Бунтовници

36

Но аз продължавам да дишам. Не дълбоко; въздухът не ми е достатъчен, но все пак дишам. Питър затваря очите ми. Дали е разбрал, че не съм мъртва? А Джанийн? Ще ме усети ли, че дишам?

– Отнесете тялото в лабораторията – казва Джанийн. – Аутопсията е насрочена за днес следобед.

– Добре – отговаря Питър.

Той бута масата напред. Около себе си чувам мърморенето на публиката от Ерудити. Ръката ми се изхлузва от масата и се удря в стената, когато завиваме зад ъгъла. Усещам бодежи във върховете на пръстите, но не мога да помръдна, колкото и да опитвам.

Този път в коридора с изменници на Безстрашните цари тишина, когато минаваме през него. Питър отначало върви бавно, но щом завиваме зад поредния ъгъл, ускорява крачка. В следващия коридор направо тича, после внезапно се заковава на място. Къде се намирам? Няма как да сме стигнали лабораторията вече. Тогава защо спря?

Питър подпъхва ръце под раменете и коленете ми и ме вдига. Главата ми клюмва на рамото му.

– За такъв дребосък като теб си доста тежичка, Дървената – промърморва той.

Той знае, че съм в съзнание. Знае.

Дочувам серия писукащи звуци и шум от плъзгане – отваря се някаква врата.

– Какво… – Гласът на Тобиас. Тобиас! – О, боже! О…

– Спести ми хленченето, става ли? – срязва го Питър. – Тя не е мъртва. Само е парализирана. Ще трае още минута. А сега се приготви да бягаме.

Нищо не разбирам.

Откъде Питър ще знае това?

– Дай аз да я нося – казва Тобиас.

– Не, ти стреляш по-добре от мен. Вземи пистолета. Аз ще я нося.

Чувам звука, с който пистолетът излиза от кобура. Тобиас прокарва ръка по челото ми. После и двамата хукват да тичат.

Отначало чувам само тропота на краката им, а главата ми болезнено се подмята нагоре-надолу. По ръцете и краката ми преминават тръпки. „Отляво!“, крещи Питър на Тобиас.

След това от дъното на коридора се разнася вик.

– Ей, какво…?!

После изстрел. И тишина.

Тичането продължава. Питър се провиква: „Отдясно!“, чувам още един изстрел, после пак. „Уха!“, промърморва той. „Чакай, спри тук!“

Изтръпването пълзи надолу по гръбнака ми. Отварям очи, когато Питър бута някаква врата. Той се втурва през прага и точно преди главата ми да се удари в рамката, аз протягам ръка и го спирам.

– Полека! – произнасям с усилие. Гърлото ми е схванато като първия път, когато ме инжектираха и едва си поемах въздух. Питър се обръща с рамо напред, за да ме пренесе през прага, после с ритник затваря вратата и ме пуска на пода.

Стаята е почти празна, само покрай едната стена са наредени празни контейнери за боклук, а на другата има квадратна метална врата, голяма, колкото през нея да мине контейнер.

– Трис – проронва Тобиас и се свлича на колене край мен. Лицето му е бледо, почти прежълтяло.

Толкова много неща имам да му казвам. Първото, което ми идва обаче, е: „Беатрис“.

Той слабо се засмива.

– Беатрис – поправя се и долепя устни до моите. Впивам пръсти в ризата му.

– Ей, отложете това за по-късно, ако не искате още сега да повърна върху вас!

– Къде сме? – питам.

– Това е камерата за горене на отпадъци – отвръща Питър, шляпвайки металната врата. – Изключих я. Тя ще ни изведе навън. А там гледай да се целиш без грешка, Фор, ако искаш да излезеш жив от сектора на Ерудитите.

– Не бери грижа за моята точност – избъбря Тобиас. И той като мен е бос.

Питър отваря вратата на пещта за смет.

– Трис, ти си първа.

Шахтата за смет е близо три стъпки широка и четири стъпки висока. Премятам единия си крак през ръба на отвора, после с помощта на Тобиас прехвърлям и втория. Стомахът ми се свива, когато се плъзгам в късата метална тръба. После в гърба ми се впиват няколко ролки, докато се търкалям върху тях.

Усещам мирис на огън и пепел, но не чувствам горещина. После политам и ръката ми се удря в метална стена, което ме кара да изохкам. Приземявам се тежко върху бетонен под и болката от удара минава като ток по пищялите ми.

– Оу! – Дръпвам се от отвора и се провиквам: – Давай!

Краката ми вече са се възстановили, когато Питър се приземява не прав, а на една страна. Той пъшка и изпълзява настрани от отвора, за да се съвземе.

Оглеждам се. Намираме се в пещта за преработка на отпадъци, която щеше да е непрогледно тъмна, ако не беше ивицата светлина, очертаваща малка врата в противоположния край. Подът на места е от плътен метал, на други – решетка. Мирише на гниещ боклук и дим.

– Повече да не си се оплакала, че не съм те водил на хубаво място – обажда се Питър.

– Дори не съм мечтала за място като това – отговарям.

Тобиас се стоварва на пода първо на крака, после с мъчителна гримаса се отпуска на колене. Помагам му да се изправи и се притискам към него. В този момент всички миризми, образи и чувства на света ми се струват възвишени. Преди малко бях на прага на смъртта, но сега съм жива. Благодарение на Питър.

Именно на него от всички хора на света.

Питър прекосява решетестия под и отваря малката врата. В пещта нахлува дневна светлина. Двамата с Тобиас се махаме от всепроникващата миризма на изгорено, излизаме от металната камера и попадаме в помещение с бетонни стени.

– Взе ли пистолета? – обръща се Питър към Тобиас.

– Не – отговаря той. – Реших, че мога да изстрелвам куршумите и през ноздрите си и го оставих горе.

– О, я млъквай!

На излизане от пещта Питър тръгва с протегната ръка, стиснал друг пистолет. Посреща ни усоен коридор с оголени тръби по тавана, който продължава само десет стъпки. Надписът над вратата в дъното гласи ИЗХОД. Аз съм жива и се махам от тук.

+ + +

На връщане ширналата се гола земя между централата на Безстрашните и централата на Ерудитите не изглежда същата като на идване. Сигурно всичко изглежда различно, щом не крачиш право към собствената си смърт.

Когато стигаме края на уличката, Тобиас опира рамо до стената и надниква, колкото да види какво ни чака зад ъгъла. Изражението му остава непроменено, докато приплъзва едната си ръка оттатък, опира я в сградата и стреля два пъти. Запушвам уши и се опитвам да не обръщам внимание на изстрелите и на спомените, които те съживяват.

– Бързо – нарежда Тобиас.

Хукваме по Уобаш Авеню – аз напред, след мен е Питър, Тобиас е най-накрая. Поглеждам през рамо да разбера по какво е стрелял Тобиас и виждам двама мъже зад централата на Ерудитите. Единият лежи и не помръдва, другият придържа ръката си и тича към портала. Той ще прати гвардия подире ни.

Главата ми е размътена, най-вероятно от изтощение, но адреналинът ми дава сили да тичам.

– Избери най-нелогичния маршрут! – провиква се Тобиас.

– Какво? – недоумява Питър.

– Най-нелогичния маршрут! – повтаря Тобиас. – Така няма да ни открият!

Питър завива вляво по друга улица, задръстена от кашони с мазни одеяла и мръсни възглавници – старо обиталище на безкастовите, предполагам. Прескача някакъв кашон, но аз минавам през него и го изритвам далече зад себе си.

В края на улицата завива наляво, право към тресавището. Отново сме на Мичиган Авеню, право срещу централата на Ерудитите, стига някой да си направи труда да погледне към улицата.

– Лошо! – провиквам се.

На следващата пряка Питър завива надясно. Тук поне е чисто – няма повалени улични знаци, които трябва да прескачаме, или дупки, които да заобикаляме. Дробовете ми горят, сякаш съм вдишала отровен газ. Краката ми, които отначало болят, сега са напълно безчувствени, което е по-добре. Някъде в далечината дочувам викове.

После ми хрумва нещо: най-нелогично ще е, ако престанем да бягаме.

Сграбчвам Питър за ръкава и го дръпвам към най-близката сграда. Тя е на шест етажа с широки прозорци, разположени шахматно и разделени с тухлени колони. Първата врата, която бутам, се оказва заключена, но Тобиас стреля в прозореца до нея, докато той се пръска на парчета и отваря вратата отвътре.

Сградата е съвсем празна. Нито един стол или маса. Затова пък има много прозорци. Тръгваме към аварийното стълбище и се скриваме под стълбите на първия етаж. Тобиас сяда до мен, а Питър – срещу нас, с прибрани до гърдите колене.

Опитвам да дишам равномерно и да се успокоя, но не ми се получава лесно. Трябваше да съм вече мъртва, но не съм. Защо? Благодарение на Питър? Питър?!

Впивам поглед в него. Има напълно невинен вид, макар делата му да показват точно обратното. Косата му е гладко сресана, лъскава и тъмна, сякаш не сме пробягали току-що близо два километра с пълна скорост. Кръглите му очи оглеждат стълбището, после се спират на мен.

– Какво? – казва. – Защо си ме зяпнала така?

– Как го направи? – питам.

– Не беше чак толкова трудно – отговаря. – Оцветих в лилаво паралитичен серум и подмених смъртоносния с него. Вместо жицата, с която трябваше да те включа към апарата за ехокардиография, те свързах с друга, която не води до никъде. Виж с отчитането на пулса ти не беше толкова лесно. Трябваше да поискам помощ от Ерудитите, които ми осигуриха дистанционното и помощници, но дори да ти го обясня, пак нищо няма да разбереш.

– Защо го направи? – питам. – Нали ме искаше мъртва. Даже веднъж се опита сам да свършиш тая работа. Какво се промени оттогава?

Той стиска устни и дълго време не вдига поглед. После отваря уста, поколебава се и най-накрая проговаря.

– Не искам на никого да съм задължен. Ясно? Направо ми призлява при мисълта, че ти дължа нещо. Заради нея се будя посреднощ с чувството, че всеки момент ще повърна. Аз – задължен на някаква Дървена! Направо абсурд! Пълна щуротия! Това не можеше да продължава така.

– Какви ги дрънкаш? Какво ми дължиш пък ти?!

Той подбелва очи.

– В лагера на Миротворците някой стреля срещу мен – куршумът беше насочен право в главата ми и щеше да ме улучи между веждите, но ти ме блъсна. Дотогава бяхме квит – аз едва не те убих по време на инициацията, ти едва не ме уби по време на симулационната атака. Така че, пито – платено, ясно? След това обаче…

– Ти си напълно откачил – намесва се Тобиас. – Не може да се живее така… като всеки си води сметка.

– Така ли? – повдига едната си вежда Питър. – Не знам ти в какъв свят живееш, но в моя хората правят нещо един за друг само по две причини. Първата е, ако искат нещо в замяна. Втората е, ако ти дължат нещо.

– Това не са единствените причини, поради които хората правят нещо един за друг – казвам. – Понякога вършат такива неща, защото те обичат. Е, може би не точно теб, но…

Питър изсумтява презрително.

– Точно такива празни приказки може да се очакват от една ошашавена Дървена.

– Значи трябва да сме сигурни, че ни дължиш нещо – обажда се Тобиас, – иначе има опасност да хукнеш към някой с по-добра оферта.

– Аха – отвръща Питър. – Горе-долу така стоят нещата.

Поклащам глава – не мога да си представя как се живее по този начин. През цялото време да правиш сметки кой какво ти е дал и какво трябва да му дадеш в замяна, без да си способен на чувства като вярност, любов и опрощение. Едноок с нож в ръка, който дебне чие око да извади. Това не е живот. Това е някакво бледо подобие на живот. Чудя се откъде ли го е научил.

– Е, според теб кога можем да се махнем от тук? – нарушава мълчанието Питър.

– След два часа – отговаря Тобиас. – Трябва да отидем в сектора на Аскетите. Досега безкастовите и Безстрашните, които не са свързани със симулацията, би трябвало да са вече там.

– Страхотно – казва Питър.

Тобиас премята ръка през раменете ми. Опирам буза в рамото му и затварям очи, за да не се налага да гледам Питър. Знам, че още много остана недоизказано, макар да не съм сигурна какво точно, но тук не му е нито мястото, нито времето.

+ + +

Вървим по улици, които навремето смятах за свой дом. Разговорите около нас заглъхват и постепенно секват, в лицето и тялото ми се впиват погледи. Доколкото са чули – а няма как да не са чули, защото Джанийн е майстор в разпространяването на слухове – аз съм умряла преди по-малко от шест часа. Забелязвам, че някои от безкастовите, покрай които минавам, имат сини петна по кожата. Вече са готови за симулацията.

Сега, когато сме в безопасност, си давам сметка, че целите ми ходила са наранени от тичането по неравния паваж и от парчетата стъкло на счупените прозорци. Всяка стъпка е свързана с болка. Опитвам се да прехвърля вниманието си върху втренчените погледи, които ме съпътстват.

– Трис! – провиква се някой отпред. Вдигам глава и виждам Юрая и Кристина да сравняват револверите си на тротоара. Юрая хвърля своя в тревата и хуква към мен. Кристина тръгва след него, но по-бавно.

Юрая посяга към мен, но Тобиас слага ръка върху рамото му и го спира. Усещам прилив на благодарност. Точно сега не бих могла да понеса прегръдката на Юрая, неговите въпроси или почудата му.

– Тя много преживя – казва Тобиас. – Сега ѝ трябва само сън. Ще сме на номер трийсет и седем. Елате утре да се видим.

Юрая ме поглежда намръщено. Безстрашните обикновено нямат спирачки, а Юрая е Безстрашен до мозъка на костите. Но в същото време трябва да уважава преценката на Тобиас, затова само кимва и казва: „Дадено. До утре“.

Когато минавам покрай Кристина, тя протяга ръка и леко стисва рамото ми. Опитвам се да вървя изправена, но мускулите ми са като решетката на кафез и натискат раменете ми надолу. Втренчените погледи ме следват по улицата и бодат тила ми. Сякаш камък ми пада от гърба, когато Тобиас ме повежда по алеята на сива къща, собственост на Маркъс Итън.

Представа нямам какво коства на Тобиас да прекрачи прага. В спомените му тази къща сигурно кънти от крясъците на родителите му и от плющенето на колана. Тя му напомня за дългите часове, прекарани в тесния и тъмен килер, но въпреки това той не изглежда притеснен, докато въвежда двама ни с Питър в кухнята. Даже ми се вижда по-висок. Но може би точно това е Тобиас – силен, когато се очаква да прояви слабост.

В кухнята са Тори, Харисън и Евелин. Тази гледка ми идва в повече. Опирам гръб в стената и стискам очи. Очертанията на масата за екзекуции сякаш са прогорени от вътрешната страна на клепачите ми. Отварям очи. Опитвам се да дишам. Те говорят нещо, но аз не мога да разбера какво. Защо Евелин е тук, в къщата на Маркъс? А къде е Маркъс?

Евелин прегръща Тобиас с една ръка и докосва лицето му с другата, опирайки буза в неговата. Казва му нещо. Той ѝ се усмихва, когато се отдръпва. Майка и син отново заедно. Не съм сигурна, че е за добро обаче.

Тобиас ме повежда към стълбите. Пъхнал е едната си ръка под мишницата ми, другата е обвил около кръста ми, за да избегне раненото рамо. Двамата заедно изкачваме стъпалата.

На горния етаж е спалнята на родителите му, неговата стая и банята помежду им. Нищо повече. Той ме въвежда в старата си стая и аз спирам за момент, оглеждайки помещението, където е минала по-голямата част от неговия живот.

Той продължава да ме държи за ръка. Забелязвам, че откакто се измъкнахме изпод стълбището на оная сграда, все гледа да ме докосне, сякаш се страхува да не се разпадна, ако ме пусне.

– Обзалагам се, че Маркъс не е стъпил в тази стая, откакто напуснах – казва Тобиас. – Когато се върнах, всичко си беше на мястото, както съм го оставил.

Хората от кастата на Аскетите не украсяват къщите си, защото се смята за себеизтъкване, но тук има всичко онова, което е позволено. Купчина тетрадки. Малка книжна лавица. И, колкото и да е странно, малка статуетка от синьо стъкло върху раклата.

– Майка тайно ми даде това, когато бях малък и ми каза да го скрия – обяснява той. – Сложих я на раклата, преди да тръгна от тук в деня на церемонията. За да може после да я види. Малко предизвикателство.

Кимвам. Необичайно е да съм на място, което толкова добре е съхранило един-единствен спомен. Тази стая е шестнайсетгодишният Тобиас, който е готов да избере Безстрашните, за да избяга от баща си.

– Хайде да се погрижим за краката ти – предлага той. Но не помръдва, а само гали с върховете на пръстите си вътрешната страна на лакътя ми.

– Добре – казвам.

Влизаме в общата баня и аз се отпускам на ръба на ваната. Той присяда до мен, опрял ръка на коляното ми, докато пуска водата и слага запушалката на канала. Водата шурти във ваната и покрива палците. Кръвта ми я оцветява в розово.

Тобиас прикляква във ваната и поставя единия ми крак в скута си, попивайки по-дълбоките рани с кърпата. Нищо не усещам. Даже когато сапунисва ходилата ми. Водата във ваната става сива.

Взимам сапуна и го прехвърлям в шепите си, докато ръцете ми не се покриват с бяла пяна. Посягам и прокарвам пръсти по ръцете му, внимателно проследявайки всяка гънка върху дланите и разстоянията между пръстите. Приятно ми е да върша нещо, да почиствам нещо и отново да го докосвам.

Разплискваме вода по целия под на банята, когато и двамата се потапяме във ваната, за да отмием сапунената пяна. От водата ми става студено, аз треперя, но не ми пука. Той взима кърпа и започва да ми бърше ръцете.

– Аз не… – Гласът ми звучи така, сякаш някой ме души. – Всички от семейството ми са или мъртви, или предатели. Как мога да…

В думите ми няма никакъв смисъл. Тялото ми се разтърсва от ридания, те тресат мозъка ми, всичко. Той ме притиска към себе си и водата накисва краката ми. Прегръдката му е силна. Заслушвам се в ударите на сърцето му и след малко установявам, че неговият ритъм ме отпуска.

– Сега аз съм твоето семейство – казва.

– Обичам те – отвръщам.

Казвала съм го само веднъж досега – преди да тръгна към централата на Ерудитите, но тогава той спеше. Не знам защо не го казах, когато можеше да ме чуе. Може би се страхувах да му доверя нещо толкова лично като моята привързаност към него. Или се боях, че не знам какво е да обичаш някого. Сега обаче смятам, че най-страшното е да кажеш нещо малко преди да е станало прекалено късно. Преди да е станало прекалено късно за мен.

Аз му принадлежа, той ми принадлежи и така ще бъде занапред.

Той ме гледа, без да откъсва очи. Стиснала съм здраво ръцете му за опора и чакам да реши какво да ми отговори.

– Кажи го пак – намръщено казва той.

– Тобиас – повтарям, – обичам те.

Кожата му е станала хлъзгава от водата и от него лъха миризма на пот, а ризата ми залепва по ръцете му, когато ме прегръща. Притиска лице в шията ми и ме целува точно над яката, после по бузата, по устните.

– И аз те обичам – казва.