Бунтовници

43

Кристина отстъпва от прозореца. Всички сме се вкаменили по местата си.

– Не искам да прозвучи коравосърдечно – обажда се Маркъс, – но трябва да действаме, преди Безстрашните и безкастовите да са нахлули в сградата. Освен ако вече не са го направили.

Дочувам трополене по прозореца и рязко извръщам глава, повярвала за миг, че е Фернандо, който се опитва да влезе. Но е само дъждът.

Излизаме от тоалетната, предвождани от Кара. Сега тя е наш водач. Най-добре познава централата на Ерудитите. Веднага след нея е Кристина, после Маркъс и накрая аз. Попадаме в коридор, който е като всички останали коридори на Ерудитите: бял, ярко осветен, стерилен.

Сега обаче е така оживено, както никога преди не съм виждала централата на Ерудитите. Хора, облечени в синия цвят на кастата, сноват напред-назад на групички и по единично, подвиквайки един на друг: „Те са при централния вход! Качете се колкото може по-нагоре!“ и „Блокирали са асансьорите! Използвайте стълбището!“. Чак сега, насред целия този хаос, си давам сметка, че съм оставила шоковия апарат в тоалетната. Отново съм напълно беззащитна.

Покрай нас притичват и изменници от Безстрашните, въпреки че не са обезумели като Ерудитите. Питам се какво ли правят Йохана, Миротворците и Аскетите в този хаос. Дали се грижат за ранените? Или стоят пред дулата на Безстрашните, прикривайки невинните Ерудити, за да посрещнат куршумите в името на мира?

Побиват ме тръпки. Кара ни води към аварийното стълбище и ние се смесваме с група ужасени Ерудити, докато изкачваме един, втори, трети етаж. После Кара бута с рамо някаква врата близо до площадката, притискайки пистолета към гърдите си.

Разпознавам етажа.

Това е моят етаж.

Мислите ми застиват. Тук едва не умрях. Тук копнеех смъртта да ме споходи по-скоро.

Забавям крачка и изоставам зад останалите. Не мога да се отърся от замайването. Покрай мен продължават да препускат хора, а Маркъс ми крещи нещо, но гласът му е странно глух. Кристина се връща назад, сграбчва ме и ме повлича към Контролна зала А.

В залата има няколко редици компютри, но аз едва ги виждам; сякаш някакъв воал се е спуснал пред очите ми и трябва да премигна, за да проясня погледа си. Маркъс сяда пред един от мониторите, а Кара – пред друг. Двамата ще изпратят цялата информация от компютрите на Ерудитите към компютрите на останалите касти.

Вратата зад мен се отваря и аз чувам гласа на Кейлъб:

– Какво правите тук?

+ + +

Неговият глас ме изважда от полусънното състояние. Обръщам се и погледът ми попада право върху дулото на пистолета му.

Очите му са като на майка – убитозелени, почти сиви, макар синята риза да прави цвета им по-наситен.

– Какви ги вършиш, Кейлъб?! – отвръщам.

– Дойдох да ви спра. – Гласът му потрепва. Пистолетът играе в ръката му.

– Ние спасяваме базата данни на Ерудитите, за да не бъде унищожена от безкастовите – казвам. – Едва ли искаш да ни попречиш.

– Не е вярно – отговаря той. После рязко извръща глава към Маркъс. – Защо си довела и него, щом само това е целта ви? Явно за него тук има нещо много по-важно от базата данни на Ерудитите.

– Значи тя е казала точно на теб?! – намесва се Маркъс. – На теб, едно дете?

– Отначало нищо не ми каза – отговаря Кейлъб. – Но все пак не искаше да взимам страна, без да съм наясно с всички факти.

– Единственият факт е, че тя се ужасява от реалността, а Аскетите – не – казва Маркъс. – Сестра ти също, което ѝ прави чест.

Свивам вежди. Дори когато ме хвали, пак ми се иска да го фрасна.

– Сестра ми не знае в какво се забърква – кротко възразява Кейлъб и пак ме поглежда. – Тя няма представа какво е онова, което ти искаш да разкриеш пред всички… Не си дава сметка, че това би унищожило света ни!

– Ние сме дошли тук с определена цел! – Маркъс вече почти крещи. – Нашата мисия е вече приключена и е време да свършим онова, заради което сме изпратени.

Нямам представа какви са целта и мисията, за които говори Маркъс, но Кейлъб изобщо не изглежда объркан или смутен.

– Ние не сме изпратени тук от някой друг – казва той. – И не носим отговорност за нищо, освен за самите себе си.

– Точно такива користни разсъждения могат да се очакват от човек, прекарал твърде дълго време близо до Джанийн Матюс. Вие толкова държите да запазите собствения си комфорт, че егоизмът ви е погълнал всякаква човечност!

Не ми трябва да слушам повече. Издебвам, когато вниманието на Кейлъб е изцяло насочено към Маркъс, и ритам силно китката му. Ударът го вади от равновесие и пистолетът пада от ръката му. Със силен ритник го запращам далече на пода.

– Трябва да ми се довериш, Беатрис – казва Кейлъб, а брадичката му трепери.

– Дори след като ѝ асистираше, докато ме измъчва ли? Дори след като едва не я остави да ме убие?!

– Не съм ѝ помагал да те измъч…

– Но и не я спря! Стоеше там и само гледаше…

– Какво друго можех да направя? Какво…

– Можеше поне да опиташ да ме спасиш, страхливецо! – Крещя толкова силно, че лицето ми пламва, а очите ми се пълнят със сълзи. – Поне да опиташ, дори да се провалиш, защото ме обичаш!

Задавям се, въздух не ми достига. Единственото, което чувам, е трополенето на клавишите, докато Кара действа по нашата задача. Кейлъб явно няма какво да ми отговори. Умоляващите му очи постепенно започват да гледат празно.

– Няма да откриете това, за което сте дошли – казва той. – Нали не очаквате тя да съхранява толкова важна информация в компютри, до които всички имат достъп. Това би било лишено от логика.

– Значи не я е унищожила? – обажда се Маркъс.

Кейлъб поклаща глава.

– Тя не приема за уместно унищожаването на каквато и да е информация. А само ограничаването на достъпа до нея.

– Е, слава на бога в такъв случай – отдъхва си Маркъс. – Къде държи информацията?

– Нали не очакваш да ти кажа? – отвръща Кейлъб.

– Мисля, че знам къде е – прекъсвам ги. Кейлъб спомена, че Джанийн не би държала толкова важна информация в общодостъпен компютър. Сигурно я съхранява в личния си компютър: или в нейния кабинет, или в лабораторията. Тори ми беше споменала за тях.

Кейлъб дори не ме поглежда.

Маркъс вдига от пода пистолета на Кейлъб, хванал го е за цевта и от ръката му остава да стърчи само дръжката. После замахва и удря с нея Кейлъб в челюстта. Кейлъб подбелва очи и се строполява на пода.

Не искам да се замислям как Маркъс е усъвършенствал този удар.

– Не можем да си позволим да ни издаде – казва Маркъс. – Сега да вървим. Кара ще се погрижи за останалото. Нали, Кара?

Кара кимва, без да вдига поглед от клавиатурата. Тръгвам подир Маркъс и Кристина със свит стомах, излизаме от контролната зала и поемаме към стълбището.

+ + +

Коридорът вече е опустял. По покрития с плочки под се виждат парчета хартия и отпечатъци от подметки. Тримата с Маркъс и Кристина се движим в колона към стълбището. Впила съм поглед в тила на Маркъс, където овалът на черепа прозира през разрошената коса.

Всеки път, когато го погледна, виждам размахания над Тобиас колан. От сега нататък ще виждам в негово лице и дръжката на пистолета, която удря челюстта на Кейлъб. Не ми пука, че нарани Кейлъб – аз бих направила същото. Повече ме занимава мисълта, че той умее както да причинява болка, така и да парадира със себеотрицанието си като лидер на Аскетите. Тази мисъл така ме вбесява, че чак ми причернява пред очите.

Най-вече защото избрах да го последвам. Предпочетох него пред Тобиас.

– Брат ти е изменник – казва Маркъс, когато завиваме зад ъгъла. – Заслужава дори нещо по-лошо, затова няма нужда да ме гледаш така.

– Млъквай! – изкрещявам и го блъскам в стената. Той е толкова стъписан, че не помисля да отвърне на удара ми. – Мразя те, така да знаеш! Мразя те за всичко, което си му причинил и сега не говоря за Кейлъб! – Доближавам лице плътно до неговото и прошепвам: – Може да не те застрелям лично, но няма да си мръдна пръста, ако някой друг се опита да те убие. Затова се моли да не попаднем в подобна ситуация.

Той впива равнодушен поглед в мен. Пускам го и продължавам към стълбището, Кристина ме следва по петите, а Маркъс върви на няколко крачки след нас.

– Къде отиваме? – пита тя.

– Според Кейлъб онова, което търсим, не е в общодостъпните компютри. Трябва да е в някой личен компютър. Доколкото ми е известно, Джанийн има два – единият е в кабинета ѝ, а другият – в лабораторията – отвръщам.

– Къде ще отидем най-напред?

– Тори ми каза, че в лабораторията на Джанийн има драконовски мерки за сигурност – отговарям. – Била съм в кабинета ѝ – обикновена стая.

– Значи… отиваме в лабораторията.

– На последния етаж.

Стигаме вратата към аварийното стълбище и когато я бутам, се натъкваме на група Ерудити, сред тях и деца, които тичат надолу по стълбите. Вкопчвам се в парапета и започвам с лакти да си проправям път между тях. Не ги поглеждам в очите, сякаш са просто безлика тълпа, която трябва да преодолея.

Очаквам скоро напливът да оредее, но от следващия етаж прииждат нови и нови талази – пълноводна река от облечени в синьо Ерудити; под мъждивата светлина на аварийното стълбище бялото на очите им се откроява най-ярко. Ужасените им стенания се отразяват стократно в бетонните стени на тясното пространство, подобно писъци на демони със святкащи очи.

На площадката на седмия етаж тълпата оредява и постепенно изчезва. Прокарвам длани по ръцете си, за да се отърся от усещането за допир на коси, ръкави и гола кожа. От мястото си виждам къде свършва стълбището.

Виждам и тялото на един от охранителите, чиято ръка безжизнено виси в празното пространство. Над него се е изправил някакъв безкастов с превръзка на окото.

Едуард.

+ + +

– Я гледай кой бил тук! – възкликва Едуард. Стои на най-горното от последната група стъпала – само седем на брой. Аз съм на първото. Между нас е трупът на изменника на Безстрашните, очите му са изцъклени, а тъмното петно върху гърдите показва къде точно е бил прострелян, вероятно от Едуард.

– Доста странна премяна за някого, който би трябвало да презира Ерудитите – продължава той. – Защо си мислех, че в момента си у дома и очакваш любимия да се завърне като герой?

– Сигурно и сам се сещаш, че такова нещо няма как да стане – казвам и се качвам на следващото стъпало.

Синята светлина хвърля сенки в деликатните извивки под скулите на Едуард. Той посяга зад себе си.

Щом той е тук, значи Тори вече е влязла. Което ще рече, че Джанийн най-вероятно е мъртва.

Усещам Кристина да застава плътно зад мен. Долавям дъха ѝ.

– Ще трябва да ни пуснеш – казвам, изкачвайки още едно стъпало.

– Съмнявам се – отговаря той. После сграбчва пистолета. Хвърлям се напред, газейки тялото на поваления охранител. Едуард стреля, но аз вече съм го хванала за китките и отклонявам цевта.

Ушите ми пищят и аз се опитвам да запазя равновесие върху гърба на убития охранител. Кристина замахва над главата ми. Юмрукът ѝ улучва носа на Едуард. Губя равновесие и падам на колене, забивайки нокти в китката на Едуард. Той ме мята настрани и стреля отново, уцелвайки крака на Кристина.

Тя изохква, вади пистолета си и стреля. Куршумът го прострелва някъде отстрани, той изпищява, изпуска оръжието и залита напред. Стоварва се върху мен и блъска главата ми в едно от бетонните стъпала. Ръката на мъртвия охранител се врязва в гърба ми.

Маркъс вдига пистолета на Едуард и го насочва и към двамата.

– Ставай, Трис – нарежда. А после към Едуард: – Ти! Да не си мръднал!

Пипнешком се опирам на стъпалото и се измъквам изпод Едуард и мъртвия охранител. Едуард сяда върху трупа, сякаш е някаква възглавница и притиска раната с две ръце.

– Добре ли си? – обръщам се към Кристина.

Лицето ѝ е сгърчено.

– Оох! Да. Куршумът мина отстрани, не е засегнал костта.

Подавам ѝ ръка да се изправи.

– Беатрис – обажда се Маркъс, – трябва да я оставим тук.

– Какво искаш да кажеш с това оставим? – озъбвам се. – Не можем да я оставим! Може да ѝ се случи нещо ужасно!

Маркъс забива показалец в гърдите ми, точно във вдлъбнатината между ключиците и се надвесва над мен.

– Слушай ме сега – казва. – Джанийн Матюс сигурно се е залостила в лабораторията още при първия сигнал за атака, защото това е най-сигурното помещение в цялата сграда. Всеки момент може да реши, че Ерудитите нямат никакъв шанс и е по-добре да унищожи цялата информация, отколкото да стане известна на всички. Тогава мисията ни отива на вятъра.

А аз ще съм загубила всичко: родителите си, Кейлъб и Тобиас, който едва ли ще ми прости съюза с баща му, особено ако нямам с какво да докажа, че си е струвало.

– Затова ще оставим приятелката ти тук. – Дъхът му лъха на спарено. – Ние двамата продължаваме, освен ако не искаш да отида сам.

– Той е прав – намесва се Кристина. – Няма време за губене. Аз ще остана тук и ще се погрижа Ед да не ви преследва.

Кимвам. Маркъс дръпва пръста си, оставяйки болезнена следа върху гърдите ми. Разтривам мястото и отварям вратата на най-горната площадка. Поглеждам назад, преди да вляза. Кристина ме изпраща с болезнена усмивка, притиснала ръка към бедрото.