Бунтовници

25

Някой се е развихрил в кухненските помещения на Безстрашните и жегата вътре е нетърпима, затова пък днес ще имаме топла вечеря. Седя на същата маса, на която навремето се хранехме с Кристина, Ал и Уил. В мига, в който сядам, нещо засяда в гърлото ми. Как стана така, че само половината от нас оцеляха?

Чувствам, че отговорност за това нося и аз. Можех да спася Ал, ако му бях простила, но не го направих. Ако разсъждавах трезво, щях да пощадя Уил, но не запазих хладнокръвие.

Преди чувството за вина окончателно да ме погълне, Юрая стоварва поднос с храна до мен. Отрупан е с говеждо задушено и парчета шоколадова торта. Забивам поглед в огромния резен торта.

– Имало е торта? – казвам, поглеждайки към собствената си чиния, в която количеството храна е много по-разумно.

– Аха, някой току-що я извади. Открили няколко пакета смес за торта отзад и я опекли – отговаря той. – Можеш да си вземеш няколко хапки от моята.

– Няколко хапки?! Значи имаш намерение да изядеш тая планина шоколадова торта сам-самичък, така ли?

– Да. – Той изглежда смутен. – Защо?

– Забрави.

Кристина се настанява от другата страна на масата, колкото се може по-далече от мен. Зийк оставя подноса си до нейния. Скоро при нас ще дойдат Лин, Хектор и Марлийн. Усещам някакво движение под масата и забелязвам ръката на Марлийн да хваща ръката на Юрая. Пръстите им се сплитат. И двамата си придават разсеян вид, но крадешком се поглеждат.

Лин седи отляво на Марлийн и има вид, сякаш току-що е лапнала нещо кисело. Тя направо тъпче храната в устата си.

– Къде е пожарът? – обръща се към нея Юрая. – Ще повърнеш, ако продължаваш да ядеш толкова бързо.

Лин го поглежда намръщено.

– И без това ще повърна, като ви гледам как се лигавите.

Ушите на Юрая стават алени.

– За какво говориш?

– Нито аз съм идиот, нито някой на тая маса е малоумен. Що направо не се награбите и да се свърши веднъж завинаги?

Юрая изглежда напълно зашеметен. Марлийн обаче забива поглед в Лин, навежда се и впива устни в устата на Юрая, а пръстите ѝ пълзят по врата му и се пъхат под яката на ризата.

Граховите зърна се посипват от вилицата, която е на половината път към устата ми.

Лин грабва подноса си и се изнася светкавично от масата.

– Какво беше това? – обажда се Зийк.

– Не питай мен – отговаря Хектор. – Нея винаги нещо я нерви. Вече не се опитвам да разбера какво.

Лицата на Юрая и Марлийн все още са близо едно до друго. Двамата продължават да се усмихват.

Насилвам се да откъсна поглед от тях и забивам очи в чинията си. Всеки път ми е странно да видя как двама души, които доскоро съм познавала поотделно, стават двойка, макар че и преди ми се е случвало. Дочувам скърцане, когато Кристина бавно прокарва вилицата по чинията си.

– Фор! – провиква се Зийк и маха с ръка. Изглежда, Тобиас му се вижда истинско спасение. – Идвай тук, има място!

Тобиас поставя ръка върху здравото ми рамо. Няколко от кокалчетата му са охлузени и кръвта изглежда съвсем прясна.

– Съжалявам, не мога да остана.

После се навежда и прошепва:

– Мога ли да те отмъкна за малко?

Надигам се и помахвам за довиждане на онези, които ме забелязват – това всъщност е само Зийк; Кристина и Хектор са забили погледи в чиниите си, а Юрая и Марлийн тихичко си приказват. Двамата с Тобиас излизаме от столовата.

– Къде отиваш?

– При железопътната линия – отговаря той. – Имам среща и ми се ще да си до мен, за да анализираш ситуацията.

Вървим по едната от пътеките, които се вият по стените на Ямата и водят към стълбището на Империята.

– И защо точно аз трябва да…

– Защото те бива повече от мен в това.

Нямам какво да му отговоря. Изкачваме се по стълбището и преминаваме през отвора в стъкления под. По пътя към изхода пресичаме усойната зала, в която преминах през своята зона на страха. Ако се съди по спринцовката на пода, някой съвсем скоро е бил тук.

– Днес да не си минавал през твоята зона на страха? – питам.

– Какво те кара да ме питаш това? – тъмните му очи отбягват погледа ми. Той блъска вратата на централния вход и летният въздух ме обгръща. Никакъв полъх на вятъра.

– Кокалчетата ти са разкървавени, а някой наскоро е използвал залата.

– Ето, точно това имах предвид. Ти си много по-схватлива от всички останали. – Той си поглежда часовника. – Казаха ми да хвана влака в 20,05 ч. Хайде.

Усещам прилив на надежда. Този път може да се размине, без да се караме. Може най-накрая всичко помежду ни да се оправи.

Крачим към релсите. Последния път, когато дойдохме тук само двамата, той искаше да ми покаже светлините в централата на Ерудитите, които не угасват по цяла нощ; да ми подскаже, че Ерудитите замислят нападение срещу Аскетите. Сега имам чувството, че ни предстои среща с безкастовите.

– Достатъчно схватлива, за да усетя кога подминаваш въпроса ми без отговор – казвам.

Той въздъхва.

– Да, наистина пак преминах през моята зона на страха. Исках да разбера дали там нещо се е променило.

– И наистина беше така. Нали?

Той отмята кичур коса от лицето си и отбягва моя поглед. Не знаех, че косата му е толкова гъста – не личеше, когато я носеше късо подстригана като Аскетите; сега обаче е близо две педи и се спуска над челото му. Видът му вече не е толкова заплашителен и той повече прилича на човека, когото познавам отблизо.

– Да – отвръща той, – но бройката си е все същата.

Отляво дочувам да се разнася свирката на влака, но фаровете на локомотива не светят. Машината се носи по релсите като дебнещо диво животно.

– Петият вагон отзад напред – крещи той.

Двамата едновременно се втурваме да бягаме. Преброявам до петия вагон, вкопчвам се в дръжката до вратата с лявата си ръка и се мятам с всичка сила. Опитвам се да преметна краката си вътре, но не ми се получава; сега са опасно близо до колелата – изпищявам и ожулвам коляното си в пода, когато се хвърлям във вагона.

Тобиас се мята след това и коленичи до мен. Държа коляното си и стискам зъби.

– Дай да видя – казва той. Навива крачола на джинсите ми над коляното. Кожата ми – невидимо за окото – настръхва при неговия допир и аз си представям как сграбчвам яката на ризата му и го притеглям към себе си за целувка. Представям си как се притискам в него, но сега това е немислимо, защото нашите несподелени тайни ни държат далече един от друг.

Коляното ми е почервеняло от кръв.

– Раната е повърхностна – казва той. – Бързо ще заздравее.

Кимвам. Болката вече утихва. Той навива крачолите на джинсите стегнато, за да не се спускат надолу, като стана. Отпускам се по гръб и забивам поглед в тавана.

– Него все още ли го има в зоната на страха? – питам.

Сякаш някой пали клечка кибрит зад очните му ябълки.

– Да. Но не по същия начин.

Навремето ми беше казал, че неговата зона на страха не се е променяла, откакто я е преминал за първи път по време на инициацията. Ако сега е настъпила промяна, макар и малка, това все пак е нещо.

– Сега и ти си там. – Той намръщено се взира в ръцете си. – Вместо да убивам онази жена, сега трябва да гледам как умираш. И с нищо не мога да го предотвратя.

Ръцете му треперят. Трескаво обмислям какво мога да кажа, че да го успокоя. „Нямам намерение скоро да умирам.“ Но кой може да каже уверено такова нещо. Живеем в опасен свят, пък и аз не съм толкова привързана към живота си, че да оцелея на всяка цена. Значи, не мога да го успокоя.

Той отново поглежда часовника.

– Ще са тук всеки момент.

Надигам се и виждам Евелин и Едуард да стоят край релсите. Хукват да бягат още преди влакът да е стигнал до тях и се мятат вътре почти без усилие, също като Тобиас. Явно редовно тренират.

Едуард ми се подсмихва. Днес върху превръзката на окото му има пришито голямо синьо Х.

– Привет – поздравява Евелин. Гледа право в Тобиас, когато го казва, сякаш мен изобщо ме няма.

– Хубаво място за среща – отвръща Тобиас. Вече съвсем е притъмняло и различавам единствено силуетите на сградите на фона на тъмносиньото небе. Виждат се само няколко блещукащи светлинки около езерото, което трябва да е централата на Ерудитите.

Влакът прави рязък завой, който не е в обичайния му маршрут – наляво от светлините на Ерудитите, към необитаемата част на града. Шумът на колелата постепенно утихва и аз се досещам, че спираме.

– Така е по-безопасно – казва Евелин. – Е, защо поиска тази среща?

– Искам да обсъдим условията на нашия съюз.

– Съюз, значи – повтаря Едуард. – И кой ти е дал правомощия да преговаряш за това?

– Той е един от лидерите на Безстрашните – намесвам се. – И има правомощия.

Веждите на Едуард описват висока дъга на челото, той изглежда впечатлен. Евелин най-накрая ме удостоява с поглед, но само за миг, преди отново да озари с усмивката си Тобиас.

– Любопитно – казва тя. – Тя също ли е лидер на Безстрашните?

– Не – отговаря Тобиас. – Тя е тук, за да прецени дали си струва да ви се доверявам, или не.

Евелин свива устни. Част от мен иска да опре нос в нейния и да кресне „Ха!“. Вместо това обаче само леко се усмихвам.

– Ние, естествено, сме съгласни на съюз… при определени условия – започва Евелин. – Гарантирано и равно участие в правителството, което ще се сформира след унищожаването на Ерудитите и пълен контрол над цялата информация на Ерудитите след атаката. Ясно е…

– Какво ще правиш с иззетата от Ерудитите информация? – прекъсвам я.

– Не е ли ясно, че ще я унищожим? Единственият начин да свалим Ерудитите от власт е като им отнемем знанието.

Първата ми реакция е да ѝ кажа, че е пълна глупачка. Нещо обаче ме спира. Без технологията за симулации, без данните, които Ерудитите притежават за всички останали касти, без манията за технологичен прогрес, атаката срещу Аскетите нямаше да стане факт. И родителите ми щяха още да са живи.

Но даже да убием Джанийн, как може да сме сигурни, че някой друг от Ерудитите няма да я наследи и да поеме контрола над всички нас? Не мога да повярвам на това.

– Какво получаваме в замяна, ако приемем тези условия? – пита Тобиас.

– Нашата така необходима човешка сила, за да превземете централата на Ерудитите. И равен на нашия брой места в бъдещото правителство.

– Сигурен съм, че Тори ще настоява за правото да отърве света от Джанийн Матюс – добавя с нисък глас Тобиас.

Вдигам учудено вежди – не съм предполагала, че омразата на Тори към Джанийн е всеизвестна. А може и да не е така. Явно той знае повече неща за нея в сравнение с останалите, защото и двамата са лидери.

– Убедена съм, че това може да се уреди – казва Евелин. – Не ме е грижа кой ще я убие. Само я искам мъртва.

Тобиас ме поглежда бегло. Ще ми се да можех да му кажа защо усещам някаква вътрешна борба… да му обясня защо точно аз сред всички хора на света толкова неохотно приемам идеята Ерудитите да бъдат изравнени със земята. Но не знам как да го обясня, дори да имах достатъчно време да го направя. Той се обръща към Евелин.

– В такъв случай се споразумяхме – казва.

После протяга ръка и разтърсва нейната.

– Трябва да се съберем до седмица – казва Евелин. – На неутрална територия. Повечето от Аскетите любезно ни допуснаха да останем в техния сектор от града, за да разработим плана си, докато те разчистват последиците от атаката.

– Повечето – повтаря Тобиас.

Лицето на Евелин става непроницаемо.

– Боя се, че баща ти все още разполага с доверието на мнозина и ги посъветва да стоят настрана от нас, когато ги посети преди няколко дни. – Тя горчиво се усмихва. – Те се съгласиха, разбира се, точно както го направиха, когато ги убеждаваше да ме пратят в изгнание.

– Пратили са те в изгнание? – повтаря Тобиас. – Аз си мислех, че ни напусна по свое желание.

– Не. Както ти е известно, Аскетите по природа са склонни да прощават и да търсят помирение. Но баща ти от край време има огромно влияние върху тях. Реших, че е по-добре да напусна доброволно, отколкото да бъда подложена на унижението публично да ме изгонят.

Тобиас изглежда стъписан.

Едуард, който вече няколко секунди стои надвесен извън вагона, ги прекъсва:

– Време е!

– Ще се видим след седмица – казва Евелин.

Влакът се спуска на нивото на улицата. Едуард скача. Няколко секунди по-късно Евелин го следва. Двамата с Тобиас оставаме сами във вагона, мълчаливо заслушани в съскането на колелата върху релсите.

– Защо ти трябваше да ме водиш със себе си, след като така или иначе си решил да се съюзиш с тях? – питам глухо.

– Но ти не ме спря.

– Какво трябваше да направя – да размахам ръце между вас ли? – отвръщам намръщено. – Не ми е в характера.

– Това трябва да стане.

– Не мисля като теб – казвам. – Сигурно има и друг начин.

– Какъв? – пита той, скръствайки ръце. – Ти просто не я харесваш, още откакто се запознахте – това е.

– Ясно, че не я харесвам! Тя те е изоставила!

– Те са я пратили в изгнание! А след като аз ѝ прощавам, не е зле и ти да го направиш. Аз съм този, когото са изоставили, не ти.

– Има и нещо друго. Аз не ѝ вярвам. Според мен се опитва да те използва.

– Е, не ти го решаваш.

– Пак те питам, защо ме взе със себе си? – натъртвам и скръствам ръце като него. – А, да – за да ти помогна в анализирането на ситуацията. Е, аз я анализирах и ако моето мнение не ти допада, това не значи, че…

– Забравил съм, че преценката ти винаги се основава на някакви предразсъдъци. Ако си го бях спомнил навреме, сигурно нямаше да те доведа със себе си.

– Аз имам предразсъдъци, значи! Ами какво да кажем за твоите?! Какво да кажем по въпроса, че мислиш за съюзник всеки, който мрази баща ти колкото теб?

– Тук не става дума за него!

– Разбира се, че става дума точно за него! Той знае нещо, Тобиас. И ние трябва да се опитаме да разберем какво точно!

– Пак ли започваш? Мислех, че вече сме приключили с този въпрос. Той е лъжец, Трис.

– Така ли било?! – повишавам тон. – В такъв случай и майка ти е лъжкиня. Ти сериозно ли мислиш, че Аскетите биха пратили някого в изгнание? Е, аз не го вярвам.

– Не говори за майка ми по този начин.

Забелязвам светлина в далечината. Империята.

– Добре, тогава. – Отивам до вратата на вагона. – Няма да правя повече така.

Скачам и пробягвам няколко крачки, за да запазя равновесие. Тобиас скача след мен, но аз не му позволявам да ме настигне – връхлитам право в сградата, втурвам се надолу по стълбите и се връщам обратно в Ямата, за да си намеря място за спане.