Бунтовници

33

– Беатрис.

Трепвам и се събуждам. Стаята, в която се намирам – кой знае какъв експеримент ще провеждат сега с мен – е просторна, с монитори върху отсрещната стена и сини лампи, осветяващи пода и редицата тапицирани пейки, която минава през средата. Седя на най-крайната пейка, Питър е от лявата ми страна, а главата ми е опряна на стената. Явно още не съм си отспала.

Вече ми се ще да не бях се събуждала. На няколко крачки от мен стои Кейлъб, отпуснал цялата си тежест само върху единия крак в колеблива поза.

– Ти някога напускал ли си Ерудитите? – питам го.

– Не е толкова просто… – започва той. – Аз…

– Съвсем просто е. – Иска ми се да крещя, но вместо това гласът ми звучи глухо. – Кога точно предаде семейството ни? Преди смъртта на нашите или след това?

– Постъпих както трябваше. Въобразяваш си, че всичко ти е ясно, Беатрис, но не е така. Всичко… е много по-мащабно, отколкото си представяш. – В очите му се чете молба да бъде разбран, но аз познавам този тон – със същия тон ме хокаше, когато бяхме по-малки. Той е снизходителен. Високомерието е една от слабостите на Ерудитите, знам това. Но често и моя.

Алчността обаче е друго нещо. В мен я няма. Така че с единия крак съм на тяхна страна, с другия съм отвън. Както винаги.

Правя усилие и се изправям.

– Още не си отговорил на въпроса ми.

Кейлъб отстъпва назад.

– Тук не става дума само за Ерудитите, а за всички нас. За всички касти – отвръща той. – И за града. А също и за онова, което е отвъд оградата.

– Не ми пука – казвам, но не е вярно. Изразът „отвъд оградата“ засяда в ума ми. Отвъд? Каква връзка може да има всичко с онова отвъд?

Нещо, останало в дъното на съзнанието ми, надига глава. Маркъс каза, че някаква информация, притежавана от Аскетите, е станала причина за атаката на Джанийн срещу тяхната каста. Дали тази информация се отнася и за онова, което е отвъд оградата?

Решавам засега да отложа обмислянето на тези въпроси.

– Аз пък си мислех, че вас ви интересуват само фактите. Ами свободният достъп до информация? Е, какво ще кажеш за този факт, Кейлъб? Кога… – Гласът ми потреперва. – Кога предаде родителите ни?

– Винаги съм бил Ерудит – меко отвръща той. – Дори когато трябваше да се правя на Аскет.

– Ако си с Джанийн, тогава те ненавиждам. Също както би те възненавидял и баща ни.

– Нашият баща. – Кейлъб презрително изсумтява. – Нашият баща беше Ерудит, Беатрис. Джанийн ми каза – били са от един и същи випуск в училище.

– Той не беше Ерудит – проговарям след няколко секунди. – Предпочел е да ги напусне. Избрал е друга идентичност, също като теб, и се е превърнал в нещо различно. Само дето ти дойде при… това зло.

– Говориш като същинска Безстрашна – остро казва Кейлъб. – Или е така, или иначе. Няма средно положение. Светът не е устроен така, Беатрис. Злото зависи от това на чия страна стоиш.

– На чиято и страна да съм, пак ще мисля, че да контролираш съзнанието на хората от цял един град е зло. – Усещам как устните ми треперят. – Пак ще мисля, че да поднесеш сестра си на тепсия, за да си правят експерименти с нея и накрая да я екзекутират, е зло.

Той ми е брат, но в момента искам да го разкъсам на парчета.

Вместо това обаче отново сядам. Нито едно отмъщение няма да премахне болката от неговото предателство. От това ме боли всяка частица от тялото. Притискам пръсти до гърдите си, за да разсея част от болезненото напрежение в тях.

Тъкмо бърша влагата от очите си, когато в стаята нахлуват Джанийн и нейната армия от учени Ерудити и изменници на Безстрашните. Преглъщам сълзите, за да не разбере, че плача. Тя обаче само бегло ме поглежда.

– Хайде да видим резултатите! – обявява тя. Кейлъб, вече застанал пред мониторите, натиска нещо и те оживяват. Върху тях се появяват думи и цифри, които не разбирам.

– Открихме нещо изключително любопитно, госпожице Прайър. – Никога досега не съм виждала Джанийн толкова радостна. Тя почти се усмихва, макар и криво. – Вие имате изобилие от един определен вид неврони, наречени просто огледални неврони. Някой ще обясни ли на госпожица Прайър каква точно е функцията на огледалните неврони?

Учените Ерудити до един вдигат ръка. Джанийн посочва една по-възрастна жена отпред.

– Огледалните неврони се активират, когато някой извършва конкретно действие и когато наблюдава друг да извършва същото действие. Те ни позволяват да имитираме определено поведение.

– И какво още? – Джанийн оглежда своя „клас“, също както правеха моите преподаватели от Горно ниво. Друг Ерудит вдига ръка.

– Огледалните неврони са причината да учим езици, да разгадаваме намеренията на другите, съдейки по тяхното поведение, хм… – Той въси вежди. – И да изпитваме съчувствие.

– А още по-точно – продължава Джанийн, като този път ми се усмихва толкова широко, че около устата ѝ се появяват бръчки, – ако някой има толкова много и силно изразени огледални неврони, той е лесно приспособим – владее умението да подражава на останалите според ситуацията, а не е неподдаваща се на промяна личност.

Сега разбирам защо се усмихва. Имам чувството, че черепната ми кутия се е отворила и всички тайни на съзнанието ми са се изсипали на пода пред мен.

– Човек с лесно приспособима индивидуалност – продължава тя – вероятно би проявил наклонности към повече от една каста, не е ли така, госпожице Прайър?

– Вероятно – отговарям. – Сега, ако откриеш симулация, която да потиска тази определена способност, най-накрая всичко това ще свърши.

– Всяко нещо с времето си. – Тя замълчава. – Трябва да призная, че съм малко объркана от това колко си нетърпелива за собствената си екзекуция.

– Изобщо не е така. – Затварям очи. – Не се прави на объркана. – Въздъхвам. – Мога ли вече да се връщам в килията?

Сигурно изглеждам безразлична, но в действителност не е така. Искам да се прибера в килията, за да се нарева на спокойствие. Обаче нямам намерение да се издавам пред нея.

– Не се отпускай прекалено – весело изчуруликва тя. – Скоро ще пробваме серум на истината.

– Добре – казвам. – Както искаш.

+ + +

Някой ме разтърсва за рамото. Подскачам в просъница с широко ококорени очи и трескав поглед. Виждам Тобиас, коленичил до мен. Носи яке като изменниците на Безстрашните, а едната страна на главата му е покрита с кръв. Кръвта се стича от раната на ухото му – горната половина на ушната мида липсва. Потръпвам.

– Какво има? – питам.

– Ставай. Трябва да бягаме.

– Още е рано. Не са минали две седмици.

– Няма време да ти обяснявам. Хайде.

– Божичко, Тобиас.

Сядам в леглото, прегръщам го и притискам лице в шията му. Ръцете му ме обгръщат и той ме притиска към себе си. По тялото ми се разлива топлина и чувство на облекчение. Щом той е тук, значи съм в безопасност. Кожата му става хлъзгава от сълзите ми.

Той става и ми помага да се изправя на крака. Раната в рамото започва да пулсира.

– Подкреплението ще пристигне всеки момент. Хайде.

Оставям се да ме изведе от килията. Преминаваме първия коридор без усложнения, но във втория се натъкваме на охрана от Безстрашни – млад мъж и жена на средна възраст. Тобиас стреля два пъти още преди да мигна и двамата са улучени – единият в главата, другият в гърдите. Жената, която е простреляна в гърдите, се блъска в стената, но не е мъртва.

Продължаваме. По един коридор, после по друг – всички си приличат. Тобиас не изпуска ръката ми нито за миг. След като навремето хвърли ножа така, че само леко да одраска ухото ми, значи може да улучи безпогрешно и войниците на Безстрашните, ако ни причакват в засада. Прескачаме повалени тела – вероятно на охранителите, които Тобиас е избил на идване – и най-накрая стигаме аварийния изход.

Тобиас пуска ръката ми, за да отвори вратата и противопожарната аларма започва да реже слуха ми, но ние продължаваме да тичаме напред. Едва си поемам въздух, но не ми пука, защото най-после ще се спася и този кошмар ще приключи. Внезапно ми причернява пред очите, сграбчвам ръката на Тобиас и я стискам здраво, за да ме води нататък по стълбището.

Стъпалата надолу свършват и аз отварям очи. Тобиас тъкмо се кани да отвори външната врата, но аз го спирам.

– Трябва… да си поема въздух…

Той спира, а аз се превивам и опирам ръце на коленете. Рамото ми пулсира. Свивам вежди и го поглеждам.

– Хайде, давай да се махаме от тук – настоява той.

Стомахът ми се свива. Поглеждам го в очите. Те са тъмносини със светлосиня точица в десния ирис.

Хващам брадичката му и го придърпвам към себе си, целувам го бавно и с въздишка се отдръпвам.

– Не можем да се махнем от тук – казвам. – Това е симулация.

Той хваща дясната ми ръка и ме дръпва да се изправя. Истинският Тобиас не би забравил раната в дясното ми рамо.

– Какво? – въси вежди насреща ми той. – Не смяташ ли, че щях да разбера, ако съм подложен на симулация?

– Ти не си подложен на симулация. Ти си симулацията. – Вдигам поглед и казвам високо: – Ще трябва повече да се постараеш, Джанийн.

Сега остава само да се събудя. Знам как – правила съм го и преди, в моята зона на страха, когато разбих стъкления резервоар само като опрях длан в стената му; или пък когато накарах в тревата да се появи пистолет, с който да разпръсна връхлитащото ме ято птици. Вадя нож от джоба си – нож, който само преди миг не е бил там – и си пожелавам кракът ми да е твърд като диамант.

Забивам ножа в бедрото си и острието се огъва.

+ + +

Събуждам се със сълзи на очи. Събудил ме е вбесеният крясък на Джанийн.

– Какво е това? – Тя измъква пистолета на Питър от ръката му, прекосява стаята и опира дуло в челото ми. Тялото ми се вкаменява, по него пропълзява мраз. Тя няма да ме застреля. Аз съм проблем, който все още не може да разреши. Тя няма да ме застреля.

– Какво е това, което ти подсказа за симулацията? Казвай! Казвай, или ще те убия!

Бавно се надигам от мястото си, изправям се на крака и още по-силно притискам чело в хладното дуло.

– Въобразяваш си, че ще ти кажа? – отвръщам. – Искаш да ти повярвам, че ще ме убиеш, без да си разбрала отговора на тази загадка, така ли?

– Глупачка! – просъсква тя. – Въобразяваш си, че всичко се свежда до теб и твоя ненормален мозък ли?! Изобщо не става дума за теб. Нито за мен. Трябва да запазим града от хората, които искат да го превърнат в ад!

Събирам последни сили и се хвърлям срещу нея, вкопчвам се в първото, което ми попада и забивам дълбоко нокти. Тя изпищява с цяло гърло и този звук подпалва пожар в кръвта ми. Удрям я силно в лицето.

Две ръце ме хващат здраво, дръпват ме далече от нея и нечий юмрук се стоварва в лицето ми. Изохквам и пак се хвърлям към нея, но Питър ме държи на разстояние.

– Болката няма да ме принуди да ти кажа. Нито серумът на истината. Нито симулациите. Имунизирана съм срещу всичко това.

Носът ѝ кърви, по бузите и шията ѝ има следи от моите нокти, които почервеняват от бликналата кръв. Тя ме поглежда, опипвайки подутия си нос, разчорлената коса, а ръката ѝ трепери.

– Ти се провали. Не можеш да ме контролираш – крещя толкова силно, че чак гърлото ме боли. Преставам да се съпротивлявам на Питър и клюмвам на гърдите му. – Никога няма да успееш да ме контролираш.

Разсмивам се безрадостно, с ярост. Наслаждавам се на сгърченото ѝ лице, на омразата в погледа ѝ. Доскоро тя беше като машина, студена и безчувствена, водена единствено от логиката. Но аз я счупих.

Аз я счупих.