е някак отнесен.

Той докосва бузата ми и въпреки че се намираме в стая, пълна с хора, огласявана от разговори и смехове, бавно ме целува.

– По-полека, Тобиас! – провиква се мъжът от лявата ми страна. – Ти не си ли възпитаван от Дървените? Щото си мислех, че вие само се държите за ръце.

– Тогава как ще си обясниш, че и Аскетите раждат деца? – вдига вежди Тобиас.

– Те идват на бял свят, водени единствено от силата на волята – намесва се жената, седнала на подлакътника на креслото. – Ти това не го ли знаеше, Тобиас?

– Дори не съм подозирал – ухилва се той. – Моите извинения.

Всички избухват в смях. Тогава ми хрумва, че може би това е всъщност истинската каста на Тобиас. Те не се отличават с някакви специални добродетели. Приемат като свои всички цветове, всякакви дейности, всички добродетели и всички недостатъци.

Не разбирам какво ги свързва и ги държи заедно. Единственото общо помежду им, доколкото ми е известно, е че са се провалили. Но каквото и да ги обединява, то, изглежда, е напълно достатъчно.

Имам чувството, че най-после виждам Тобиас такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто го познавам от нашата връзка. Тогава наистина ли го познавам добре, щом досега не съм виждала тази негова страна?

+ + +

Слънцето клони към залез. Секторът на Аскетите обаче няма намерение да утихва. Безстрашните и безкастовите бродят из улиците, едни – стиснали бутилка, други – с пистолет в ръка.

Отпред Зийк бута инвалидната количка на Шона пред къщата на Алис Брюстър, бившия лидер на Аскетите. Двамата не ме виждат.

– Направи го пак! – настоява тя.

– Сигурна ли си?

– Да!

– Добре, тогава… – Зийк се затичва, бутайки количката. Когато се отдалечава толкова, че едва го виждам, той се вдига на мускули на ръчките, така че краката му вече не докосват земята и двамата политат надолу по улицата. Шона пищи, Зийк се смее.

На следващата пресечка завивам наляво и тръгвам по разбития тротоар към сградата, където кастата на Аскетите провеждаше месечните си сбирки. Макар да е минало много време, откакто идвах тук за последно, още помня къде се намира. През една пряка на юг, две на запад.

Докато крача, слънцето бавно се спуска към хоризонта. В привечерния здрач всички сгради наоколо губят цветовете си и стават сиви.

Фасадата на централата на Аскетите е прост бетонен правоъгълник, както и всички останали постройки в сектора на Аскетите. Но когато бутам входната врата, вътре ме посреща познатото дюшеме и наредените в квадрат дървени пейки. В центъра на тавана има прозорец, през който нахлува оранжева слънчева светлина. Той е единствената украса на залата.

Отпускам се на старата ни семейна пейка. Аз обикновено сядах до татко, а Кейлъб – до мама. Сега се чувствам като последния оцелял от фамилията. Последният Прайър.

– Хубаво е, нали? – Маркъс се появява отнякъде и сяда насреща ми, сключил ръце в скута. Слънчевият сноп пада помежду ни.

Челюстта му е посиняла на мястото, където го удари Тобиас. Косата му е наскоро подстригана.

– Чудесно е – отвръщам, заставайки нащрек. – Какво правиш тук?

– Видях, че влизаш. – Той внимателно оглежда ноктите си. – Исках да си поговорим за информацията, която открадна Джанийн Матюс.

– Ами ако си закъснял? Ако вече ми е известно за какво става дума?

Маркъс вдига тъмните си очи и ги присвива. Погледът му е много по-отровен от този на Тобиас, макар той да е наследил очите на баща си.

– Не е възможно.

– Не можеш да си сигурен.

– Всъщност мога, защото съм виждал какво се случва с хората, когато научат истината. Изглеждат така, сякаш са забравили накъде отиват и само безцелно се скитат наоколо, опитвайки да си спомнят.

По гърба ми пропълзяват мразовити тръпки; тръгват и по ръцете и карат кожата ми да настръхне.

– Знам, че Джанийн е готова да избие половин каста, за да се добере до тази информация, значи трябва да е изключително важна – казвам. После млъквам. Знам и още нещо, но чак сега си давам сметка за това.

Малко преди да се нахвърля на Джанийн, тя каза: „Това не важи само за теб! Нито само за мен!“.

Това се отнасяше за всичко, което тя ми причини в опитите да открие симулация, която да ми подейства. Симулация, която да подейства на Дивергент.

– Известно ми е, че е свързано с Дивергентите – изтърсвам. – Знам, че тази информация касае онова, което е отвъд оградата.

– Не е същото като да знаеш какво има оттатък оградата.

– Е, ще ми кажеш ли най-после за какво става дума, или само ще ми побутваш догадки под носа и ще ме караш да подскачам като пале?

– Не съм дошъл тук да участвам в себелюбиви пререкания. И няма да ти кажа нищо не защото не искам, а защото нямам представа как да ти го опиша. Сама трябва да го видиш.

Забелязвам, че с течение на разговора светлината от жълта става все по-наситенооранжева и хвърля по-тъмни сенки върху лицето му.

– Мисля, че Тобиас има право – казвам. – На теб ти харесва да си единственият посветен. Харесва ти, че аз не знам това, което ти знаеш. Това те кара да се чувстваш значим. Точно затова няма нищо да ми кажеш, а не защото е неописуемо.

– Не е вярно.

– И откъде да съм сигурна?

Маркъс впива очи в мен и аз отвръщам на погледа му.

– Седмица преди симулационната атака Аскетите взеха решение да разкрият тази информация и да разпратят до всички записа с нея. На всички в града. Денят, определен за нейното огласяване, беше приблизително седмица след симулационната атака. Както се досещаш, не успяхме да го направим.

– Значи, тя не е искала да разкриете какво има отвъд оградата? И защо? Но най-важно е откъде е научила за намеренията ви? Нали каза, че това са знаели единствено лидерите на Аскетите?

– Ние не сме местни, Беатрис. Доведени сме на това място със специална задача. Преди време Аскетите бяха принудени да поискат помощ от Ерудитите, за да изпълнят тази задача, но накрая по вина на Джанийн всичко тръгна в погрешна посока. Защото тя отказва да направи онова, което се очаква от нас. И дори прибягна до убийства.

Доведени тук.

Главата ми жужи от наученото. Стискам здраво ръба на пейката под себе си.

– Какво трябва да направим? – питам почти шепнешком.

– Вече ти казах достатъчно, за да се убедиш, че не съм лъжец. Колкото до останалото, наистина не съм способен да ти го обясня. Позволих си да ти разкрия част от истината, защото ситуацията заплашва да се превърне в бедствие.

Бедствие. Внезапно проумявам проблема. Безкастовите замислят да унищожат не само водещите личности сред Ерудитите, но и цялата база данни на кастата. Те ще изравнят всичко със земята.

Никога не съм одобрявала плана им, но си въобразявах, че след него, рано или късно, ще можем да се възстановим, защото Ерудитите все още ще знаят необходимата информация, дори тяхната база данни да е унищожена. Сега обаче се оказва, че има нещо, което не е известно дори на най-интелигентните сред Ерудитите; нещо, което не може да бъде възстановено след унищожаването на реда в нашия свят.

– Ако ти помогна, ще предам Тобиас. Ще го загубя завинаги. – Преглъщам мъчително. – Ето защо трябва да ми дадеш много основателна причина да го направя.

– Освен благополучието на всички в нашето общество ли? – Маркъс бърчи нос от отвращение. – Това не ти ли е достатъчно?

– Обществото ни е разкъсано на части. Ето защо не ми е достатъчно.

Маркъс въздъхва.

– Вярно е, че родителите ти умряха за теб. Но майка ти онази нощ беше в централата на Аскетите не да те спасява. Тя дори не знаеше, че си там. Опитваше да опази от Джанийн файла с информацията. Когато разбра, че си на крачка от смъртта, се втурна да те спасява и остави файла в ръцете на Джанийн.

– Тя не представи нещата по този начин – отвръщам разгорещено.

– Излъгала те е, защото така е трябвало. Работата е там, Беатрис… Майка ти е била наясно, че може и да не излезе жива от централата на Аскетите и въпреки това рискува. Тя с готовност би пожертвала живота си за този файл. Разбираш ли?

Аскетите са готови да умрат за всеки човек, било то приятел или враг, щом обстоятелствата го изискват. Вероятно заради това трудно оцеляват в опасни ситуации. Но малко са нещата, заради които биха пожертвали живота си. Те не ценят много от физическия свят.

Ако той наистина казва истината и мама е била готова да умре, за да стане публична тази информация… Аз съм способна на всичко, за да довърша започнатото от нея.

– Опитваш се да ме манипулираш, нали?

– Предполагам – отвръща той, докато сенките изпълват очните му кухини като тъмна вода. – Но това е нещо, което ти сама ще трябва да решиш.