Бунтовници

7

Действието на серума изчезва след пет часа, тъкмо когато слънцето започва да клони към залез. Тобиас ме заключва в моята стая и идва да ме наглежда на всеки кръгъл час. Когато влиза този път, аз седя на леглото и гледам стената.

– Слава богу! – казва той и опира чело във вратата. – Вече започвах да си мисля, че никога няма да те пусне и ще трябва да те оставя тук… да миришеш цветята или каквото там ти се прииска, докато си под въздействието на тоя боклук.

– Ще ги убия – казвам. – Ще ги убия.

– Не го приемай лично. Така или иначе скоро заминаваме – казва той и затваря вратата след себе си. После вади хард диска от задния си джоб. – Мисля, че можем да скрием това зад скрина ти.

– Точно там беше първия път.

– Именно. Затова Питър няма да го търси пак там.

Тобиас дърпа скрина напред с една ръка, а с другата пъха хард диска зад него.

– Защо ми подейства умиротворителният серум? – питам. – След като мозъкът ми е толкова необикновен, че да устои на симулационния серум, защо сега не успя?

– Наистина нямам представа защо стана така – отвръща той. После се тръшва до мен на леглото, размествайки дюшека. – Изглежда, че за да устоиш на серума, трябва да го искаш.

– Е, очевидно и сега съм го искала – казвам ядосано и не толкова убедително. Наистина ли го исках обаче? Или ми беше приятно да забравя гнева си, болката и всичко останало поне за няколко часа.

– Понякога – казва той, плъзвайки ръка през раменете ми – на човек просто му се иска да е щастлив, дори да не е реално.

Прав е. Ето дори сега – спокойствието помежду ни се дължи на това, че избягваме определени теми – Уил, моите родители, как едва не застрелях Тобиас в главата, Маркъс. Нямам намерение да го развалям, като говоря само истината – вкопчила съм се в него като удавник за сламка, това ми е опората.

– Сигурно имаш право – казвам тихо.

– Нима отстъпваш?! – възкликва той и долната му челюст увисва в престорено недоумение. – Май ще се окаже, че от този серум все пак е имало някаква полза.

Блъсвам го с всичката си сила.

– Вземи си думите обратно. Веднага си вземи думите обратно!

– Добре де, добре! – Той вдига ръце. – Просто… Аз също не съм много добър, както знаеш. Затова те харесвам толкова…

– Вън! – изкрещявам, сочейки вратата.

Засмян, Тобиас ме целува по бузата и излиза от стаята.

+ + +

Вечерта съм твърде смутена от случилото се, за да отида на вечеря, затова се покатервам в короната на едно ябълково дърво в най-отдалечения край на овощната градина и обирам зрелите ябълки. За да ги стигна, се качвам толкова високо, колкото ми позволява куражът, и мускулите ми горят. Установих, че ако стоя без работа, скръбта намира начин да ме превземе цялата, ето защо гледам непрекъснато да съм заета с нещо.

Тъкмо съм седнала на един клон и попивам потта от челото с края на тениската си, когато долавям някакъв звук. Отначало е съвсем слаб и се слива с дзидзикането на цикадите. Заставам неподвижно и се ослушвам, а след миг осъзнавам откъде идва: коли.

Миротворците притежават около десетина камиона, с които разкарват стоката, но го правят само през почивните дни. Космите на врата ми настръхват. Щом не са Миротворците, тогава сигурно са Ерудитите. Но първо трябва да се уверя.

Вкопчвам се в клоните над мен с две ръце, но се издърпвам нагоре само с лявата. Изненадана съм, че все още съм способна да го направя. Заставам приведена, а клонките и листата се оплитат в косата ми. Когато премествам тежестта си от единия на другия крак, по земята се посипват няколко ябълки. Ябълковите дървета не са особено високи и едва ли ще мога да видя надалече.

Използвам най-близките клони като стъпала, а с ръцете пазя равновесие, докато се промъквам и извивам през лабиринта на короната. Спомням си как се катерех по виенското колело на кея с разтреперани мускули и пулсиращи от болка ръце. Сега съм ранена, но съм и по-силна, затова катеренето не ме затруднява.

Клоните постепенно стават все по-тънки и неустойчиви. Облизвам устни и се оглеждам къде да стъпя. Трябва да се изкача колкото се може по-високо, но клонът, към който съм се насочила, ми се вижда къс и податлив. Стъпвам върху него, за да изпробвам здравината му. Той се огъва, но издържа. Започвам постепенно да прехвърлям и другия крак върху него, когато той се чупи.

Ахвам, политайки надолу, и в последния момент успявам да се вкопча в ствола на дървото. Явно по-нагоре няма да мога да стигна. Надигам се на пръсти и присвивам очи в посоката, откъдето идва шумът.

Отначало виждам само ширналата се селскостопанска земя, ивицата необработена площ и оградата, отвъд която има поле и се мержелеят първите постройки. Към портата обаче приближават няколко точици – сребристи, щом светлината се отрази в тях. Автомобили с черни покриви – слънчеви батерии, което може да означава само едно. Ерудити.

Дъхът ми със свистене излиза през зъбите. Не си разрешавам да мисля: просто премествам единия крак по-надолу, след това другия; правя го толкова бързо, че кората се бели и пада на земята. Щом стъпвам долу, побягвам.

Броя редиците дървета, когато минавам покрай тях. „Седем, осем.“ Клоните са надвесени ниско и аз се промушвам отдолу. „Девет, десет.“ Притискам дясната си ръка към гърдите, когато започвам да тичам още по-бързо; раната от куршум в рамото тъпо боли при всяка крачка. „Единайсет, дванайсет.“

Когато стигам тринайсетия ред, се втурвам надясно по една от пътеките. На тринайсетия ред дърветата са по-близо едно до друго. Клоните им са се сплели, образувайки лабиринт от вейки, листа и ябълки.

Дробовете ме болят от недостиг на кислород, но вече съм близо до края на овощната градина. Потта се стича по веждите ми. Стигам столовата и отварям рязко вратата, проправям си път през група Миротворци и той е там. Тобиас седи в единия край заедно с Питър, Кейлъб и Сюзън. Едва мога да ги видя през рояка тъмни петна, които играят пред очите ми, но Тобиас ме докосва по рамото.

– Ерудити – успявам само да кажа.

– Тук ли идват? – пита той.

Кимвам.

– Има ли време за бягство?

Не мога да отговоря категорично.

Вече сме успели да привлечем вниманието на Аскетите в другия край на масата. Те се скупчват около нас.

– Защо трябва да бягаме? – пита Сюзън. – Миротворците обявиха това място за убежище. Тук са забранени всякакви конфликти.

– На Миротворците ще им е трудно да отстояват това решение – обажда се Маркъс. – Как можеш да прекратиш конфликт, без да участваш в него?

Сюзън поклаща глава в знак на съгласие.

– Но ние не можем да тръгнем точно сега – обажда се Питър. – Нямаме достатъчно време. Ще ни видят.

– Трис има пистолет – казва Тобиас. – Може да се опитаме да си проправим път.

Той тръгва към спалните.

– Чакай – спирам го. – Хрумна ми нещо. – Оглеждам групата Аскети. – Хайде да се маскираме. Ерудитите не знаят със сигурност, че сме тук. Можем да се престорим на Миротворци.

– Нека тези от нас, които не са облечени като Миротворци, да отидат в спалните помещения – предлага Маркъс. – Останалите разпуснете косите си и се опитайте да се държите като тях.

Облечените в сиво Аскети напускат столовата вкупом и прекосяват двора към спалните помещения за гости. Стигнала най-после до стаята си, аз се втурвам вътре, заставам на четири крака край леглото и пъхам ръка под дюшека за пистолета.

Търся го пипнешком няколко секунди, а когато го намирам, гърлото ми се свива и не мога да преглътна. Не желая да докосвам пистолет. За нищо на света не бих го пипнала отново.

„Хайде, Трис.“ Затъквам пистолета в колана на червения си панталон. Добре че е толкова широк. Забелязвам шишенцата с лековит мехлем и болкоуспокояващо на нощното шкафче и ги пъхам в джоба си, в случай че успеем да се измъкнем.

После пъхам ръка зад скрина да взема хард диска.

Ако Ерудитите ни заловят, което е твърде вероятно, ще ни претърсят и не бих искала с лека ръка да им предоставя обратно симулацията на атаката. Този хард диск обаче съдържа и пълния запис на нападението. Всички наши загуби. Смъртта на родителите ми. Единственото, останало ми от тях. А тъй като Аскетите изобщо не се снимат, това е едничкият ми спомен за това как са изглеждали.

След години, когато спомените ми започнат да избледняват, какво ще ми напомня за техните образи? Чертите на техните лица постепенно ще се променят в съзнанието ми. Никога вече няма да ги видя.

„Не оглупявай точно сега. Това не е важно.“

Стискам хард диска толкова силно, че ръката ме заболява.

„Тогава защо го чувствам като нещо много важно?“

– Не оглупявай – произнасям гласно. Стискам зъби и грабвам лампата от нощното шкафче. Издърпвам щепсела от контакта, хвърлям абажура на леглото и слагам хард диска на пода. Със сълзи на очи стоварвам стойката на лампата отгоре му и го огъвам.

Удрям с лампата отново, и отново, и отново, докато хард дискът не се разлита на парчета по пода. Изритвам останките под скрина, връщам лампата на мястото ѝ и излизам в коридора, бършейки очи с опакото на ръката си.

Няколко минути по-късно малка група облечени в сиво мъже и жени – Питър е с тях – се събира в коридора, разпределяйки купчина дрехи.

– Трис – обръща се към мен Кейлъб, – ти си още в сиво.

Вкопчвам се в робата на баща ми и се поколебавам.

– На татко е – казвам. Ако се преоблека сега, ще трябва да я оставя тук. Хапя устни, та болката да не ми позволи да рухна. Трябва да се отърва от нея. Това е просто една роба. Нищо повече.

– Ще я облека под моята риза – казва Кейлъб. – Така няма да я видят.

Кимвам и грабвам една червена риза от намаляващата купчина дрехи. Тя е достатъчно широка, за да скрие подутината от пистолета. Вмъквам се в най-близката стая да се преоблека, а когато се връщам в коридора, подавам сивата роба на Кейлъб. Една врата се отваря и аз виждам как Тобиас натиква дрехите на Аскетите в контейнера за боклук.

– Мислиш ли, че Миротворците биха излъгали, за да ни прикрият? – питам го, подавайки се през отворената врата.

– Категорично – само за да избегнат конфликта – отговаря Тобиас.

Облечен е с червена риза и джинси с протрити колене. Тези дрехи му стоят съвсем нелепо.

– Хубава риза – казвам.

Той сбърчва нос насреща ми.

– Само тя може да скрие татуировките на врата ми, ясно?

Усмихвам се нервно. Съвсем бях забравила за моите татуировки, но ризата ми ги покрива напълно.

Автомобилите на Ерудитите влизат в двора. Пет на брой, всичките сребристи с черни покриви. Двигателите им сякаш ръмжат, докато колелата подскачат по неравната земя. Вмъквам се обратно вътре, оставяйки вратата отворена зад себе си, а Тобиас започва да се занимава с резето на контейнера за боклук.

Колите спират една по една, вратите се отварят и вътре се мяркат най-малко петима мъже и жени, облечени в синьото на Ерудитите.

Други петнайсетина са в черните дрехи на Безстрашните.

Когато Безстрашните наближават, забелязвам сините ленти на ръцете им, което може да означава само едно – тяхната вярност към Ерудитите. Кастата, поробила умовете им.

Тобиас ме хваща за ръка и ме повежда към спалните помещения.

– Не съм предполагал, че нашата каста може да се окаже толкова глупава – казва. – Нали пистолетът е в теб?

– Да – отговарям. – Само че не знам колко точно мога да стрелям с лявата ръка.

– Ще трябва да се поупражняваш – казва той. Вечният инструктор.

– Дадено – отговарям и леко потрепервам, когато добавям: – Ако оживеем.

Дланите му леко докосват голите ми ръце.

– Просто върви с полюляваща се походка и от време на време потрепервай – казва той и ме целува по челото, – сякаш те е страх от техните оръжия. – Още една целувка, този път между веждите. – Дръж се като някоя попарена теменужка, каквато никога не би могла да бъдеш – целувка по бузата, – и всичко ще бъде наред.

– Добре – отговарям. Ръцете ми треперят, когато се вкопчвам в яката на ризата му. Придърпвам устата му към моята.

Разнася се биене на камбана – веднъж, два пъти, три пъти. Това е сигнал за събиране в столовата, където Миротворците се съвещават по не толкова официални поводи като срещата, на която присъствахме и ние. Вливаме се в тълпата на преобразените като Миротворци Аскети.

Дръпвам фибите от косата на Сюзън – прическата ѝ е прекалено скромна за вкуса на Миротворците. Тя леко ми се усмихва с благодарност, когато косата ѝ свободно се разпилява по раменете. За първи път я виждам така. Тази прическа смекчава линията на квадратната ѝ челюст.

Очаква се да съм по-смела от Аскетите, но те не изглеждат така притеснени като мен. Разменят си усмивки и крачат мълчаливо – прекалено мълчаливо. Проправям си път през групата им и смушквам една от по-възрастните жени в ребрата.

– Кажете на децата да играят на гоненица – казвам ѝ.

– На гоненица? – повтаря тя.

– Сега се държат прекалено смирено и… като Дървени – казвам, предъвквайки думата, която беше мой прякор при Безстрашните. – Децата на Миротворците биха вдигали врява. Просто им кажете това, става ли?

Жената докосва леко по рамото едно от децата на Аскетите и му прошепва нещо. Само след няколко секунди малка група деца се втурват по коридора, крият се между краката на Миротворците и крещят:

– Пипнах те! Ти гониш! Не, това беше ръкавът ми!

Кейлъб схваща идеята и сръгва Сюзън в ребрата, а тя изпищява и се залива от смях. Опитвам да се успокоя и да вървя с полюляваща се походка, както ме посъветва Тобиас, размахвайки свободно ръце, докато завивам зад ъгъла. Удивително е как опитът да се представиш за член на друга каста променя всичко – дори походката. Сигурно затова е толкова странно, че лесно мога да се впиша в три различни касти.

Докато прекосяваме двора пред столовата, настигаме групата Миротворци пред нас и се смесваме с тях. Гледам Тобиас винаги да е в границите на периферното ми зрение, защото не искам да го изгубя в тълпата. Миротворците не задават въпроси: просто ни оставят да се разтворим сред тяхната каста.

Двама изменници от Безстрашните стоят до вратата на столовата с пистолети в ръце и аз замръзвам на място. При вида им се чувствам напълно безпомощна и обезоръжена, подкарана като стадо в сградата заедно с останалите, обкръжени от Безстрашни и Ерудити. Ако ме разобличат, няма да имам път за бягство. Ще ме застрелят на място.

Решавам да се отърся от тези мисли. Но къде наистина бих могла да избягам, за да не ме заловят? Старая се да дишам равномерно. Почти ги подминавам – „Не поглеждай, не поглеждай!“. Няколко крачки още – „Гледай настрани, настрани!“.

Сюзън ме хваща под ръка.

– Разказвам ти виц – прошепва тя, – който е много смешен.

Прикривам устата си с ръка и се насилвам да се изкикотя – смехът ми прозвучава високо и неестествено, но ако съдя по нейната усмивка, май се е получило правдоподобно. Държим се за ръце, както правят момичетата на Миротворците, поглеждаме Безстрашните и пак избухваме в смях. Не мога да повярвам как успявам да го направя, защото имам чувството, че цялата съм пълна с олово.

– Благодаря – промърморвам, когато вече сме вътре.

– За нищо – отвръща тя.

Тобиас сяда насреща ми на една от дългите маси, а Сюзън се настанява до мен. Останалите от Аскетите се пръскат из помещението. Кейлъб и Питър са през няколко места от мен.

Барабаня с пръсти по коляното си в очакване нещо да се случи. Дълго време просто седим и аз се преструвам, че слушам онова, което разказва отляво момиче от Миротворците. От време на време поглеждам към Тобиас и той отвръща на погледа ми, сякаш си прехвърляме страха един на друг.

Най-накрая пристига Йохана заедно с една жена от Ерудитите. Яркосинята ѝ блуза сякаш свети в контраст с лицето, което е тъмнокафяво. Тя оглежда помещението, продължавайки да говори с Йохана. Затаявам дъх, когато погледът ѝ се спира на мен – и си отдъхвам, щом отклонява очи без следа от колебание. Не ме позна.

Поне засега.

Някой удря с ръка по масата и се възцарява тишина. Това е. Сега или ще ни издаде, или няма да го направи.

– Нашите приятели от Ерудитите и Безстрашните издирват едни хора – започва Йохана. – Няколко члена на Аскетите, трима от Безстрашните и един бивш послушник при Ерудитите. – Тя се усмихва. – В знак на нашето безрезервно сътрудничество аз им казах, че хората, които търсят, наистина бяха тук, но си заминаха. Те искат разрешение да претърсят помещенията, което означава, че трябва да гласуваме. Има ли някой против претърсването?

Напрежението в гласа ѝ подсказва, че дори да има някой против, трябва да си държи езика зад зъбите. Не знам дали Миротворците схващат това, но никой от тях не обелва и дума. Йохана кимва към жената от Ерудитите.

– Трима от вас да останат тук – нарежда тя на охраната от Безстрашни, скупчили се на входа. – Останалите да претърсят всички сгради и да докладват, ако открият нещо. Тръгвайте.

Има доста какво да открият. Парчетата от строшения хард диск. Дрехите, които забравих да изхвърля. Подозрителното отсъствие на дрънкулки и украса в нашите стаи. Усещам пулса си в очните ябълки, когато тримата охранители от Безстрашните, които останаха, започват да крачат между масите.

Космите на врата ми настръхват, когато единият минава зад мен, стъпките му са шумни и тежки. Не за първи път ми се случва да благодаря, че съм дребничка и незабележима. Никога не съм привличала погледите на хората.

Но с Тобиас не е така. Гордостта лъха от стойката на тялото му, от начина, по който погледът му подчинява всичко, върху което се спре. Това не е присъщо на Миротворците. Той може да е единствено от Безстрашните.

Жената от Безстрашните, която върви натам, веднага го забелязва. Присвива очи, докато наближава, после спира право при него.

Вече ми се иска яката на ризата му да беше още по-висока. Иска ми се да нямаше толкова много татуировки. Иска ми се…

– Косата ти е прекалено къса за Миротворец – констатира тя.

… да не си беше остригал косата като Аскет.

– Горещо е – отговаря той.

Обяснението можеше и да мине, ако беше подбрал правилния тон, но той направо ѝ се сопва.

Тя протяга ръка и с показалеца си дърпа яката на ризата му, за да види татуировките.

Тобиас вече действа.

Той сграбчва китката на жената и я дръпва напред. Тя губи равновесие, удря главата си в ръба на масата и пада. От другата страна на помещението се разнася изстрел, някой изпищява и всички се изпокриват под масите или се свиват край пейките.

Всички, освен мен. Седя на мястото, където бях и преди изстрела, вкопчена в ръба на масата. Знам къде се намирам, но вече не виждам столовата. Пред очите ми е уличката, по която избягах, след като мама загина. Гледам пистолета в ръцете си и гладката кожа между веждите на Уил.

В гърлото ми нещо клокочи. Щеше да се превърне във вик, ако зъбите ми не бяха толкова здраво стиснати. Връхлетелият ме спомен избледнява, но аз все още не мога да се движа.

Тобиас сграбчва жената от Безстрашните за врата и силно я дръпва да се изправи на крака. Вече държи нейния пистолет в ръка. Използва я като щит, докато стреля над дясното ѝ рамо във войника на Безстрашните в другия край на помещението.

– Трис! – крещи той. – Имам нужда от помощ!

Вдигам нагоре ризата си, колкото да измъкна пистолета. Пръстите ми опират метала. Толкова е студен, че ми причинява болка. Това не се връзва, тук е толкова горещо. Мъжът от Безстрашните отсреща на свой ред насочва револвера си към мен. Черната дупка на дулото приближава и аз чувам сърцето в ушите си, но нищо повече.

Кейлъб се протяга и сграбчва моя пистолет. Държи го с две ръце и стреля в коленете на Безстрашния, който е само на крачка от него.

Безстрашният изпищява и пада, притискайки крака си с ръце, което дава възможност на Тобиас да го застреля право в главата. Смъртта му е мигновена.

Цялото ми тяло се тресе, не мога да се овладея. Тобиас все още стиска за гърлото жената от Безстрашните, но този път е насочил пистолета към жената от Ерудитите.

– Само една дума – казва, – и ще те застрелям.

Устата на жената от Ерудитите се отваря, но от нея не излиза звук.

– Всички, които са с нас, трябва да бягат – казва Тобиас и гласът му изпълва помещението.

Всички Аскети като един се измъкват изпод масите и покрай пейките и се отправят към вратата. Кейлъб ме дръпва от пейката. Аз също тръгвам към вратата.

После го забелязвам. Някакво помръдване, загатнато движение. Жената от Ерудитите е вдигнала малък пистолет и го е насочила в мъж с жълта риза пред мен. Инстинктът, а не разумът ме подтиква да действам. Блъскам мъжа и куршумът уцелва стената вместо него. Вместо мен.

– Свали пистолета – нарежда Тобиас, насочвайки револвера към жената от Ерудитите. – Прицелил съм се много добре и бас ловя, че ти не си.

Примигвам няколко пъти, за да избистря погледа си. Питър се е втренчил в мен. Току-що спасих живота му. Той не ми благодари и аз не очаквам това от него.

Жената от Ерудитите хвърля пистолета. Двамата с Питър заедно тръгваме към вратата. Тобиас ни следва, вървейки гърбом, за да държи под прицел жената от Ерудитите. В последната секунда преди да прекрачи прага, блъсва вратата между себе си и нея.

Всички побягваме.

Препускаме задъхано в тълпа по централната пътека на овощната градина. Нощният въздух тежи над нас като метнато одеяло и мирише на дъжд. Зад нас се разнасят изстрели. Хлопва се врата на кола. Втурвам се още по-бързо, отколкото изобщо мога да тичам, сякаш вдишвам адреналин вместо въздух. Мъркането на моторите ме преследва сред дърветата. Ръката на Тобиас хваща моята.

Тичаме през царевичната нива в дълга редица. Колите вече ни настигат. Фаровете им проблясват измежду високите стебла, осветявайки ту листо, ту стебло.

– Разпръснете се! – провиква се някой, гласът прилича на Маркъс.

Разделяме се и се пръскаме из полето като прииждаща вода. Сграбчвам ръката на Кейлъб. Чувам как Сюзън едва си поема въздух зад него.

Втурваме се сред царевичните стeбла. Острите листа режат бузите и ръцете ми. Не откъсвам очи от раменете на Тобиас, докато тичам. Дочувам тъп звук и писък. Писъци се разнасят отвсякъде – и отляво, и отдясно. Изстрели. Пак загиват Аскети, също както умираха, докато се преструвах, че съм под въздействието на симулацията. А аз все бягам.

Най-накрая стигаме оградата. Тобиас хуква покрай нея и я блъска от време на време, докато не открива отвор. Държи мрежата, докато Кейлъб, Сюзън и аз се провираме през дупката. Преди да побегнем отново, спирам и поглеждам към нивата, откъдето идваме. Светлините на фаровете мъждукат в далечината. До слуха ми обаче не достига нищо.

– Къде са останалите? – прошепва Сюзън.

– Няма ги вече – отговарям.

Сюзън изхлипва. Тобиас грубо ме дръпва към себе си и тръгва напред. Лицето ми гори заради плитките прорези от царевичните листа, но очите ми са сухи. Смъртта на Аскетите е още един товар, който никога няма да мога да сваля от плещите си.

Избягваме черния път, по който Ерудитите и Безстрашните пристигнаха в базата на Миротворците и следваме оставения от камионите коловоз към града. Наоколо няма нищо, което да ни скрие – нито дървета, нито сгради – но сега това няма значение. Ерудитите така или иначе не могат да минат с колите през оградата и ще им отнеме време да стигнат портата.

– Трябва… да спра… – обажда се Сюзън някъде в мрака зад мен.

Спираме. Сюзън се поваля с плач на земята и Кейлъб се надвесва над нея. Двамата с Тобиас продължаваме към града, който все още е осветен, защото няма полунощ. Ще ми се да чувствах нещо. Страх, гняв, мъка. Но не усещам нищо. Единственото, от което имам нужда, е да продължавам да се движа.

Тобиас се обръща към мен.

– Какво беше това, Трис? – пита.

– Кое? – отвръщам и се засрамвам колко немощно звучи гласът ми. Нямам представа дали говори за Питър, за онова, което се случи по-рано, или за нещо друго.

– Ти се вкамени. Щяха да те застрелят, а ти просто си седеше! – Той вече крещи. – Мислех, че мога да разчитам на теб да опазиш поне собствения си живот!

– Ей! – прекъсва го Кейлъб. – Остави я да се съвземе, става ли!

– Не – казва Тобиас и ме гледа втренчено. – На нея не ѝ трябва да се съвзема. – Гласът му омеква. – Какво стана?

Той продължава да вярва, че аз съм силна. Достатъчно силна, че да не се нуждая от неговото съчувствие. Доскоро си мислех, че е прав, но сега вече не съм сигурна. Кашлям, за да прочистя гърлото си.

– Паникьосах се – казвам. – Няма да се повтори.

Той вдига вежди.

– Няма – повтарям, този път по-високо.

– Добре. – Обаче не изглежда убеден. – Сега трябва да отидем на някое безопасно място. Те ще се прегрупират и ще започнат да ни търсят.

– Мислиш ли, че им пука за нас? – питам.

– За нас – определено – отговаря той. – Ние сме единствените, които наистина искат да хванат. Освен Маркъс, но той най-вероятно е мъртъв.

Не знам как точно съм очаквала да го каже – може би с облекчение, защото Маркъс, негов баща и кошмарът на живота му, най-сетне го няма. Или пък с болка и тъга, защото баща му вероятно е убит, а понякога скръбта е безсмислена. Но той го произнася просто като факт, сякаш указва посоката, в която да се движим, или съобщава часа.

– Тобиас… – започвам, но после си давам сметка, че не знам какво да кажа.

– Време е да продължим напред – казва той през рамо.

Кейлъб вдига Сюзън на крака. Тя се движи само защото ръката му, преметната през раменете ѝ, я насочва напред.

До този момент не съм си давала сметка, че инициацията при Безстрашните ме е научила на нещо много важно: как да продължа напред.