Бунтовници

47

Умът ми непрекъснато ме тегли към спомените за Лин, опитвайки се да ме убеди, че нея вече я няма. Аз обаче отказвам да повярвам и се отърсвам от поредицата картини, които се мяркат в главата ми. Някой ден ще се примиря с това, стига дотогава да не ме екзекутират като изменник или каквото решат да правят с мен новите ни лидери. Сега обаче искам да изпразня съзнанието си от всичко, да се престоря, че не съществува нищо друго, освен това помещение. Не очаквам да го постигна лесно, но става точно така. Вече знам как да блокирам скръбта.

След малко Тори и Харисън влизат във фоайето. Харисън следва Тори по петите, а тя залита към един стол – почти бях забравила за нейната рана; тя беше толкова пъргава, докато убиваше Джанийн.

След тях върви един от Безстрашните, преметнал тялото на Джанийн през рамо. Той стоварва трупа като чувал върху масата пред строените в редици Ерудити и изменници на Безстрашните.

Зад гърба си дочувам ахкане и шепот, но не и ридания. Джанийн не беше от водачите, които хората биха оплаквали.

Втренчвам се в безжизненото ѝ тяло, което смъртта сякаш е смалила. Тя е само с няколко сантиметра по-висока от мен, а косата ѝ – само няколко нюанса по-тъмна. Сега изглежда спокойна, почти умиротворена. Не мога да позная в това тяло жената без съвест.

Дори тя е била по-сложна личност, отколкото предполагах. Пазела е тайна, която е смятала за толкова ужасна, че от някакво гнусно и извратено чувство за покровителство над останалите касти не е искала да разкрие.

Във фоайето влиза Йохана Рейес, измокрена до кости от дъжда. Алените ѝ дрехи са покрити с тъмночервени петна. Безкастовите я наобикалят, но тя сякаш не забелязва нито тях, нито пистолетите им.

– Здравейте – обръща се към Харисън и Тори. – За това ли беше всичко?

– Не съм очаквала лидер на Миротворците да се държи толкова грубо – с крива усмивка отговаря Тори. – Това не е ли в нарушение на вашия манифест?

– Ако наистина познаваше добре Миротворците, сигурно щеше да знаеш, че те нямат официален лидер – отвръща Йохана, едновременно любезно и твърдо. – Но аз така или иначе вече не представлявам Миротворците. Оттеглих се, за да дойда тук.

– Да, вече попаднах на твоята шайка умиротворители, които се пречкат в краката на всички – казва Тори.

– Точно това беше нашата цел – отвръща Йохана. – Стига под пречкане да разбираш, че стоим между дулата на пистолетите и невинните хора, като спасяваме живота на много от тях.

Бузите ѝ поруменяват и аз пак осъзнавам, че Йохана Рейес все още може да бъде красива. Сега обаче си мисля, че тя може да е красива не въпреки белега, а заради него – също като Лин с бухналата коса; подобно на Тобиас, който навлича като броня жестокото изражение, наследено от баща му; като майка ми в нейните прости сиви одежди.

– След като си толкова благородна, ще отнесеш ли едно послание до Миротворците – продължава Тори.

– Не мога с леко сърце да оставя теб и твоята армия да раздавате справедливост по своите си закони – отвръща Йохана. – Но непременно ще пратя някой от хората си с вашето послание до Миротворците.

– Добре, тогава – склонява Тори. – Предай им, че съвсем скоро ще бъде наложена нова политическа система, в която няма място за тях. Това е нашето наказание, че не взеха страна в конфликта. Те, разбира се, пак ще имат задължението да произвеждат и доставят храна за града, но ще бъдат под надзора на някоя от водещите касти.

За миг очаквам Йохана да се нахвърли срещу Тори и да я хване за гърлото. Но тя само изправя рамене.

– Това ли е всичко? – пита.

– Да.

– Добре – казва Йохана. – Ще се опитам поне с нещо да бъда полезна. Защото едва ли ще допуснете да се погрижим за тези ранени.

Тори само я измерва с поглед.

– Така си и помислих – продължава Йохана. – Не забравяй обаче, че угнетените от теб хора понякога стават по-силни, отколкото би ти се искало.

После се обръща на пети и излиза от фоайето.

Нещо в думите ѝ ме жегва. Сигурна съм, че тя искаше да прозвучат като заплаха, макар и слаба, но те продължават да кънтят в ушите ми и заради друго – сякаш говореше не само за Миротворците, а и за още една група угнетени хора. Безкастовите.

Когато оглеждам помещението и се взирам поред във всеки от войниците на безкастовите и на Безстрашните, забелязвам нещо общо между тях.

– Кристина – казвам, – всички безкастови имат оръжие.

Тя също се оглежда, после намръщено извива очи към мен.

Спомням си как Тереза взе пистолета на Юрая, макар да беше вече въоръжена. Пак виждам как Тобиас свива устни, сякаш премълчава нещо, когато го попитах за нелекия съюз между Безстрашни и безкастови.

После във фоайето с царствена походка се появява Евелин, сякаш владетелката се завръща в своето кралство. Тобиас обаче не е с нея. „Къде ли може да бъде?“

Евелин застава зад масата, върху която лежи тялото на Джанийн Матюс. След нея във фоайето с куцукане влиза Едуард. Евелин вади пистолета си, насочва го към поваления на пода портрет и стреля.

В помещението настъпва мълчание. Евелин хвърля пистолета на масата, близо до главата на Джанийн.

– Благодаря ви – казва. – Знам, че всички се питате какво ще стане от тук нататък. Затова дойдох да ви обясня.

Тори изправя рамене, както седи на стола, и се накланя към Евелин, сякаш иска да вземе думата. Евелин обаче не ѝ обръща внимание.

– Кастовата система, поддържана толкова време за сметка на онеправданите човешки същества, ще бъде премахната незабавно – обявява Евелин. – Ние знаем, че такава промяна ще е трудна за вас, но…

– Ние? – прекъсва я възмутено Тори. – Какво искаш да кажеш с това премахната?

– Искам да кажа – отговаря Евелин и чак сега поглежда Тори, – че твоята каста, която само допреди няколко седмици заедно с Ерудитите надигаше вой да се ограничат храната и благата за безкастовите и този вой доведе до унищожението на Аскетите, вече не съществува.

Евелин леко се усмихва.

– А ако се опиташ да обърнеш оръжията срещу нас – продължава, – ще ти е трудно изобщо да намериш оръжие.

Тогава виждам как всеки от безкастовите вдига пистолет. Те са равномерно разположени по края на помещението и продължават нагоре по стълбището. Заобиколени сме от всички страни.

Всичко е толкова елегантно, толкова хитроумно, че едва не се разсмивам.

– Наредих на моите войници да освободят твоите от оръжието им веднага след приключването на мисията – казва Евелин. – Сега виждам, че заповедта ми е изпълнена успешно. Съжалявам за лицемерния ход, но знам, че вие сте научени още от майките си да поддържате кастовата система и ще се нуждаете от нашата помощ, за да приемете по-лесно идването на новата ера.

– Да приемем ли? – прекъсва я Тори. После скача на крака и се хвърля към Евелин, която спокойно вади пистолета си и го насочва срещу нея.

– Не съм гладувала повече от десет години, за да се предам сега пред някаква Безстрашна с ранен крак – казва Евелин. – Ако не искаш да те застрелям, сядай на мястото си при твоите приятелчета от бившата каста.

Виждам как всяко мускулче по ръката на Евелин е готово за стрелба. Погледът ѝ не е студен като на Джанийн, а някак пресметлив, преценяващ, планиращ. Не мога да си представя как тази жена някога се е подчинявала на волята на Маркъс. Но тогава може да не е била същата жена – цялата от стомана, закалена с огън.

Тори стои срещу Евелин няколко секунди, после с куцукане тръгва назад, далече от пистолета.

– Онези, които ни помогнаха да свалим Ерудитите от власт, ще бъдат възнаградени – продължава Евелин. – Онези, които ни се опълчиха, ще бъдат съдени и наказани според провиненията си. – При последните думи тя повишава глас и аз с изненада установявам колко ясно кънти той над главите ни.

Вратата към стълбището зад гърба на Евелин се отваря и през нея почти незабелязано влиза Тобиас, следван от Маркъс и Кейлъб. Почти, защото аз го забелязвам – с времето привикнах винаги и навсякъде да го забелязвам. Забивам поглед в обувките му, докато приближава. Те са черни кецове с метални дупки за връзките. Спират точно пред мен и той се надвесва над рамото ми.

Поглеждам го, очаквайки да срещна студените му и непреклонни очи.

Но те не са такива.

Евелин продължава да говори, но аз вече не я чувам.

– Ти беше права – казва Тобиас, повдигайки се на пръсти. Леко се усмихва. – Отлично знам коя си. Само трябваше да ми се напомни.

Отварям уста, но нямам какво да кажа.

После всички монитори във фоайето – поне тези, които не са унищожени по време на атаката – започват да трепкат, включително прожекторът на стената, който доскоро осветяваше портрета на Джанийн.

Евелин млъква насред изречението. Тобиас ме хваща за ръката и ми помага да стана.

– Какво е това? – пита Евелин.

– Това – казва Тобиас, но говори само на мен, – е информацията, която ще промени всичко.

Краката ми треперят от облекчение и страх.

– Значи успя – казвам.

– Ти успя – отвръща той. – Аз само принудих Кейлъб да ни сътрудничи.

Прегръщам го през врата и притискам устни в неговите. Той взима лицето ми в шепи и отвръща на моята целувка. Притискам се силно към него, докато между нас не остава никакво празно пространство и унищожавам – завинаги, надявам се – всички тайни и подозрения, които сме таяли един за друг.

После чувам глас.

Дръпваме се един от друг и се обръщаме към стената, където се е появил образът на жена с къса кестенява коса. Тя седи зад метално писалище със скръстени пред себе си ръце. Не мога да разпозная мястото, защото фонът е неясен.

– Здравейте – казва тя. – Името ми е Аманда Ритър. В този запис ще ви кажа само онова, което трябва да знаете. Водач съм на организация, която се бори за мир и справедливост. През последните две десетилетия тази борба става все по-жизненоважна и следователно все по-невъзможна. Вижте защо.

Върху стената с такава скорост започват да се сменят изображения, че ми е трудно да ги проследя. Мъж на колене с опрян в челото пистолет. Някаква жена го е насочила към него с безчувствено лице.

Някъде в далечината малка човешка фигура виси от телеграфен стълб, обесена за врата.

Трап с размерите на къща, пълен с трупове.

Има и други подобни картини, но те се сменят още по-бързо и аз успявам единствено да добия впечатление за кръв, кости, смърт и жестокост, безизразни лица, бездушни очи, ужасени очи.

Когато съм доведена до предела на поносимостта и всеки момент ще закрещя, образът на жената зад писалището отново се появява върху екрана.

– Вие не помните нищо от тези събития – продължава тя. – Но ако си мислите, че те са последици от дейността на някоя терористична групировка или тоталитарен режим, сте прави само донякъде. Половината от хората, извършили тези ужасни деяния, са били ваши съседи. Ваши роднини. Ваши колеги. Борбата, която водим, не е срещу някоя определена групировка. Тя е срещу самата човешка природа – или поне онова, в което тя се е превърнала.

Ето заради какво Джанийн беше готова да поробва умове и да убива хора – за да запази това в тайна от нас. За да ни държи в невежество и безопасност вътре в оградата.

Част от мен я разбира.

– Затова вие сте ни толкова важни – продължава Аманда. – Нашата битка срещу насилието и жестокостта лекува само симптомите на болестта, но не и самата болест. Вие сте истинският лек.

Намерихме начин да ви държим далече от нас, за да бъдете в безопасност. Далече от нашите водни запаси. Далече от нашите технологии. Далече от нашия обществен ред. Създадохме вашето общество в този вид с надеждата, че вие ще преоткриете чувството за морал, което повечето от нас са изгубили. С течение на времето се надяваме да започнете да се променяте – нещо, на което повечето от нас вече не са способни.

Оставям ви този запис, за да разберете кога е настъпило времето да ни помогнете. Ще познаете, че е дошло, когато сред вас започнат да се появяват все повече хора с лесно приспособима индивидуалност. Името, което трябва да дадете на тези хора, е Дивергенти. Щом те станат мнозинство, вашите лидери трябва да наредят на Миротворците да отворят портата на града, за да сложите край на изолацията си.

Ето, значи, какво е било желанието на моите родители: да използваме наученото от нас, за да помогнем на другите хора. Аскети до последен дъх.

– Информацията от този запис трябва да бъде достъпна единствено за членовете на правителството – казва Аманда. – Вие сте нашият бял лист. Но не ни забравяйте.

Тя леко се усмихва.

– Аз самата ще се присъединя към вас – продължава. – Както и всички останали, доброволно ще забравя името, семейството и дома си. Ще приема нова самоличност, с лъжливи спомени и подправена история. Но за да се убедите, че всичко, казано досега, е истина, ще ви съобщя името, което смятам да приема.

Усмивката ѝ става още по-широка и за миг имам чувството, че я познавам отнякъде.

– Новото ми име ще бъде Едит Прайър – казва тя. – Има толкова много неща, които с радост ще забравя.

Прайър.

Записът прекъсва. Лъчът на прожекционния апарат осветява стената в синьо. Стискам ръката на Тобиас, а около нас се е възцарила тишина, сякаш всички сдържат дъха си.

После се надигат викове.