Бунтовници

44

Стаята пред мен прилича повече на преддверие: широка и къса, а подът, стените и таванът са покрити с плочки в един и същ нюанс на синьото. Всичко блести, но не мога да открия източника на светлина.

Отначало не забелязвам никакви врати, но когато очите ми привикват с цвета, различавам правоъгълник върху стената отляво и още един – върху стената отдясно. Само две врати.

– Трябва да се разделим – казвам. – Няма достатъчно време да се дебнем един друг точно сега.

– Коя страна си избираш? – пита Маркъс.

– Дясната – казвам. – Не, чакай. Лявата.

– Добре, аз отивам надясно.

– Ако аз открия компютъра първа, какво да търся? – питам.

– Откриеш ли компютъра, значи ще намериш и Джанийн. Предполагам, че има как да я принудиш да изпълни нарежданията ти. В края на краищата тя не е свикнала на болка – отговаря той.

Кимвам. Поемаме с еднаква крачка всеки към своята врата. Само преди миг раздялата с Маркъс щеше да е облекчение за мен. Но сега, когато оставам сама, бремето върху плещите ми се удвоява. Ами ако не успея да преодолея защитата, която Джанийн със сигурност е инсталирала срещу нежелани посетители? И дори някак да се добера до компютъра, ще открия ли правилния файл?

Поставям ръка върху дръжката на вратата. Никъде не се вижда ключалка. Когато Тори разказваше за драконовските мерки за охрана, си представях, че трябва да има специален код за достъп, пароли и скенер на окото, но до момента всички врати се отварят свободно.

Защо обаче това ме тревожи?

Отварям моята врата, а Маркъс – неговата. Споглеждаме се. Аз прекрачвам през прага.

+ + +

Стаята, както и преддверието оттатък, е цялата синя, но тук ясно си личи източникът на светлина. Тя идва от центъра на всеки от панелите върху тавана, пода и стените.

Щом вратата се затваря зад мен, чувам тъп звук, сякаш някаква ключалка се затваря. Сграбчвам отново дръжката и я натискам с все сила, но тя не поддава. Хваната съм в капан.

Тънки пронизващи лъчи се насочват към мен от всички краища. Клепачите ми не са достатъчни да защитят очите и се налага да ги прикрия с длани.

Чувам спокоен женски глас: „Беатрис Прайър, второ поколение. Родна каста: Аскети. Избрана каста: Безстрашни. Доказан Дивергент“.

Откъде тази стая знае коя съм?

И какво означава „второ поколение“?

„Статус: нарушител.“

Дочувам прищракване и леко разтварям пръсти, колкото да видя дали лъчите са изчезнали. Не са, но от осветителните тела на тавана излиза цветен дим. Инстинктивно притискам длан към устата си. Още няколко секунди се взирам през синята мъгла. После вече пред погледа ми няма нищо.

Сега стоя в пълен мрак, толкова плътен, че дори когато поднасям ръка пред очите си, не мога да различа очертания. Трябва да прекося стаята и да потърся врата на отсрещната страна, но ме е страх да помръдна – кой знае какво ще ме сполети, ако го направя.

После ме залива светлина и се озовавам в залата за тренировки в лагера на Безстрашните, насред ринга, където обикновено се провеждаха схватките. Това място ме изпълва с противоречиви спомени. Някои са за триумф от победата над Моли, други са натрапчиви като кошмар – Питър ме удря, докато губя съзнание. Предпазливо подушвам – въздухът все така мирише на пот и прах.

От другата страна на ринга има синя врата, но мястото ѝ не е там. Свивам вежди.

– Нарушител – обявява отново гласът. Сега прилича на Джанийн, но може и да е само плод на въображението ми. – Имаш пет минути да стигнеш синята врата, преди отровата да те повали.

– Какво?!

Но аз много добре чух. Отрова. Пет минути. Не би трябвало да съм изненадана; това е дело на Джанийн, също толкова безсъвестно, каквато е и самата тя. Тялото ми цялото се тресе и се питам дали отровата вече не действа, дали вече не поразява мозъка ми.

„Съсредоточи се.“ Няма как да се измъкна, трябва да продължа или…

Или нищо. Просто трябва да продължа.

Тръгвам към вратата и някой се изпречва на пътя ми. Ниска и слаба фигура, с руса коса и тъмни кръгове под очите. Това съм аз.

Отражение? Махам срещу нея, за да видя дали ще повтори огледално движението ми. Не го прави.

– Здравей – казвам. Тя не отговаря. Не съм и очаквала.

Какво е това? Преглъщам мъчително, за да премахна заглъхването в ушите си, които сякаш са натъпкани с памук. Ако Джанийн го е измислила, сигурно е тест за интелигентност и логическо мислене. Значи ми трябва бистра мисъл, което налага да се успокоя. Опирам длани в гърдите си и притискам силно с надеждата натискът да ми създаде чувство за безопасност, като прегръдка.

Не се получава.

Пристъпвам крачка вдясно, за да имам по-добра видимост към вратата. Моята двойничка също отскача встрани – подметките ѝ скърцат по пода – блокирайки отново пътя ми.

Мисля, че знам какво ще стане, ако тръгна към вратата, но въпреки това трябва да опитам. Втурвам се напред в опит да се стрелна покрай нея, но тя вече е предвидила моя ход. Сграбчва раненото ми рамо и ме блъска настрани. Изпищявам толкова силно, че гърлото ме заболява. Имам чувството, че стотици кинжали се забиват все по-дълбоко в дясната ми половина. Когато се свличам на колене, тя ме ритва в корема и аз се просвам на пода, вдишвайки вдигналия се прах.

Точно това бих направила и аз на нейно място, мисля си, притискайки корема. Ако искам да я победя, трябва да реша как да победя самата себе си. Но как да я надвия, след като тя владее същите техники и е също толкова съобразителна и умна, каквато съм и аз?

Тя отново приближава, затова се надигам и се опитвам да преодолея болката в рамото. Сърцето ми ускорява ритъма си. Посягам да я ударя, но тя ме изпреварва. Навеждам се в последния момент, юмрукът ѝ уцелва ухото ми и аз губя равновесие.

Отстъпвам няколко крачки с надеждата, че няма да ме преследва, но тя тръгва към мен. Напада ме отново, като този път ме сграбчва за рамото и със сила ме превива към сгънатото си коляно.

Вдигам ръце да предпазя корема си и блъскам коляното ѝ с всичка сила. Тя не го очаква; залита назад, но не пада.

Нахвърлям се срещу нея. В мига, когато решавам да я ритна, осъзнавам, че това е и нейното желание. Избягвам ритника ѝ.

Щом реша да направя някакъв ход, тя решава същото. В най-добрия случай двете бихме могли да стоим неподвижно една срещу друга. Аз обаче трябва да я поваля, за да стигна вратата. За да оцелея.

Опитвам се да обмисля действията си, но тя отново напада, сбърчила чело от напрежение. Сграбчва ръката ми, аз стискам нейната и двете се оказваме вплетени в мъртва хватка.

Едновременно вдигаме лакти и замахваме. Навеждам се в последния момент и забивам моя в зъбите ѝ.

И двете надаваме вик. Кръв шурва от устата ѝ по ръката ми. Тя стиска зъби и стене, после се нахвърля срещу мен, много по-устремно, отколкото съм очаквала.

Тежестта ѝ ме събаря. Тя ме приковава с коляно към пода и се опитва да ме удари в лицето, но аз кръстосвам ръце пред себе си. Юмруците ѝ попадат в тях, всеки се стоварва като камък отгоре.

С тежък стон сграбчвам китката ѝ и в същия момент в ъгълчетата на очите ми заиграват тъмни петна. „Отровата.“

„Съсредоточи се.“

Докато тя се опитва да се освободи, аз вдигам колене към гърдите. После я отблъсквам назад, ръмжейки от усилие, докато не опирам стъпала в корема ѝ. Ритам, а лицето ми гори.

Това е логическа загадка: в схватка между двама напълно еднакви по сила борци, кой ще победи?

Отговор: нито единият от тях.

Тя се изправя и изтрива кръвта от устните си.

Следователно не трябва да сме напълно еднакви. Каква е разликата между нас?

Тя отново тръгва към мен, но аз имам нужда от малко време, за да размисля. Затова започвам да отстъпвам при всяка нейна крачка. Стаята около мен се залюлява и се накланя встрани. Политам, опирайки длан в пода, за да запазя равновесие.

Кое е различното между нас? Имаме еднакво тегло, еднакви бойни умения, еднакъв начин на мислене…

Зървам вратата над рамото ѝ и се досещам: целта ни е различна. Аз трябва да мина през тази врата. Тя трябва да я защитава. Но дори в симулацията не е възможно да го иска толкова отчаяно като мен.

Втурвам се към края на ринга, където има маса. Само преди миг на нея нямаше нищо, но аз знам правилата, които действат при симулацията, и как да ги контролирам. В мига, в който си го пожелавам, върху масата се появява пистолет.

Блъскам се в масата, черните петна ми пречат да преценя разстоянието добре. Не усещам болката от удара. Чувствам как цялото ми лице пулсира с ритъма на сърцето, сякаш то е напуснало своето място в гърдите и пълзи към мозъка.

В другия край на стаята, на пода пред моята двойничка, се появява пистолет. И двете посягаме към оръжието.

Усещам тежестта на пистолета, неговата гладка повърхност и забравям за нея, забравям за отровата, забравям за всичко.

Гърлото ми се свива, сякаш някаква ръка ме души. Главата ми пулсира от внезапния недостиг на въздух; усещам биенето на сърцето по цялото си тяло, навсякъде.

Моята двойничка, която допреди миг стоеше между мен и вратата, сега е изчезнала. Уил е заел мястото ѝ. „Не, не.“ Това не може да е Уил. Налагам си да дишам. Отровата спира кислорода към мозъка. Той е просто халюцинация в симулацията. Издишвам със стон.

За момент отново виждам своята двойничка, която насочва пистолета. Сега обаче трепери цялата и държи оръжието възможно най-далече от тялото си. Тя е също толкова слаба, колкото съм и аз. Не, не чак толкова слаба, защото не ѝ причернява пред очите и не усеща недостиг на кислород. Но все пак почти толкова слаба, почти.

После образът на Уил отново се появява, погледът му е празен заради симулацията, косата му е рус ореол около главата. От двете му страни се издигат тухлени сгради, но зад гърба му има врата – вратата, която ме разделя от баща ми и брат ми.

Не, това е вратата, която ме разделя от Джанийн и моята цел.

Трябва да мина през тази врата. „Трябва.“

Вдигам пистолета, въпреки че от движението рамото ме боли, и го държа с двете ръце, за да е стабилен.

– Аз… – задавям се. По страните ми рукват сълзи и влизат в устата. Усещам вкуса на сол. – Съжалявам.

После правя единственото нещо, което моята двойничка не е способна да извърши, защото не е толкова отчаяна като мен.

Стрелям.