Бунтовници

23

Няма и десетина секунди, откакто сме избрали новите си лидери, когато нещо започва да звъни – един дълъг сигнал и два къси. Тръгвам по посока на звука, ослушвам се, обърната с ухо към стената, и забелязвам от тавана да виси високоговорител. В другия край на помещението има още един.

Над нас се разнася гласът на Джак Канг.

– До всички обитатели на централата на Прямите, внимание! Преди няколко часа се срещнах с представител на Джанийн Матюс. Той ми даде да разбера, че ние, Прямите, сме в най-неизгодна позиция и оцеляването ни зависи от Ерудитите. Недвусмислено ми беше казано, че ако искам моята каста да остане свободна, ще трябва да изпълня няколко условия.

Впервам смаяно очи във високоговорителя. Едва ли би трябвало да съм изненадана, че лидерът на Прямите е толкова откровен, но въпреки това не очаквах публично изявление.

– За да спазим тези условия, приканвам всички да се съберат в Сборния пункт и да докладват дали имат имплант, или не – продължава той. – Освен това Ерудитите настояват да им бъдат предадени всички Дивергенти. Не зная каква е целта на това условие.

Гласът му звучи равнодушно. Пораженчески. „Е, той наистина е победен – мисля си. – Защото е твърде слаб да отстоява своите позиции.“

За разлика от Безстрашните Прямите не биха се хвърлили в битка. Още по-малко, ако предварително е обречена на провал.

Понякога имам чувството, че всяка от кастите ми преподава определен урок, а аз ги трупам в ума си като в учебник, за да мога с тяхна помощ да се оправям някак в този свят. Винаги има какво да се научи; винаги има нещо важно, което трябва да се проумее.

Изявлението на Джак Канг приключва със същия сигнал, с който е започнало. Безстрашните се засуетяват из помещението, мятайки трескаво вещите си в раниците. Няколко млади мъже смъкват чаршафените примки от вратите, крещейки името на Ерик. Нечий лакът ме притиска към стената и на мен не ми остава нищо друго, освен да стоя и да наблюдавам нарастващата суматоха.

От друга страна, за разлика от Прямите, Безстрашните не знаят как да запазят хладнокръвие и да преценяват трезво.

+ + +

Безстрашните са се събрали в кръг около стола за разпити, а на него е Ерик. Видът му е по-скоро като на мъртъв, отколкото на жив човек. Седи отпуснат и прегърбен, по бледото чело лъщи пот. Той гледа Тобиас изпод вежди с наведена глава и клепачите му са почти залепени за челото. Опитвам се да не го изпускам от очи, но неговата усмивка и това как дупките от пиърсинг се разширяват при всяко разтегляне на устните е почти непоносима гледка.

– Аз ли да изредя всички твои престъпления, или предпочиташ сам да ни ги кажеш? – започва Тори.

Дъждът блъска в едната от стените на сградата и по нея шуртят потоци. Събрали сме се в залата за разпити на последния етаж в Жестоката борса. Следобедната буря тук се чува по-силно. Всеки тътен и всяко проблясване на светкавица карат космите на врата ми да настръхват, сякаш по кожата ми пробягва електричество.

Харесвам мириса на мокър паваж. Той почти не се долавя сега, но щом приключат тук, всички Безстрашни ще се втурнат надолу по стълбите и ще напуснат Жестоката борса. Тогава ще усещам единствено мириса на мокър паваж.

Всички сме взели раниците си. Моята е обикновена платнена торба, нанизана отгоре с проста връв. В нея са дрехите ми и резервен чифт обувки. Облечена съм с якето, което откраднах от изменника на Безстрашните – искам Ерик да го види, ако погледне насам.

Ерик оглежда насъбралите се в продължение на няколко секунди, после очите му се спират на мен. Той сплита пръсти и уплашено покрива стомаха си.

– Искам тя да ми ги каже. След като ме наръга, явно е най-добре запозната с тях.

Не мога да разбера какви игрички играе, нито защо иска да ме сплаши точно сега, минути преди собствената си екзекуция. Продължава да се държи арогантно, но забелязвам пръстите му да треперят, когато ги раздвижва. Явно дори Ерик може да се страхува от смъртта.

– Остави я на мира – намесва се Тобиас.

– Защо? Само защото я оправяш ли? – подхилва се Ерик. – Ама не, как можах да забравя, че Дървените не правят такива неща. Те само си завързват един на друг обувките и си подстригват косите.

Изражението на Тобиас не се променя. Май започвам да схващам: на Ерик не му е до мен. Но той добре знае къде и колко силно да удари Тобиас. Един от начините най-болезнено да го засегне, е като уязви мен.

Точно това най-много исках да избегна: моите възходи и падения да се превърнат във възходи и падения за Тобиас. Именно заради това не мога да му позволя сега да ме защитава.

– Искам тя да ги изброи – повтаря Ерик.

Започвам колкото може по-спокойно и равно:

– Ти влезе в заговор с Ерудитите. Отговорен си за смъртта на стотици Аскети. – Колкото по-нататък продължавам, толкова е по-трудно гласът ми да остане спокоен; вече изстрелвам думите като отровни стрели. – Предаде Безстрашните. Застреля дете в главата. Ти си жалка марионетка на Джанийн Матюс.

Усмивката му се стопява.

– Заслужавам ли да умра? – пита.

Тобиас отваря уста да ми отнеме думата, но аз го изпреварвам.

– Да.

– Поне си откровена. – Тъмните му очи гледат празно като кухи дупки, като беззвездна нощ. – Но имаш ли право точно ти да го решаваш, Беатрис Прайър? Или и сега ще вземеш нещата в свои ръце, както реши съдбата на онова момче – как му беше името? Уил?

Не отговарям. Чувам отново как баща ми пита: „Кое те кара да мислиш, че имаш правото да застреляш някого?“, докато с бой си проправяме път към контролната зала в централата на Безстрашните. Тогава ми каза, че за всяко нещо си има правилен път да го постигнеш, просто трябва да го откриеш. В гърлото ми засяда нещо, сякаш е топка восък – толкова плътно, че нито мога да преглъщам, нито да дишам.

– Ти си извършил всички престъпления, които при Безстрашните се наказват със смърт – намесва се Тобиас. – Ние имаме правото да те екзекутираме според законите на кастата.

Той прикляква до трите пистолета, които лежат на пода в краката на Ерик. Изпразва пълнителите им един по един. Куршумите звънливо се посипват по пода, после се търкалят и спират в обувките на Тобиас. Той взима средния пистолет и зарежда патрон в първото легло на пълнителя.

След това разбърква реда на пистолетите отново и отново, докато пред очите ми всичко се слива. Вече не знам кой е пистолетът с куршума. Тобиас вдига пистолетите и подава по един на Тори и на Харисън.

Опитвам се да мисля за симулационната атака и какво причини тя на Аскетите. За всички онези облечени в сиво невинни жертви, повалени мъртви по улиците. Оцелелите Аскети бяха толкова малко, че дори не можеха да насмогнат да се погрижат за своите мъртъвци. Сигурно повечето трупове все още лежат по улиците. Това нямаше да се случи, ако не беше Ерик.

Мисля за момчето от Прямите, което той застреля, без дори да се поколебае. За вдървеното му тяло, което се повали на пода до мен.

Може би не ние решаваме дали Ерик да живее, или да умре. Може би той сам го е решил, извършвайки всички тези ужасни дела.

Въпреки това ми е трудно да дишам.

Поглеждам го без злоба, без омраза, без страх. Халките по лицето му лъщят, кичур мръсна коса е паднал пред очите.

– Чакайте – казва той. – Имам молба.

– Не изслушваме молби на престъпници – отвръща Тори. Тя от няколко минути е изправена и стои само на единия си крак. В гласа ѝ прозвучава умора – сигурно иска всичко това да свършва по-бързо, за да може да седне пак. За нея тази екзекуция е просто едно неудобство.

– Аз съм лидер на Безстрашните – настоява Ерик. – Единственото, което искам, е Фор да изстреля куршума.

– Защо? – пита Тобиас.

– За да носиш цял живот тази вина – отговаря Ерик. – Вината за това, че ме свали от власт и после ме застреля в главата.

Май започвам да схващам. Той изпитва удоволствие да гледа как хората се пречупват – това е била целта му и когато постави камера в резервоара, в който едва не се удавих. Тя го е ръководела и много преди това. Сега вярва, че ако Тобиас изпълни неговата смъртна присъда, ще го види за последно, преди да умре.

Гадост.

– Не може и дума да става за никаква вина – казва Тобиас.

– В такъв случай нищо не те спира да го направиш – отново се ухилва Ерик.

Тобиас вдига един от куршумите.

– Я ми отговори на един въпрос – продължава Ерик. – Винаги съм се питал дали баща ти се появява във всяка зона на страха, през която преминаваш?

Тобиас зарежда куршума в празния пълнител, без да вдига очи.

– Тоя въпрос май не ти харесва? – настоява Ерик. – Питам се защо – да не те е страх, че Безстрашните ще си променят мнението за теб? И най-после ще разберат, че дори да имаш само четири страха, ти пак си оставаш страхливец.

Той изправя гръб и отпуска ръце върху подлакътниците на стола.

Тобиас вдига пистолета с лявата ръка.

– Ерик – казва, – бъди смел.

После натиска спусъка.

Аз стискам очи.