Бунтовници

31

Тази нощ в сънищата ми не е Тобиас, нито Уил, а мама. Двете сме в овощните градини на Миротворците, ябълките са узрели и висят на педя над главите ни. По лицето ѝ падат пъстрите сенки на листата и тя е облечена в черно, макар че никога приживе не съм я виждала да носи черно. Учи ме да сплитам косата си на плитка и ми показва на нейната, като се смее на моята непохватност.

Събуждам се с въпроса как не съм усетила бликащата енергия на Безстрашните в нея, макар че всяка сутрин на закуска седях насреща ѝ на масата. Дали защото се е прикривала добре? Или защото аз не съм била достатъчно наблюдателна?

Заравям лице в тънкия дюшек, на който спя. Така и няма да опозная майка си. Добре поне че и тя никога няма да разбере какво причиних на Уил. Не бих понесла да научи това.

Продължавам да примигвам сънено, докато следвам Питър по коридора няколко секунди – или минути, не мога да определя – по-късно.

– Питър. – Гърлото ми гори; сигурно съм крещяла насън. – Колко е часът?

Той носи часовник, но циферблатът е покрит и не мога да го видя. Не си прави труда дори да го погледне.

– Защо постоянно ме водиш насам-натам? – продължавам. – Това да не е поредното извращение, в което и ти участваш? Нещо като да измъчваш кутрета или да шпионираш момичетата, докато се събличат, а?

– Ясно ти е, че знам за Уил. Затова не ми се прави на много благородна – двамата с теб сме от една порода.

Единственото, което различава коридорите, е дължината им. Решавам да запомня тяхната последователност според броя крачки, които правя преди всеки завой. Десет. Четиридесет и седем. Двайсет и девет.

– Грешиш – казвам. – Може и двамата да сме лоши, но пак между нас има цяла пропаст, защото аз не по свое желание съм такава.

Питър изсумтява презрително и двамата тръгваме между лабораторните маси на Ерудитите. Чак тогава осъзнавам къде се намираме и накъде сме тръгнали: към стаята, която Джанийн ми показа. Мястото, където ще бъда екзекутирана. Разтрепервам се толкова силно, че чак зъбите ми тракат; едва успявам да вървя и не мога да овладея мислите си. „Това е просто стая – казвам си. – Стая като всяка друга.“

Ама че съм лъжкиня.

Този път стаята за екзекуции не е празна. В ъгъла се мотаят четирима изменници на Безстрашните, а двама Ерудити – тъмнокожа жена и по-възрастен мъж, облечени в лабораторни престилки – стоят заедно с Джанийн край металната маса в центъра. Наоколо има няколко апарата и навсякъде са опънати жици.

Не мога да разбера предназначението на повечето уреди, но сред тях има и апарат за ехокардиография. Какво ли е замислила Джанийн, че да ѝ трябва и апарат за ехокардиография?

– Сложете я на масата – нарежда Джанийн с отегчен глас. За секунда впивам поглед в металната повърхност, която ме очаква. Защо ли е съкратила времето до екзекуцията ми? Ами ако това наистина е часът на моята смърт? Ръцете на Питър ме приклещват и аз започвам да се гърча в хватката му, напрягайки всички сили.

Той обаче без усилие ме повдига във въздуха, избягвайки моите ритници и така силно ме стоварва върху металната маса, че ми изкарва въздуха. Простенвам и замахвам напосоки с юмрук, той улучва китката на Питър. Лицето му се сгърчва, но междувременно останалите Безстрашни са се втурнали да му помогнат.

Единият ме държи за глезените, другият ме притиска за раменете, докато Питър затяга черните ремъци и ме приковава към масата. Сгърчвам се от болката в раненото рамо и преставам да се съпротивлявам.

– Какво става, по дяволите? – питам и източвам врат, за да погледна Джанийн. – Нали се споразумяхме – съдействие срещу резултати! Споразумяхме се…

– Това няма нищо общо с нашето споразумение – отвръща Джанийн, поглеждайки часовника си. – Дори не става дума за теб, Беатрис.

Вратата отново се отваря.

Тобиас влиза, накуцвайки, ограден от изменници на Безстрашните. Лицето му е цялото в синини, а над едната вежда зее отворена рана. В походката му няма и следа от обичайната гъвкавост. Пристъпва вдървено, изпънат като струна. Сигурно е ранен. Опитвам се да не мисля как са го докарали до това състояние.

– Какво е това? – пита той с груб стържещ глас.

Трябва да е загубил гласа си от крещене.

В гърлото ми засяда буца.

– Трис – проронва и залита към мен, но изменниците на Безстрашните са по-бързи. Сграбчват го, преди да е направил и крачка. – Трис, добре ли си?

– Да – отвръщам. – Ами ти?

Той кимва. Не му вярвам.

– Вместо да губим повече време, ще пристъпя направо към въпроса, господин Итън. Серумът на истината е за предпочитане, разбира се, но ще ни отнеме дни, докато принудим Джак Канг и Прямите, които го пазят толкова ревниво, да ни заемат от него. А аз не бих искала да пропилявам напразно няколко дни. – Джанийн пристъпва напред със спринцовка в ръка. Серумът вътре е оцветен в сиво. Може да е нова версия на симулационния серум, но не ми се вярва.

Питам се какво ли е. Едва ли е нещо добро, щом Джанийн изглежда толкова доволна от себе си.

– След няколко секунди ще инжектирам Трис с тази течност. Вярвам, че тогава инстинктът ти за саможертва ще надделее и ще ми кажеш онова, което искам да знам.

– Какво иска да знае тя? – прекъсвам я.

– Убежищата на безкастовите – отвръща той, без да ме поглежда.

Отварям широко очи. Безкастовите са последната ни надежда. Половината от останалите верни на кастата Безстрашни и всички Прями могат да бъдат контролирани със симулация, а половината Аскети са избити.

– Не ѝ казвай. Тя така или иначе ще ме убие. Нищо не ѝ казвай.

– Припомнете ми, господин Итън, в какво се състои действието на симулациите при Безстрашните?

– Не сме на изпит – отвръща през стиснати зъби той. – Кажи какво си намислила да правиш.

– Стига да отговориш на този простичък въпрос.

– Добре, тогава. – Очите на Тобиас се спират на мен. – Симулациите стимулират амигдалата, чиято функция е свързана със страха, предизвикват халюцинация, базирана на определен вид страх, после препращат данните на компютъра, за да бъдат те обработени и анализирани.

Звучи уверено, сякаш отдавна го знае. Може и наистина да е така – доста дълго време ръководеше симулациите.

– Много добре – казва Джанийн. – Когато преди доста време разработвах симулациите на Безстрашните, нашият екип установи, че при определени нива на действие мозъкът блокира и става нечувствителен към ужаса, следователно не може да създава нова среда. Тогава разредихме разтвора, за да може симулациите по-лесно да бъдат управлявани. Но аз все още помня състава на оригиналния разтвор.

И тя почуква с нокът по спринцовката.

– Страхът – продължава – е по-силен от болката. Е, има ли нещо, което искате да ни кажете, преди да инжектирам госпожица Прайър?

Тобиас силно стиска устни.

Джанийн забива иглата.

+ + +

Всичко започва постепенно, с отмерения пулс на сърцето. Отначало не съм сигурна чие сърце бие – ударите са прекалено гръмки, за да е моето. После обаче си давам сметка, че наистина е моето, а пулсът се ускорява все повече и повече.

Дланите и свивките на коленете ми се овлажняват от пот.

После започвам само пресекливо да си поемам въздух, вместо да дишам.

Тогава идват крясъците

И аз

не мога

да мисля.

+ + +

Тобиас се боричка с изменниците на Безстрашните край вратата.

Зад себе си дочувам нещо като детски плач и обръщам глава да видя откъде идва, но там има само апарат за ехокардиография. Над мен фугите между плочките на тавана се усукват и извиват в чудовищни създания. Воня на разлагаща се плът изпълва въздуха и започва да ми се гади. Чудовищните създания добиват по-отчетлива форма – това са птици, врани с човки колкото предмишницата ми, а крилете им са толкова черни, че сякаш поглъщат светлината.

– Трис – обажда се Тобиас. Откъсвам поглед от враните.

Той стои до вратата, където беше и преди да ме инжектират, но сега държи нож. Протяга го напред и обръща острието към себе си. Сега то сочи стомаха му. После го приближава към тялото си и върхът опира в корема му.

– Какво правиш?! Спри!

Той леко се усмихва.

– Правя го за теб – казва.

Бавно забива ножа, а кръвта обагря края на ризата му. Не мога да понеса гледката и опъвам до скъсване ремъците, които ме държат за масата.

– Не, спри!

Гърча се върху масата. Ако това беше симулация, досега да съм се освободила. Значи всичко се случва в действителност, реално е. Крещя, а той забива ножа до дръжката. Свлича се на пода, кръвта му блика все по-обилно и прави локва около него. Птиците сенки обръщат мънистените си очи натам и се спускат в рояк от криле и нокти, които се впиват в кожата му. Мяркам очите му през вихъра от перушина, той все още е в съзнание.

Една от птиците каца върху пръстите, стиснали ножа. Той го измъква от раната и ножът изтрополява на пода. Би трябвало да се надявам да е вече мъртъв, но аз съм егоист и не мога да го направя. Гърбът ми се извива в дъга над масата, мускулите ми се сковават, а гърлото ми се раздира от нечленоразделен крясък, който не спира.

+ + +

– Успокоително – нарежда неумолим глас.

Още едно убождане във врата и сърцето ми бавно успокоява ритъма. Ридая от облекчение. Известно време мога единствено да ридая от облекчение.

Това не е страх. Нещо друго е; чувство, каквото не би трябвало да съществува.

– Пуснете ме – казва Тобиас и сега гласът му е още по-дрезгав. Примигвам, за да го видя през сълзи. По ръцете му – там, където са го стискали изменниците на Безстрашните, има червени следи, но той не умира. Той е добре. – Ще кажа каквото искаш само ако ме пуснат.

Джанийн кимва и той се втурва към мен. Стиска ръката ми в своята, с другата гали косата ми. Върховете на пръстите му стават мокри от сълзите. Той не ги избърсва. Вместо това се свежда над мен и опира чело в моето.

– Ако ми дадете карта – казва глухо близо до бузата ми, – ще отбележа убежищата на безкастовите.

Челото му, опряно в моето, е сухо и прохладно. Мускулите по цялото тяло ме болят, сигурно са били сковани, докато ме е държал серумът на Джанийн.

Тобиас отстъпва и сплита пръсти с моите, докато изменниците на Безстрашните не го откъсват от мен и не го отвеждат в неизвестна посока. Ръката ми тежко пада върху масата. Вече не се мятам в ремъците. Единственото, което искам, е да спя.

– И след като така и така си тук… – казва Джанийн, когато Тобиас и конвоят му излизат. После вдига поглед и забива воднистите си очи в един от Ерудитите. – Намери го и го доведи.

После отново свежда поглед към мен.

– Докато спиш, ще извършим кратка процедура, за да изясним някои неща за твоя мозък. Няма да е болезнена. Преди това обаче… Обещах да те държа в течение за всичко относно процедурите. Ето защо смятам за редно да знаеш кой точно ще ми асистира. – Тя леко се усмихва. – Също така кой ми каза за твоите наклонности към три от кастите и откъде ни хрумна да включим майка ти в последната симулация, за да я направим по-ефективна.

Тя поглежда към вратата. Вече усещам действието на успокоителното и контурите на всичко пред очите ми леко се размазват. Аз също поглеждам през рамо и в мъглата на дрогирания си мозък го виждам.

Кейлъб.