Бунтовници

32

Събуждам се от болка в главата. Опитвам се пак да заспя – изпитвам известен покой поне докато спя – но образът на Кейлъб до вратата отново и отново изниква пред мен, съпроводен от крясъците на врани.

Как така нито веднъж не се замислих от къде на къде Ерик и Джанийн знаят за моята наклонност към три от кастите?

Как така не ми дойде на ума, че само трима души на този свят го знаят: Тори, Кейлъб и Тобиас.

Главата ми пулсира. Вече нищо не разбирам. Защо Кейлъб ще ме предава? Чудя се кога ли е станало – дали след симулационната атака? Или след бягството от базата на Миротворците? А може още по-рано – когато баща ми е бил още жив? Кейлъб каза, че е напуснал Ерудитите, когато разбрал какво замислят – дали ни излъга?

Така трябва да е било. Опирам длан на челото си. Брат ми предпочете кастата пред кръвната връзка. За това сигурно има причина. Тя трябва да го е заплашила. Или го е заставила по някакъв начин.

Вратата се отваря. Не вдигам глава, нито отварям очи.

– Дървената. – Това е Питър, разбира се.

– Какво? – Ръката ми пада от лицето и повлича кичур коса. Поглеждам го с ъгълчето на окото. Косата ми никога досега не е била толкова мазна.

Питър оставя край леглото бутилка вода и сандвич. Само при мисълта за храна ми се повдига.

– Настъпи ли вече мозъчната смърт? – пита.

– Едва ли.

– Не бъди толкова сигурна.

– Ха-ха – отвръщам. – От колко време спя?

– Близо ден. Трябва да те заведа на баня.

– Само ако споменеш нещо от рода на колко отчаяно се нуждая от баня – казвам уморено – ще те фрасна в окото.

Когато надигам глава, стаята се завърта около мен, но все пак успявам да стъпя на пода и да се изправя. Двамата с Питър тръгваме по коридора. Когато завиваме към баните, в другия край се появяват някакви хора.

Един от тях е Тобиас. Мога да предвидя къде точно ще се пресекат пътищата ни – между мястото, на което се намирам, и вратата на килията. Гледам втренчено, но не него, а там, където ще бъде, когато посегне за ръката ми, както направи предишния път. Кожата ми е изтръпнала в очакване. Ще мога пак да го докосна, дори и само за секунда.

Шест стъпки, докато се разминем. Пет стъпки.

На четири крачки от мен обаче Тобиас спира. Тялото му изведнъж натежава и това сварва конвоя от изменници на Безстрашните неподготвен. Хватката на войника, който го държи, отслабва за секунда и Тобиас се свлича на пода.

После рязко се претъркулва настрани. Стрелва се напред. Измъква пистолета от кобура на по-ниския от Безстрашните.

Пистолетът стреля. Питър отскача, превит надясно, повличайки ме със себе си. Главата ми се плъзва по стената. Устата на охранителя от Безстрашните е отворена – сигурно крещи. Аз обаче не го чувам.

Тобиас силно го рита в корема. Безстрашната в мен се възхищава на кондицията му – идеална – и на скоростта, с която действа – невероятна. После той се обръща и насочва пистолета към Питър. Питър обаче вече ме е пуснал.

Тобиас ме хваща за дясната ръка, помага ми да се изправя и хуква да бяга. Тичам след него и плета крака. Всеки път щом стъпя на земята, болка цепи главата ми, но не мога да спра. Преглъщам сълзите. „Тичай“, заповядвам на себе си, сякаш това може някак да ме облекчи. Ръката на Тобиас е груба и силна. Оставям се да ме издърпа зад ъгъла.

– Тобиас – изхриптявам.

Той спира и се обръща към мен.

– О, не – казва, погалвайки бузата ми с върха на пръстите. – Хайде, качи се на гърба ми.

Навежда се, а аз обвивам ръце около врата му и заравям лице между плешките. Той ме вдига без усилие и прихваща краката ми с лявата си ръка. С дясната все още стиска пистолета.

Отново побягва и въпреки тежестта на тялото ми, пак е бърз. „Как може някога да е бил Аскет“, размишлявам замаяно. Всичко в него сякаш е нарочно създадено за бързина и смъртоносна прецизност. Но не и сила, не точно сила – той е умен, но не силен. Само толкова, колкото да ме носи.

Коридорите са празни, но няма още дълго да е така. Скоро от всички ъгли на сградата срещу нас ще се втурнат Безстрашни и ние ще се озовем в капана на този бял лабиринт. Питам се как Тобиас ще мине през редиците им.

Вдигам глава в мига, когато той префучава покрай изхода.

– Тобиас, пропусна го.

– Кое… съм пропуснал? – произнася между две вдишвания той.

– Изхода.

– Няма да правим опит за бягство. Ще ни застрелят – казва. – Вместо това… ще потърсим нещо.

Щях да помисля, че сънувам, ако болката в главата ми не беше толкова силна. Обикновено сънищата ми са лишени от логика и здрав смисъл. Щом няма да бягаме, защо ме взе със себе си? И какво се кани да прави, щом няма да ни освободи?

Когато попадаме в широк коридор със стъклени витрини от двете страни, през които се виждат офиси, той спира толкова рязко, че едва не ме изпуска. Ерудитите седят като вкаменени по бюрата си и ни гледат. Тобиас не им обръща внимание. Погледът му, поне доколкото виждам, е втренчен в една врата в дъното на коридора. Надписът върху нея гласи КОНТРОЛНА ЗАЛА – А.

Тобиас претърсва всеки ъгъл на помещението, после стреля в камерата, окачена в дясната част на тавана. Камерата пада. Той стреля в камерата на тавана отляво. Обективът ѝ се пръска на парчета.

– Сега можеш да слезеш – казва. – Повече няма да тичаме, обещавам.

Свличам се от гърба му и го хващам за ръка. Той тръгва към една затворена врата, покрай която сме минали преди малко, и двамата попадаме в килер. Хлопва вратата зад нас и подпира дръжката със счупен стол. Обърната съм към него, а отзад ме подпира лавица, отрупана с хартия. Над главите ни примигва синя светлина. Очите му почти жадно оглеждат лицето ми.

– Нямам много време, затова ще карам направо – казва.

Кимвам.

– Не съм дошъл тук със самоубийствена мисия – продължава. – Пристигнах по две причини. Първата е да открия двете главни контролни зали на Ерудитите. Така при атаката ще знаем къде да ударим най-напред и да унищожим цялата база данни на симулацията, за да не може да активира предавателите в Безстрашните.

Това обяснява защо бягахме, без да се спасим. Целта е била да открием контролната зала в дъното на коридора.

Гледам го, все още замаяна от случилото се през последните няколко минути.

– Втората – продължава, кашляйки – е да се уверя, че още се държиш, защото имаме план.

– Какъв план?

– Според един от вътрешните ни информатори екзекуцията ти е насрочена приблизително за след две седмици, считано от днес – казва. – Това съвпада с датата на следващата симулация на Джанийн за разкриване на Дивергенти. Затова след четиринайсет дни безкастовите, верните на кастата Безстрашни и Аскетите, които желаят да се сражават, ще нападнат централата на Ерудитите и ще им отнемат най-ценното оръжие – компютърната система. Това означава, че ще сме по-многочислени от изменниците на Безстрашните, а следователно и от Ерудитите.

– Но ти издаде на Джанийн убежищата на безкастовите.

– Така е. – Той леко се мръщи. – Това е проблемът. Но както и двамата знаем, много от безкастовите са Дивергенти. Когато тръгвах насам, повечето вече се насочваха към сектора на Аскетите, така че само някои убежища ще пострадат. И пак ще останат достатъчно хора, за да участват в нападението.

Две седмици. Ще изтърпя ли още две седмици? Аз и сега съм толкова изтощена, че едва стоя на краката си. Дори спасението, което предлага Тобиас, едва стига до съзнанието ми. Не искам да съм свободна. Искам да спя. Искам всичко това да свърши.

– Аз няма… – Думите ме задавят и аз се разридавам. – Аз не мога… да издържа… толкова дълго.

– Трис – строго казва той. Никога не ме е глезил. А така ми се иска поне веднъж да ме поглези. – Налага се. Трябва да го изтърпиш.

– Защо? – Въпросът тръгва от стомаха и се изтръгва от гърлото ми като стенание. Иска ми се да забарабаня по гърдите му с юмруци, да избухна като неразумно малко дете. По бузите ми се стичат сълзи. Давам си сметка, че се държа нелепо, но не мога да се овладея. – Защо се налага да го търпя? Защо поне веднъж някой друг не направи нещо? Ами ако не искам това повече да продължава?

Едва тогава осъзнавам кое е това – животът. Не го искам вече. Искам си родителите и така е вече седмици наред. От толкова време се опитвам да се събера отново с тях, а сега, когато съм само на крачка, той ми казва да не го правя.

– Знам. – Никога не съм чувала гласът му да звучи толкова меко. – Знам, че е трудно. Това е най-трудното нещо, което трябва да направиш.

Разтърсвам глава.

– Не мога да те принудя насила. Не мога да те накарам да поискаш да оцелееш. – Той ме притегля към себе си и гали косата ми, като я прибира зад ушите. Пръстите му се плъзгат надолу по врата и рамото. – Но ти ще го направиш – казва. – Независимо дали вярваш в собствените си сили, или не. Ще го направиш, защото това си ти.

Дръпвам се и притискам устни в неговите, но не леко и колебливо. Целувам го така, както правех, когато бях сигурна в нас двамата. Прокарвам пръсти по гърба и ръцете му като навремето.

Не искам да му казвам истината: че греши, защото аз не искам да оцелея след всичко това.

Вратата се отваря. В килера нахлуват изменници на Безстрашните. Тобиас отстъпва, протяга ръка и подава пистолета с дръжката напред към най-близкия от тях.