Бунтовници

24

Кръвта е странна на цвят. По-тъмна е, отколкото човек очаква.

Вперила съм очи в ръката на Марлийн, която е пъхната под моята мишница. Ноктите ѝ са къси и нащърбени – тя ги гризе. Побутва ме напред и аз ходя, но не го усещам, защото мислено все още стоя пред Ерик и той е още жив.

Той умря точно като Уил. И се свлече също като Уил.

Мислех, че буцата в гърлото ми ще се разсее, щом той умре, но не стана така. Всеки път се налага да вдишвам дълбоко, с усилие, за да си набавя необходимия въздух. Добре поне че тълпата наоколо е многобройна и никой не чува хриповете ми. Крачим към вратите. Най-отпред е Харисън, който носи Тори на гръб като малко дете. Тя се смее, ръцете ѝ са обвити около врата му.

Тобиас е опрял ръка до гърба ми. Знам го, защото видях как приближава отзад и вдига ръка, а не защото я усещам. Вече нищичко не усещам.

Някой блъска и отваря вратата отвън. Спираме малко преди да налетим на Джак Канг и група Прями, които вървят подир него.

– Какво сте направили? – пита той. – Току-що ми казаха, че Ерик го няма в килията.

– Той е под нашата юрисдикция – отговаря Тори. – Съдихме го и го екзекутирахме. Редно е да ни благодариш за услугата.

– От къде на къде… – Лицето на Джак става алено. Кръвта е по-тъмна от изчервяването, въпреки че едното съдържа другото. – От къде на къде трябва да ви благодаря?!

– Защото ти също искаше той да бъде екзекутиран, нали? Това трябваше да е наказанието, след като уби едно от вашите деца. – Тори вирва брадичка, отворила широко невинни очи. – Е, ние свършихме тази работа вместо теб. А сега, ако ни извиниш, напускаме.

– Как… Напускате?! – заеква Джак.

Напуснем ли, той няма да може да изпълни две от условията, които му постави Макс. Тази мисъл го ужасява и това е изписано на лицето му.

– Не мога да ви позволя да напуснете – съвзема се той.

– Не е необходимо да ни позволяваш – намесва се Тобиас. – Защото ако не се дръпнеш, ще сме принудени да минем през теб, а не покрай теб.

– Не дойдохте ли да търсите съюзници в наше лице – намръщено пита Джак. – Ако си тръгнете, ние ще застанем на страната на Ерудитите, обещавам ви, и никога повече няма да ви подкрепим, вие…

– Вие не ни трябвате за съюзници – прекъсва го Тори. – Ние сме Безстрашните.

Всички надават победоносни викове и техните гласове някак успяват да разсеят мъглата в съзнанието ми. Безстрашните се втурват като един напред. Прямите отвън скимтят и се разстъпват пред нас, когато нахлуваме в коридора като струя от спукана тръба. Вълната Безстрашни запълва всички празни пространства.

Марлийн пуска ръката ми. Аз се втурвам надолу по стълбището, настъпвам по петите Безстрашните отпред и не обръщам внимание на забитите в ребрата ми лакти и крясъците наоколо. Имам чувството, че отново минавам през инициацията и тичам надолу по стълбите на Цитаделата непосредствено след Изборната церемония. Краката ми горят, но така ми е добре.

Стигаме фоайето. Долу ни чака група Прями и Ерудити, сред които е русата жена Дивергент, която видях да влачат за косата към асансьорите; момичето, на което помогнах, и Кара. Те наблюдават с безпомощно изражение как Безстрашните профучават покрай тях.

Кара ме забелязва, хваща ме за ръката и ме дръпва настрани.

– Къде отивате всички?

– В централата на Безстрашните. – Опитвам да освободя ръката си, но тя не ме пуска. Избягвам да я погледна в очите. Точно сега нямам сили за това. – Върви при Миротворците – продължавам. – Те обещаха да дадат подслон на всички нуждаещи се. Тук не си в безопасност.

Тя ме пуска и почти ме блъска далече от себе си.

Отвън земята е хлъзгава под подметките на кецовете ми, а торбата с моите вещи ме удря ритмично по гърба, когато забавям темпото. Дъждът се сипе по главата и гърба ми. Краката ми шляпат в локвите и крачолите ми подгизват до коленете.

Вдишвам мириса на мокър паваж и се преструвам, че това е единственото, което има значение сега.

+ + +

Стоя край парапета над бездната. Водата се разбива в стената под мен, но пръските не стигат достатъчно високо, че да измокрят обувките ми.

На стотина метра от мен Бъд раздава пушките за пейнтбол. Някой друг разпределя топчетата с боя. Скоро всички потайни кътчета из централата на Безстрашните ще бъдат украсени с разноцветни бои, които ще покрият обективите на охранителните камери.

– Ей, Трис – подмята Зийк, заставайки до мен край парапета. Очите му са зачервени и подпухнали, но устните му са извити в лека усмивка.

– Здрасти. Значи успяхте?

– Аха. Изчакахме, докато състоянието на Шона се стабилизира, после я пренесохме тук. – Той разтрива очите си с юмрук. – Не исках да я местя, но… вече не беше в безопасност при Прямите. Ясно като бял ден.

– Как е тя?

– Знам ли. Ще оживее, но сестрата мисли, че ще остане парализирана от кръста надолу. Това за мен не е проблем, но… – Той повдига рамо. – Как ще бъде от Безстрашните, щом няма да ходи?

Впивам поглед в отсрещната стена на Ямата, където няколко деца на Безстрашните се гонят нагоре-надолу по пътеката и мятат топчета с боя по скалата. Едно от тях се препъва и се просва с вик върху камъните.

Мисля си какво ми каза Тобиас в нощта, която прекарахме при безкастовите – как по-възрастните Безстрашни напускат кастата, защото не са физически годни да останат в нея. После се сещам и за песничката на Прямите, в която ни наричат най-жестоката от кастите.

– Ще може.

– Трис, та тя няма да е способна дори да се придвижва тук.

– Със сигурност ще може. – Вдигам поглед към него. – Ще си намери инвалидна количка и някой ще я бута по пътеките на Ямата. А в сградата над нас има асансьори. – Посочвам над главите ни. – Не ѝ трябва да може да ходи, за да се спусне по стоманеното въже от върха на небостъргача, или пък да стреля.

– Тя няма да позволи да я бутам в инвалидната количка. – Гласът му се пречупва. – Няма да ми даде нито да я повдигам, нито да я нося.

– Значи ще трябва да свикне с това. Ще ѝ позволиш ли да напусне Безстрашните заради една-единствена глупава причина – че не може да ходи?

Зийк мълчи няколко секунди. Погледът му опипва лицето ми и той присвива очи, сякаш ми взима мярка.

После застава с лице към мен и ме прегръща. От толкова отдавна никой не ме е прегръщал, че замръзвам на място. После обаче се отпускам и позволявам на топлината от тази прегръдка да се разлее по тялото ми, премръзнало във влажните дрехи.

– Имам намерение малко да пострелям – казва той и се дръпва леко назад. – Ти идваш ли?

Свивам рамене и тръгвам след него към дъното на Ямата. Бъд ни връчва по една пушка за пейнтбол и аз зареждам моята. Нейното тегло, форма и материал са толкова различни от револвера, че нямам проблем да я държа.

– Почти напълно прочистихме Ямата и подземията – казва Бъд. – Вие обаче ще трябва да се справите с Империята.

– С Империята ли?

Бъд посочва стъклената сграда над главите ни. Гледката реже очите ми като с нож. Последния път, когато стоях на това място и се взирах към прозрачния таван, бях дошла тук с мисията да разруша симулацията. И бях заедно с баща си.

Зийк вече се катери нагоре по пътеката. Насилвам се да тръгна след него, първо единият крак, после – другият. Трудно ми е да вървя, защото едва дишам, но все някак се справям. Докато стигна стълбите, тежестта в гърдите ми почти е изчезнала.

Щом стигаме Империята, Зийк вдига пушката и се прицелва в една от камерите под тавана. После стреля и зелената боя се пръска по единия от прозорците, но обективът на камерата остава невредим.

– Опала! – възкликвам и бърча нос.

– Така значи! Е, искам да видя как ти ще се справиш още от първия път.

– Наистина ли? – Вдигам пушката и я опирам на лявото вместо на дясното рамо. Лявата ми ръка не е свикнала да държи оръжие, но дясната все още не може да се справи с неговата тежест. Откривам камерата през мерника, после присвивам очи, за да фокусирам обектива. Някакъв глас шепти в главата ми. „Вдишай. Прицели се. Издишай. Огън!“ Трябват ми няколко секунди, докато осъзная, че това е гласът на Тобиас, защото той ме учеше да стрелям. Натискам спусъка и топчето уцелва камерата, обливайки обектива със синя боя. – Ето, готово. При това с лявата ръка.

Зийк мърмори нещо под нос, но не изглежда никак доволен.

– Хей! – провиква се весел глас. Марлийн подава глава над стъкления под. По челото ѝ е размазана боя и веждите ѝ са станали тъмновиолетови от нея. Тя закачливо поглежда Зийк, улучва крака му и спира поглед на мен. Топчето с боя ме уцелва болезнено по ръката.

Марлийн се разсмива и се скрива в отвора на стъкления под. Двамата със Зийк се споглеждаме, после се втурваме подир нея. Тя се залива от смях, докато тича надолу по пътеката, слаломирайки между струпаните там деца. Стрелям по нея, но улучвам стената. Марлийн стреля по едно момче до парапета – Хектор, по-малкия брат на Лин. Той отначало е стъписан, но после отвръща на огъня и уцелва човека до Марлийн.

Ямата се оглася от пукотевица, когато всички започват да се обстрелват едни други, млади и по-възрастни, а камерите за момент са забравени. Спускам се по пътеката, заобиколена от смях и стрелба. Събираме се накуп, за да се разделим на отбори, после се хвърляме едни срещу други.

Когато престрелката утихва, дрехите ми вече не са черни, а обагрени във всички цветове на дъгата. Решавам да си запазя ризата, за да ми напомня защо избрах Безстрашните: съвсем не защото са съвършени, а защото в тях кипи живот. Защото те са свободни.