Бунтовници

42

Всички се пръскат из сградата да търсят килери за инструменти и санитарни принадлежности, защото съм ги инструктирала да открият стълба. Чувам скърцането на кецове по плочките и викове „Намерих един – не, чакай, тук има само кошчета, забрави“ или „Колко дълга трябва да е тая стълба? Май само с три стъпала не върши работа, а?“.

Докато те търсят, намирам класна стая на третия етаж, чиито прозорци гледат към прозореца в централата на Ерудитите. Чак на третия път успявам да отворя подходящия прозорец.

Провесвам се навън над уличката и се провиквам: „Ей!“, после прикляквам бързо. Не чувам изстрели. „Хубаво – казвам си, – значи, не реагират на шумове.“

Кристина влиза победоносно в стаята със стълба под мишница, останалите вървят след нея.

– Открих стълба! Мисля, че ще е достатъчно дълга, ако я разгънем.

Тя внезапно се обръща и краят на стълбата удря рамото на Фернандо.

– Оле! Извинявай, Нандо.

От удара очилата му са се кривнали на една страна. Той се усмихва на Кристина, сваля очилата и ги пъха в джоба си.

– Нандо ли? – поглеждам го. – Аз пък си мислех, че Ерудитите не харесват галените имена.

– Когато красиво момиче ти вика на галено, единственото логично нещо е да ѝ отвърнеш – отговаря той.

Кристина обръща глава и отначало си мисля, че е смутена, но после забелязвам сгърченото ѝ лице, сякаш той я е зашлевил, а не ѝ е направил комплимент. Още ѝ е рано да флиртува след смъртта на Уил.

Заедно с нея избутваме края на стълбата през прозореца и я прехвърляме през празното пространство между двете сгради. Маркъс ни помага да я закрепим стабилно. Фернандо възкликва победоносно, когато стълбата опира перваза на прозореца в централата на Ерудитите.

– Дойде ред да строшим стъклото – казвам.

Фернандо вади уреда за чупене на стъкла от джоба си и ми го подава.

– Предполагам, че ти си най-точна.

– На твое място не бих разчитала много на това – казвам. – Дясната ми ръка е извън строя. Трябва да хвърлям с лявата.

– Дай на мен – обажда се Кристина.

Тя натиска бутона върху диска и го запраща през улицата, мятайки от долу на горе. Стискам юмруци, докато чакам да се приземи. Той отскача от перваза и се търкулва към прозореца. Проблясва оранжева светлина и изведнъж стъклото – заедно със стъклата на съседните прозорци, както и на тези отгоре и отдолу – се пръскат на стотици парченца, които се посипват върху Прямите отдолу.

В същия момент Прямите се обръщат и започват да стрелят нагоре към небето. Всички около мен се хвърлят на пода, но аз оставам права. Част от мен се възхищава на съвършения им синхрон, но другата е отвратена, че Джанийн Матюс е успяла да превърне хората на още една каста от човешки същества в колелца на бездушна машина. Нито един от куршумите не уцелва прозореца на класната стая, нито успява да попадне вътре.

Когато Прямите прекратяват стрелбата, надниквам надолу към улицата. Те са се върнали на изходна позиция и част от тях са с лице към Медисън Авеню, а другите гледат към улица „Уошингтън“.

– Реагират само на движение, затова гледайте да не паднете от стълбата – казвам. – Първият, който премине, ще я държи от другата страна.

Прави ми впечатление, че Маркъс, който би трябвало да е най-жертвоготовният сред нас, не предлага да бъде първи.

– Май днес не се чувстваш много като един от Дървените, а, Маркъс? – обажда се Кристина.

– На твое място бих внимавал кого обиждам – отвръща той. – Все още съм единственият сред вас, който може да открие онова, което търсим.

– Това заплаха ли беше?

– Аз ще мина първа – казвам, преди Маркъс да е успял да отговори. – Нали и аз съм една от Дървените.

Затъквам шоковия апарат в колана на джинсите и се покатервам върху един от чиновете, за да стигна прозореца. Кристина придържа стълбата, докато се покатервам върху нея и започвам да пълзя напред.

Навън заставам на четири крака върху тесните летви от двете страни и впивам ръце в пречките на стъпалата. Стълбата е стабилна и здрава, колкото може да бъде една консервна кутия – огъва се и скърца под тежестта ми. Опитвам се да не гледам надолу към Прямите; опитвам се да не мисля как насочват пушки нагоре и стрелят по мен.

Дишайки насечено, не откъсвам поглед от целта – прозорецът в централата на Ерудитите. До там остават само още няколко стъпала.

Над улицата се извива вятър и ме тласка на една страна; сещам се как се катерехме с Тобиас по Виенското колело. Тогава той ме подкрепяше.

Зървам паважа три етажа под мен – от тук паветата изглеждат много по-дребни от обичайното – и редиците на Прямите, поробени от Джанийн. Ръцете ми – особено дясната – вече болят, докато пълзя сантиметър по сантиметър над зейналата празнина.

Стълбата се залюлява и краят ѝ се плъзга към ръба на перваза отсреща. Кристина държи здраво другия край, но не може да ѝ попречи да падне от отсрещния прозорец. Стискам зъби и се опитвам да не правя резки движения, но не мога да придвижвам и двата си крака едновременно. Ще трябва да продължа, макар че още леко се люлее. Само още няколко стъпала.

Стълбата се накланя наляво и когато премествам десния си крак напред, не улучвам пречката.

Надавам вик, когато тялото ми залита на една страна, прегръщам стълбата, а кракът ми увисва във въздуха.

– Добре ли си? – провиква се Кристина отзад.

Не отговарям. Прибирам крака си и го свивам под тялото. От падането ми стълбата се е приплъзнала още по-близо към края на перваза. Сега се държи само на няколко милиметра бетон.

Решавам да се движа по-бързо. Мятам се към прозореца в мига, когато стълбата се изплъзва. Вкопчвам се в перваза и бетонът охлузва пръстите ми, понесли тежестта на цялото тяло. Няколко гласа надават писък зад мен.

Стискам зъби, докато се набирам нагоре, дясното ми рамо гори от болка. Опипвам с върховете на кецовете тухлената стена, надявайки се да открия някаква издатина, на която да се опра, но и това не помага. Крещя през стиснати зъби, докато се изтеглям по корем върху перваза – горната половина от тялото ми е вече вътре, но другата все още се люлее във въздуха. За щастие, Кристина не е позволила на стълбата да падне прекалено далече. Никой от Прямите не стреля по мен.

Най-накрая се вмъквам в централата на Ерудитите. Попаднала съм в тоалетна. Стоварвам се на пода върху лявото си рамо и се опитвам да дишам въпреки парализиращата болка. По челото ми се стича пот.

От кабинката излиза жена от Ерудитите, аз се изправям на крака, измъквам шоковия апарат и го насочвам към нея, без да се замисля.

Тя замръзва на място с вдигнати ръце, на подметката ѝ е залепнала тоалетна хартия.

– Не стреляйте! – Очите ѝ са изхвръкнали от орбитите.

Чак тогава се сещам, че съм облечена като Ерудит. Оставям шоковия апарат на ръба на умивалника.

– Извинявайте – казвам. Опитвам се да наподобя официалния тон, присъщ на Ерудитите. – Малко съм напрегната заради всичко, което се случва. Връщам се да взема някои от резултатите на наши тестове в… лаборатория 4-А.

– О! – казва жената. – Това ми се вижда твърде неразумно.

– Данните са от изключителна важност – отговарям, стараейки се да говоря високомерно като Ерудитите, които познавам. – Няма да позволя да ги надупчат куршумите.

– Едва ли съм в състояние да ви разубедя – казва тя. – А сега, ако ме извините, ще си измия ръцете и ще се скрия.

– Добра идея – казвам. Решавам да не споменавам, че има тоалетна хартия на подметката.

Поглеждам навън. Оттатък уличката Кристина и Фернандо се опитват отново да опрат стълбата на перваза. Въпреки пламналите от болка ръце и длани, се провесвам през прозореца и издърпвам отсамния ѝ край. После я държа здраво, докато Кристина пълзи по нея.

Сега стълбата е много по-стабилна и Кристина без усилие минава над улицата. Тя заема мястото ми, докато подпирам дръжката на вратата с кошчето за боклук, за да не ни изненада никой. После пъхам ръце под студената струя вода, за да облекча болката.

– Много умно, Трис – подмята Кристина.

– Само не знам защо си толкова изненадана.

– Ти просто… – тя замълчава. – Имаш наклонности на Ерудит, нали?

– Това сега има ли някакво значение? – отвръщам прекалено остро. – Кастите се разпадат и трябва да си признаем, че е било глупаво изобщо да бъдат създавани.

Никога не съм си позволявала да кажа нещо подобно. Дори не съм си го помисляла. Но сега съм изненадана, че го вярвам – че мисля като Тобиас.

– Не исках да те обидя – казва Кристина. – Няма нищо лошо да имаш наклонности на Ерудит. Особено сега.

– Извинявай, просто съм… напрегната. Това е.

Маркъс се вмъква през прозореца и се стоварва върху плочките на пода. Кара е изненадващо пъргава – придвижва се върху стълбата, сякаш подръпва струните на банджо, като едва докосва всяко стъпало, преди да се прехвърли на следващото.

Фернандо е последен и ще бъде в същото положение като мен – стълбата е стабилно закрепена само от едната страна. Приближавам прозореца, за да го предупредя навреме, ако започне да пада от отсрещния перваз.

Фернандо, за когото не съм очаквала да има проблем при преминаването, се движи най-непохватно от всички. Сигурно цял живот е стоял пред компютъра или с книга в ръка. Той пълзи напред с пламнало лице и толкова здраво стиска пречките, че ръцете му се покриват с червени петна.

Когато е точно на средата, забелязвам нещо да се изплъзва от джоба му. Очилата.

– Фернан… – изкрещявам, но вече е прекалено късно.

Очилата политат надолу, удрят се в ръба на стълбата и падат върху паважа.

Прямите отдолу стрелят като по команда във въздуха. Фернандо изкрещява и пада върху стълбата. Един куршум попада в крака му. Отначало не виждам къде го уцелва другият, но скоро по кръвта, която капе между пречките на стълбата разбирам, че не е на добро място.

Фернандо гледа към Кристина с разширени очи и посивяло лице. Кристина се протяга извън прозореца, сякаш иска да го докосне.

– Не изглупявай! – произнася той със слаб глас. – Зарежи ме.

Това е последното, което казва.