Бунтовници

27

Проправям си път през тълпата към бездната. В Ямата е шумно и причината не е само ревът на реката. Имам нужда от малко тишина, затова се шмугвам в коридора към спалните помещения. Не искам да слушам словото, което Тори ще произнесе в памет на Марлийн, нито да съм наблизо, когато Безстрашните ще нададат викове, почитайки нейния живот и смелостта ѝ.

Тази сутрин Лорън докладва, че сме пропуснали няколко камери в спалните на послушниците за Безстрашни, където са спели Кристина, Зийк, Лорън, Марлийн, Хектор и Кий, момичето със зеления кичур. Ето как Джанийн е разбрала кого контролира симулацията. Не се и съмнявам защо Джанийн се е спряла на едни от най-младите сред нас – защото това по-силно ще уязви Безстрашните.

Забавям крачка, когато се озовавам в непознат коридор и опирам чело до стената. Усещам камъка груб и хладен. До мен долитат виковете на Безстрашните, но сега гласовете им са заглушени от дебелата скала.

Дочувам някой да приближава и обръщам глава натам. На няколко крачки от мен стои Кристина, все още с дрехите от снощи.

– Здрасти – казва.

– Точно сега не бих могла да понеса още вина, затова те моля да си вървиш.

– Искам само да ти кажа нещо, после си тръгвам.

Очите ѝ са подпухнали, а гласът ѝ звучи леко сънливо, което се дължи или на прекомерно изтощение, или на малко алкохол, а може и на двете заедно. Но погледът ѝ е бистър, затова сигурно си дава сметка какво говори. Дръпвам се от стената.

– Досега не съм виждала такава симулация. Искам да кажа, че не ми се е случвало като външен наблюдател. Но вчера… – Тя клати глава. – Ти си права. Те не могат нито да те чуят, нито да те видят. Също като Уил…

Тя се задавя с името му. Спира, поема си въздух и мъчително преглъща. Примигва няколко пъти, за да прогони сълзите. После пак ме поглежда.

– Ти ми каза, че е трябвало да го направиш, иначе е щял да те застреля, но аз не ти повярвах. Сега обаче вярвам… И ще се опитам да ти простя. Ето това… исках да ти кажа.

Част от мен изпитва облекчение. Тя ми вярва, тя се опитва да ми прости, макар че няма да ѝ е лесно.

Но после в мен надделява гневът. Какво си е мислела досега? Сигурно, че нарочно съм убила Уил, един от най-добрите ми приятели? Трябвало е да ми повярва още от самото начало, защото е трябвало да знае, че не бих направила такова нещо, ако имах друг избор.

– Какъв късмет, дето най-после има доказателство, че не съм хладнокръвен убиец. Така де, освен думата ми, искам да кажа. Иначе какво би те накарало да ми повярваш. – Насилвам се да се засмея, опитвам се да се престоря на безгрижна. Тя отваря уста, но аз не я оставям да се изкаже, защото не мога да се спра. – Не е зле да побързаш с прошката, защото няма много време…

Гласът ми се пречупва и аз вече не мога да се сдържа. Задавят ме хлипове. Подпирам се на стената и усещам как се свличам надолу, защото краката не ме държат.

Погледът ми е замъглен, за да я видя, но усещам как обвива ръце около мен и ме стиска толкова силно в прегръдката си, че чак боли. Мирише на кокосово масло за тяло и е също толкова жилава, каквато беше и по време на инициацията при Безстрашните, когато се люлееше над бездната, увиснала само на върховете на пръстите си. Тогава – а то не беше чак толкова отдавна – се чувствах истинска слабачка край нея, но сега нейната сила ми влива увереност, че и аз някога мога да бъда такава.

Двете коленичим една до друга на каменния под и аз я прегръщам също толкова здраво.

– Всичко е вече зад нас – казва тя. – Точно това дойдох да ти кажа. Вече съм ти простила.

+ + +

Всички Безстрашни се смълчават, когато влизам в столовата същата вечер. Не ги виня. Аз съм една от Дивергентите, заради които Джанийн ги избива. Сигурно повечето от тях биха искали да се предам. Или са ужасени, че няма да го направя.

Ако това бяха Аскетите, досега нито един Дивергент да не е останал тук.

За миг се колебая къде да седна и как да стигна до мястото. Но после Зийк ми помахва от неговата маса с мрачен поглед и аз се насочвам натам. Преди да съм се добрала до стола обаче, Лин приближава към мен.

Това вече не е същата Лин, която познавам. Свирепият поглед е изчезнал. Тя е бледа и хапе устни, за да прикрие треперенето им.

– Ъм… – започва тя. Погледът ѝ се стрелка ту наляво, ту надясно, но избягва да срещне очите ми. – Марлийн ми липсва… страшно. Познавам я открай време и… – Тя тръска глава. – Не искам да приемеш думите ми като нещо, което се отнася до Марлийн – продължава, сякаш ме хока, – но… съм ти благодарна, че спаси Хек.

Лин пристъпва от крак на крак и очите ѝ се стрелкат из помещението. После ме прегръща с една ръка и пръстите ѝ се вкопчват в ризата ми. Болка пронизва рамото ми. Аз обаче премълчавам това.

Тя ме пуска, подсмърква и тръгва обратно към нейната маса, сякаш нищо не е станало. Чертите на Юрая са отпуснати, като че не е съвсем на себе си. Пред него стои тъмнокафява бутилка и той отпива често от нея.

Чувствам се нащрек в негово присъствие. Спасих Хек, което ще рече, че съм го предпочела пред Марлийн. Но Юрая не ме поглежда. Издърпвам стола насреща му и присядам на ръба.

– Къде е Шона? – питам. – Още ли е в болницата?

– Не, тук някъде е – отвръща Зийк, посочвайки с глава към масата, накъдето отиде Лин. Зървам я отдалече в инвалидната количка – толкова е бледа, че чак прозрачна. – Не трябваше да става, но Лин се набърка и сега ѝ прави компания.

– И ако се чудиш защо са седнали чак там, да ти кажа… Шона разбра, че съм Дивергент – завалено се обажда Юрая. – Сега я е страх да не прихване и тя.

– А!

– Нахвърли се и на мен – с въздишка добавя Зийк. – Откъде съм могъл да знам, че брат ми не работи срещу нас, да не би да го наблюдавам непрекъснато. Какво ли не бих дал да светна един в муцуната на тоя, дето ѝ е отровил ума.

– Няма нужда да даваш каквото и да е – обажда се Юрая. – Майка ѝ седи ей там. Давай, светни ѝ един.

Проследявам погледа му към жена на средна възраст със сини кичури в косата и халки от горе до долу и на двете уши. Красива е, също като Лин.

Миг по-късно в столовата влиза Тобиас, следван от Тори и Харисън. Напоследък се опитвам да го избягвам. Не съм говорила с него, откакто се скарахме, преди Марлийн…

– Здрасти, Трис – поздравява Тобиас, когато наближава достатъчно, за да го чуя. Гласът му е нисък, дрезгав. Неговият звук ме отвежда на тихи и спокойни места.

– Здрасти – отвръщам със свито гърло, от което сякаш излиза нечие чуждо гласче.

Той сяда до мен и премята ръка на гърба на стола ми, навеждайки се към мен. Не поглеждам към него – отказвам да погледна към него.

Поглеждам към него.

Тъмни очи – особен оттенък на синьото, който може както да хвърли завеса върху останалата част от помещението, така и да ме утеши, а също да ми напомни, че сега сме много по-отчуждени един от друг, отколкото би ми се искало.

– Няма ли да ме попиташ дали съм добре? – казвам.

– Не, защото съм сигурен, че изобщо не си добре. – Той поклаща глава. – Искам да те помоля да не взимаш каквото и да е решение, преди да сме го обсъдили.

„Вече е прекалено късно – мисля си. Решението е взето.“

– Сигурно искаш да кажеш, докато всички ние не го обсъдим, защото това касае и нас – намесва се Юрая. – Според мен никой не трябва да се предава.

– Никой ли? – натъртвам.

– Никой! – намръщено отвръща Юрая. – Мисля, че вместо това трябва да ги нападнем.

– Така – произнасям бавно. – Значи, предлагаш да нападнем жената, която може да накара половината от хората тук да се самоубият. Звучи страхотно.

Давам си сметка, че съм прекалено груба. Юрая излива съдържанието на бутилката в гърлото си. После толкова силно стоварва шишето на масата, че се плаша да не се пръсне на парчета.

– Не ми говори така – изръмжава.

– Извинявай – казвам. – Но ти знаеш, че съм права. Най-добрият начин да спасим живота на половината хора от нашата каста, е като пожертваме един-единствен живот.

И аз не знам какво очаквам. Може би Юрая, който отлично знае какво ще последва, ако никой от нас не се предаде, доброволно да се жертва. Но той е забил поглед в земята. Няма да го направи.

– Тримата с Тори и Харисън решихме да увеличим охраната. Дано, след като вече всички са наясно с атаките, да успеем да ги предотвратим – казва Тобиас. – Ако и това не помогне, тогава ще помислим за друго решение. Край на спора. Но засега никой нищо няма да предприема. Ясно?

Когато го казва с въпросително вдигнати вежди, той гледа само мен.

– Ясно – отговарям, но не го гледам в очите.

+ + +

След вечеря се опитвам да се върна в спалното помещение, където спах предишната нощ, но не мога да се насиля да мина през вратата. Вместо това тръгвам безцелно по коридора, плъзгайки пръсти по каменните стени, заслушана в ехото от стъпките си.

Неволно се озовавам до чешмичката, където ме нападнаха Питър, Дрю и Ал. Тогава разпознах Ал по миризмата – все още помня аромата на лимонова трева. Но вече не го свързвам с моя приятел, а с чувството на безпомощност, докато ме влачеха към бездната.

Ускорявам крачка и широко разтварям очи, за да прогоня картината на нападението от мислите си. Трябва да се махна далече от тук, далече от мястото, където ме нападна един от приятелите ми; където Питър наръга Едуард в окото; откъдето заслепената армия мои приятели пое смъртоносния си поход към сектора на Аскетите и постави началото на цялото това безумие.

Устремявам се право към мястото, където за последно се чувствах сигурна и защитена: малкия апартамент на Тобиас. В мига, в който доближавам вратата, вече се усещам по-спокойна.

Вратата не е плътно затворена. Побутвам я с крак. Той не е вътре, но аз не си тръгвам. Сядам на леглото, събирам юргана с две ръце и заравям лице в него, вдишвайки дълбоко аромата му. Той е почти изветрял, защото Тобиас отдавна не е спал тук.

Вратата се отваря и Тобиас се вмъква вътре. Ръцете ми омекват и юрганът пада в скута ми. Как ще обясня присъствието си? Нали уж съм му бясна?

Не е намръщен, но устните му са толкова силно стиснати, че ми става ясно – той е бесен на мен.

– Не се прави на идиот – казва.

– На идиот ли?

– Лъжеш ме в очите. Каза, че няма да се предадеш на Ерудитите, но излъга. Ще бъдеш пълен идиот, ако го направиш. Затова недей.

Избутвам завивката настрани и ставам.

– Не се опитвай да го представиш, че е толкова просто – отвръщам. – Защото не е. Знаеш не по-зле от мен, че така е най-правилно.

– Точно сега ли реши да се държиш като Аскет? – Гласът му изпълва стаята и страх пронизва гърдите ми. Гневът му идва прекалено внезапно. Твърде необяснимо. – Досега разправяше наляво и надясно, че си прекалено голям егоист, за да бъдеш една от тях. А сега, когато става дума за твоя живот, ще се правиш на герой. Какво ти става?!

– Какво става с теб?! Измират хора. Мятат се право от покрива. А аз мога да предотвратя това да се повтори.

– Ти си прекалено значима, та просто… да умреш. – Той тръска глава. Отказва дори да ме погледне – очите му сноват между стената зад мен и тавана, но не спират върху лицето ми. Толкова съм стъписана, че даже не мога да се ядосам.

– Изобщо не съм толкова значима. Всички ще се справят отлично и без мен – казвам.

– На кого му пука за другите?! Ами аз?

Той заравя лице в ръцете си, крие очи. Пръстите му треперят.

После прекосява стаята с два широки разкрача и впива устни в моите. Нежният им допир заличава последните два месеца, а аз съм отново момичето, което седи на скалите край бездната и реката облива глезените му, когато се целува за първи път. Сега пак съм момичето, което го хвана за ръката в коридора, защото така искаше.

Дръпвам се назад и опирам ръка в гърдите му, за да го отдалеча от себе си. Работата е там, че също така съм момичето, което застреля Уил и излъга за това; което избра между Хектор и Марлийн и още хиляди други неща. Не мога да залича това.

– Ти също ще бъдеш добре. – Не го поглеждам. Вперила съм очи в тениската му, която стискам, и в рисунката с черно мастило, която се вие около шията му, но не го поглеждам в лицето. – Сигурно отначало няма да ти е леко, но рано или късно ще продължиш напред и ще постъпваш както е редно.

Той обвива талията ми с ръка и отново ме придърпва към себе си.

– Това е лъжа – казва, преди да ме целуне отново.

Но греши. Не трябва да забравя в какво съм се превърнала, нито е редно да му позволявам да ме целува, когато съм наясно какво ще направя съвсем скоро.

Но толкова го желая. О, така го желая!

Повдигам се на пръсти и обвивам ръце около него. Опирам длан между плешките му, а с другата обхващам врата му. Усещам дъха му върху дланта си и гърдите, които се надигат и спускат, и знам, че е силен, твърд, неудържим. Всичко, което искам да бъда, но не съм. Не съм.

Отстъпва назад, притегляйки ме след себе си, и аз залитам. Вече не мога да се владея. Той седи на ръба на леглото, а аз стоя пред него и най-после се гледаме право в очите.

Докосва лицето ми и обгръща с шепа бузата ми; прокарва пръсти надолу по шията, очертава с длан леката извивка на ханша ми.

Не съм способна да спра това.

Допирам устни до неговите – има вкус на вода и аромата на свеж въздух. Спускам ръка по гърба му и на кръста я пъхам под ризата. Той ме целува още по-настоятелно.

Знам, че е силен, но не си давам сметка колко, докато сама не го усещам; мускулите на гърба му играят под пръстите ми.

„Престани“, казвам си.

Внезапно движенията и на двамата стават трескави, пръстите му ме галят под блузата, ръцете ми се впиват в него, опитвайки се да го притиснат още по-силно към тялото ми, но вече няма накъде. Никога не съм желаела някого така, нито толкова силно.

Той се дръпва само колкото да ме погледне в очите, клепачите му са полуспуснати.

– Обещай, че няма да отидеш – прошепва. – Заради мен. Направи едно-единствено нещо заради мен.

Мога ли да го направя? Мога ли да остана, всичко между нас пак да бъде наред и да позволя някой друг да загине вместо мен? Гледайки го в очите, аз за миг си позволявам да повярвам, че мога. После виждам Уил. Дълбоката бръчка между веждите му. Празният му поглед, контролиран от симулацията. Безжизненото тяло.

„Направи едно-единствено нещо заради мен.“ Тъмните очи на Тобиас ме умоляват.

Но ако аз не отида при Ерудитите, тогава кой ще го направи? Тобиас ли? Това е нещо, на което той е способен.

Болка пронизва гърдите ми, когато го лъжа.

– Добре.

– Обещаваш ли? – пита със свити вежди.

Тогава пронизващата болка се разлива по цялото ми тяло и в нея се смесват вина, ужас и копнеж.

– Обещавам.