Бунтовници

3

Щом се прибирам в стаята същата вечер, пъхам ръка под дюшека да се уверя, че пистолетът си е още на мястото. Пръстите ми се плъзват по спусъка и гърлото ми се свива, сякаш съм получила алергичен пристъп. Дръпвам ръка и падам на колене край леглото, поемайки си мъчително въздух, докато това усещане отмине.

„Какво ти става? – поклащам глава. – Я се стегни!“

Точно така се чувствам: сякаш трябва да стегна различните си части, като че са връзки за обувки. Задушавам се, но поне се чувствам силна.

С крайчеца на окото улавям някакво движение и обръщам глава към прозореца, който гледа към ябълковата градина. Там Йохана Рейес и Маркъс Итън крачат рамо до рамо, като поспират само край лехата с подправките, за да си откъснат по няколко листа мента. Изхвръквам от стаята още преди да си дам сметка защо искам да ги проследя.

Тичам покрай стената, за да не ги изпусна. Вече съм на открито и трябва да внимавам повече. Заобикалям оранжерията от далечния край и като виждам Йохана и Маркъс да се изгубват зад една редица овошки, тръгвам крадешком покрай съседната. Дано клоните ме скрият, ако някой от двамата се обърне назад.

– … объркана относно избора на време за начало на атаката – дочувам да казва Йохана. – Дали Джанийн просто е приключила с планирането и е преминала към действие, или някакъв инцидент е провокирал нападението?

Зървам лицето на Маркъс през един раздвоен ствол. Той свива устни и казва само: „Хм“.

– Предполагам, че така и няма да разберем как е станало точно. – Йохана повдига здравата си вежда. – Нали?

– Най-вероятно да.

Йохана хваща ръката на Маркъс и се извръща с лице към него. Замръзвам на място, уплашена да не ме види, но тя гледа право в него. Прикляквам бързо и пропълзявам към едно от дърветата, чийто ствол може да ме прикрие. Кората дращи гърба ми, но аз не помръдвам.

– Ти обаче знаеш – продължава тя. – Известно ти е защо е атакувала точно в този момент. Аз може и да не съм вече от Прямите, но все още разбирам, ако някой премълчава истината.

– Прекаленото любопитство е егоизъм, Йохана.

Ако съм на нейно място, ще му дам да се разбере заради тази забележка, но тя отвръща с любезен тон:

– Моята каста очаква от мен да я съветвам. Ако ти разполагаш с толкова съдбоносно сведение, важно е да го знам, за да го споделя с хората си. Убедена съм, че разбираш това, Маркъс.

– Има си причина да не знаеш всичко, което знам аз. Преди много време на Аскетите беше поверена изключително важна информация – продължава Маркъс. – Джанийн ни атакува, за да я отнеме. Ако действам непредпазливо, тя ще я унищожи. Това е единственото, което мога да ти кажа.

– Но ти сигурно…

– Не – прекъсва я Маркъс. – Тази информация е много по-значима, отколкото изобщо можеш да си представиш. Много от лидерите на този град пожертваха живота си, за да я опазят. Нямам намерение да рискувам точно сега само за да задоволя егоистичното ти любопитство.

Йохана мълчи известно време. Вече е толкова тъмно, че едва виждам по-далече от носа си. Въздухът ухае на пръст и ябълки, а аз се опитвам да не дишам прекалено шумно.

– Съжалявам – обажда се най-накрая Йохана. – Сигурно съм направила нещо, от което си решил, че не може да ми се има вяра.

– Последния път, когато доверих тази информация на представител на една от кастите, това доведе до избиването на всичките ми приятели – отговаря той. – Вече на никого нямам вяра.

Не мога да се удържа и надниквам иззад ствола на дървото. Йохана и Маркъс са така погълнати от разговора, че не забелязват раздвижването. Стоят близо един до друг, но не се докосват. Не съм виждала Маркъс така изтощен, а Йохана – толкова ядосана. После обаче нейното изражение се смекчава и тя пак посяга към ръката на Маркъс. Този път в движението ѝ е загатната и лека милувка.

– Най-важното е да имаме доверие един на друг, ако искаме да запазим мира – казва Йохана. – Затова се надявам да промениш мнението си. Нали знаеш, че винаги съм била твой приятел, Маркъс – дори тогава, когато не ти бяха останали много.

Тя се навежда напред и го целува по бузата, после тръгва към края на овощната градина. Видимо изумен, Маркъс остава на място още няколко секунди, после се отправя към базата.

От разкритията през последния половин час главата ми жужи. Досега си мислех, че Джанийн е атакувала Аскетите, за да спечели надмощие. Оказва се обаче, че ги е нападнала с цел да открадне информация. Информация, известна единствено на тях.

Главата ми престава да бръмчи, когато се сещам за още нещо, казано от Маркъс: „Много от лидерите на този град пожертваха живота си заради нея“. Дали един от тези лидери не е и моят баща?

Трябва да го разбера. Трябва да науча кое е толкова важно, че един Аскет да пожертва живота си за него. А един Ерудит – да извърши убийство.

+ + +

Спирам за малко пред вратата на Тобиас, преди да почукам, и се ослушвам какво става вътре.

– Не, не е точно така – казва през смях Тобиас.

– Какво искаш да кажеш с това „не е точно така“? Направих го също като теб. – Вторият глас е на Кейлъб.

– Напротив.

– Тогава го повтори пак.

Отварям вратата в мига, когато Тобиас, седнал на пода с изпънат напред крак, мята кухненския нож към отсрещната стена. Той се забива в голямата буца сирене, сложена върху скрина. Кейлъб стои зад него и гледа недоумяващо най-напред буцата сирене, после мен.

– Той трябва да е някакъв феномен сред Безстрашните – възкликва най-накрая. – Не ми казвай, че и ти можеш това.

Сега изглежда доста по-добре – очите му вече не са зачервени и в тях се мярка познатата искрица любопитство, сякаш отново е възвърнал интереса си към света. Кестенявата му коса е разрошена, а ризата е закопчана накриво. Този мой брат е красив по един небрежен, безгрижен начин, сякаш през повечето време не си дава сметка как изглежда.

– С дясната ръка сигурно и аз го мога – отговарям. – Но иначе Фор наистина е нещо като феномен сред Безстрашните. Мога ли обаче да попитам защо ти хвърляш ножове по буца сирене?

Тобиас улавя погледа ми, когато произнасям „Фор“. Кейлъб няма понятие, че прякорът на Тобиас е неизменното доказателство за неговото съвършенство.

– Кейлъб дойде да обсъдим нещо – отговаря вместо него Тобиас и обляга глава на стената, поглеждайки към мен. – А до мятането на ножове се стигна някак от само себе си.

– Както обикновено става – казвам, а по лицето ми прави опит да се прокрадне лека усмивка.

Той изглежда толкова спокоен с отметнатата назад глава и отпусната върху коляното ръка. Изпиваме се с очи още няколко секунди, доколкото благоприличието позволява. Кейлъб смутено кашля.

– Е, аз трябва вече да се връщам в стаята – казва, местейки поглед от Тобиас към мен и обратно. – Чета една книга за водопречиствателните системи. Детето, което ми я даде, ме взе за пълна откачалка, щом искам да я прочета. Отначало мислех, че е нещо като наръчник за поддръжката и ремонта им, но се оказа удивителна книга. – Той замълчава. – Съжалявам. Май и вие вече ме мислите за откачалка.

– Изобщо не е така – отвръща шеговито Тобиас. – И ти непременно трябва да прочетеш тази книга, Трис. Обзалагам се, че ще ти хареса.

– Мога да ти я заема – обажда се Кейлъб.

– Може би по-нататък – отвръщам. И поглеждам зверски Тобиас, когато вратата се затваря зад брат ми. – Много съм ти задължена – казвам. – Сега ще ми проглуши ушите за това как действа водопречиствателната система. Но това май е за предпочитане пред другото, за което искаше да говорим.

– Я гледай! И какво е то? – повдига вежди Тобиас. – Да не е случайно аквапоника[1]?

– Аква какво?

– Това е един от начините, по които тук отглеждат храна. Не ти трябва да знаеш.

– Точно така, не ми трябва – отвръщам. – Той за какво искаше да приказвате?

– За теб – отговаря Тобиас. – Предполагам, че дойде при мен като твой по-голям брат. Нещо от рода на „Не се закачай със сестра ми“.

Той се надига от пода.

– А ти какво му каза?

Тобиас тръгва към мен.

– Разказах му как е започнало всичко между нас. Така се стигна до мятането на ножове – отговаря. – Освен това му казах, че не се закачам с теб.

Усещам как цялото ми тяло гори. Той обгръща хълбоците ми с ръце и нежно ме притиска към вратата. Устните му намират моите.

Вече не помня защо съм дошла при него.

Нито пък ме е грижа.

Прегръщам го със здравата си ръка и го придърпвам към себе си. Пръстите ми напипват края на тениската му и пропълзяват отдолу, после плъзват към гърба. Изглежда толкова здрав и силен.

Той отново ме целува, този път по-настоятелно, ръцете му здраво стискат талията ми. Неговият дъх, моят дъх, неговото тяло, моето тяло – толкова сме близо, че вече няма разлика между едното и другото.

Той се дръпва леко назад, само на няколко сантиметра. Не ми се иска да го пускам толкова далече от себе си.

– Май не дойде за това при мен – казва.

– Не.

– Тогава за какво?

– На кого му пука?

Прокарвам пръсти през косата му и отново притеглям устните му към своите. Той не се съпротивлява, но след няколко секунди промърморва „Трис!“ близо до бузата ми.

– Добре де, добре. – Затварям очи. Дошла съм тук заради нещо важно: да му кажа за разговора, който дочух.

Сядаме един до друг на леглото и аз започвам от самото начало. Разказвам как съм проследила Маркъс и Йохана в овощната градина. Казвам му как Йохана попита за избора на време за атаката и какво отговори Маркъс, както и за последвалия спор. Докато говоря, наблюдавам изражението му. Не ми се вижда нито шокиран, нито заинтересован. Вместо това около устата му се появяват горчивите гънки, както става винаги, щом се спомене името на Маркъс.

– Е, какво мислиш? – питам, след като съм приключила.

– Според мен Маркъс иска да изглежда по-важен, отколкото е в действителност – отговаря предпазливо Тобиас.

Не такъв отговор съм очаквала.

– И тогава… какво? Значи според теб той просто дрънка небивалици?

– Предполагам, че Аскетите наистина разполагат с информация, до която Джанийн иска да се добере, но сигурно той силно преувеличава нейната значимост. Просто си придава важност. Прави се, че има нещо, което Йохана желае, а той няма да ѝ го даде.

– Аз не… – Мръщя се. – Не мисля, че си прав. Той нямаше вид, че лъже.

– Не го познаваш толкова добре като мен. Той е изпечен лъжец.

Тобиас има право – не познавам добре Маркъс, със сигурност не колкото него. Но интуицията ми подсказва да вярвам на Маркъс, а тя обикновено не ме лъже.

– Сигурно си прав – продължавам. – И все пак не е ли по-добре да разберем какво става? Просто за всеки случай.

– По-важното сега е да се справим с конкретната ситуация – казва Тобиас. – Трябва да се върнем в града и да разберем какво наистина става там. Налага се да намерим начин да надделеем Ерудитите. Тогава, след като разрешим тези проблеми, може би ще разберем за какво говори Маркъс. Става ли?

Кимвам. Това ми се вижда добър план – разумен план. И въпреки това не мога да му се доверя – не вярвам, че е по-важно да продължим напред, отколкото да открием истината. Когато научих, че съм Дивергент… Когато разбрах, че Ерудитите ще нападнат Аскетите… това промени всичко. Истината променя плановете и намеренията на хората.

Обаче е трудно да накараш Тобиас да направи нещо, което не иска. Още по-трудно е да му докажа колко основателни са моите предчувствия без никакви доказателства, основавайки се единствено на интуицията си.

Затова се съгласявам с него. Но без да променям мнението си.

[1] Метод за екологично отглеждане на растения с минимален разход на вода и енергия. – Б.ред.