Бунтовници

46

Тори се изправя с див поглед и се обръща към мен.

Аз стоя вцепенена.

Всички усилия да се добера дотук – заговорът с Маркъс, молбата за помощ към Ерудитите, пълзенето по стълба три етажа над улицата, убийството на собственото ми аз в симулацията, както и всички направени жертви – връзката ми с Тобиас, животът на Фернандо, оставането ми при Безстрашните – са били за нищо.

За нищо.

Миг по-късно стъклената врата отново се отваря. Вътре се втурват Тобиас и Юрая, готови за битка – Юрая още се дави, вероятно от отровата – но битката е вече приключена. Джанийн е мъртва, Тори тържествува, а аз съм изменник на Безстрашните.

Тобиас замръзва насред крачка и едва не полита напред, когато ме вижда. Ококорва очи.

– Тя е изменник – казва Тори. – Едва не ме застреля, за да спаси Джанийн.

– Какво? – възкликва Юрая. – Трис, какво става?! Тя истината ли казва? И защо изобщо си тук?

Но аз гледам само Тобиас. Надежда колкото карфица ме пронизва и усещането е странно болезнено, когато се съчетава с чувството за вина, че съм го измамила. Тобиас е инатлив и горд, но все още е мой – може би поне той ще ме изслуша, може би все още има шанс всичко, направено дотук, да не е било на вятъра…

– Ти знаеш защо съм тук, нали? – казвам тихо.

Подавам му пистолета на Тори. Той пристъпва към мен неуверено, сякаш краката не го държат, и го поема.

– Открихме Маркъс, хванат от симулацията в предната стая – казва Тобиас. – Дошла си тук заедно с него.

– Така е – отговарям, а кръвта от ухапването на Тори се стича на тънка струйка по ръката ми.

– Аз ти вярвах – казва той и тялото му се тресе от ярост. – Аз ти вярвах, а ти ме заряза, за да се съюзиш с него.

– Не е така – тръскам глава. – Той обаче ми каза нещо, а всичко, чуто от брат ми и от Джанийн, докато бях в централата на Ерудитите, го потвърждава. Исках – непременно трябваше – да разбера истината.

– Истината. – Той изсумтява презрително. – И си въобразяваш, че си научила истината от един лъжец, изменник и социопат?!

– Истината ли? – намесва се Тори. – За какво говорите?!

Двамата с Тобиас се гледаме втренчено. Неговите сини очи, обикновено така вглъбени, сега гледат остро и обвинително, сякаш ме белят слой по слой и внимателно ме изучават.

– Според мен… – започвам, но трябва да спра, за да си поема дъх. Не успях да го убедя. Провалих се и това вероятно е последното, което ще ми позволят да кажа, преди да ме арестуват. – Според мен ти си лъжецът! – продължавам, а гласът ми трепери. – Ти каза, че ме обичаш, че ми вярваш и че съм ти най-близка. Но още при първия случай, когато тази близост, вяра и любов са поставени под съмнение, всичко се разпада. – Вече плача, но не се срамувам нито от сълзите, които блестят по бузите ми, нито от надебелелия си глас. – Излиза, че думите ти са били лъжа… Няма как да е другояче, защото не вярвам любовта ти да е чак толкова преходна.

Пристъпвам още по-близо. Сега ни делят само няколко сантиметра и никой друг не може да чуе какво казвам.

– Аз все още съм онази, която предпочете да загине, вместо да те убие – прошепвам, спомняйки си симулационната атака и ударите на неговото сърце под дланта ми. – Аз съм точно тази, за която ме мислиш. И в този момент ти казвам, че знам… Убедена съм, че тази информация ще промени всичко. Всичко, което сме направили досега или се каним да правим.

Гледам го толкова напрегнато, сякаш искам да му внуша истината със силата на своя поглед, но това е невъзможно. Той отмества очи и аз не съм убедена дали изобщо ме е чул.

– Достатъчно приказки – намесва се Тори. – Свали я долу. Ще бъде затворена заедно с всички останали военнопрестъпници.

Тобиас не помръдва. Юрая хваща ръката ми и ме повежда обратно през лабораторията, през светлата стая и синьото преддверие. Там към нас се присъединява Тереза от безкастовите и ме измерва любопитно с поглед.

Когато излизаме на площадката на стълбището, усещам нещо да ме побутва в ребрата. Обръщам се и виждам Юрая да ми подава топче марля. Поемам го и правя опит да му се усмихна с благодарност, но не ми се получава.

Докато слизаме по стълбите, увивам стегнато марлята около ръката си, като междувременно заобикалям мъртвите тела, без да поглеждам лицата им. Юрая ме прихваща за лакътя, за да не падна. Марлената превръзка не премахва болката от ухапването, но все пак с нея малко ми олеква. По същия начин ми действа и това, че, изглежда, поне Юрая не ме мрази.

За първи път безразличието на Безстрашните към възрастта на човек не ми изглежда благоприятна възможност. Сега май това ще е в моя вреда. Никой няма да каже: „Тя е още млада, затова е сгрешила“. Всички ще решат: „Тя е достатъчно зряла и е направила съзнателен избор“.

Аз, разбира се, ще се съглася с тях. Наистина направих своя избор. Предпочетох майка си, баща си и каузата, за която те са се борили.

+ + +

Слизането по стълбите е значително по-леко от изкачването. Чак на петия етаж си давам сметка, че се спускаме към фоайето.

– Дай ми пистолета си, Юрая – обажда се по някое време Тереза. – Все някой трябва да стреля, ако се появи враг от засада, докато ти я прикрепяш да не падне по стълбите.

Юрая ѝ предава пистолета си, без дума да обели. Свивам вежди – Тереза има пистолет, защо тогава ѝ трябва и неговият? Не задавам обаче гласно този въпрос. И без него си имам достатъчно грижи.

Стигаме първия етаж и прекосяваме голяма зала за събрания, пълна с хора в черно-бели дрехи. Спирам за момент да ги огледам. Някои са се струпали на малки групички и се подкрепят един друг със сълзи на очи. Други са сами – облегнати на стените или седнали по ъглите, гледат с празен поглед в някаква далечна точка.

– Трябваше да застреляме доста народ, за да влезем в сградата – промърморва Юрая и стиска ръката ми. – Нямахме избор.

– Знам – отговарям.

В дясната част на залата забелязвам майката и сестрата на Кристина, вкопчени една в друга. В лявата половина стои млад мъж с тъмна коса, която блести на луминесцентното осветление – Питър. Сложил е ръка върху рамото на жена на средна възраст, в която разпознавам майка му.

– Той какво прави тук? – питам.

– Жалкият страхливец се примъкна, когато всичко беше приключило – отговаря Юрая. – Чух, че баща му е мъртъв. Майка му обаче явно е добре.

Питър поглежда през рамо и погледът му за миг среща моя. В тази кратка секунда се опитвам да открия в себе си капка жал към човека, който ми спаси живота. Но сега, след като някогашната ми омраза към него вече я няма, не изпитвам нищо друго.

– Какво се заковахте на едно място? – обажда се Тереза. – Давайте да продължаваме!

Минаваме през залата и излизаме в главното фоайе, където навремето прегърнах Кейлъб. Огромният портрет на Джанийн лежи на парчета върху пода. Димът, който се носи из въздуха, е най-гъст при рафтовете с книги, превърнати сега в пепел. Всички компютри са разбити, а частите им – пръснати по земята.

Насред помещението, строени в редици, са Ерудитите, които не са успели да избягат, и оцелелите изменници на Безстрашните. Търся познати лица. Откривам Кейлъб най-отзад – изглежда някак отнесен. Отвръщам поглед от него.

– Трис! – дочувам. Кристина седи до Кара почти най-отпред, кракът ѝ е превързан с някакво парче плат. Тя ми махва и аз сядам на пода до нея.

– Не успя ли? – пита тихо.

Поклащам глава.

Тя въздъхва и ме прегръща с една ръка. Жестът ѝ ми носи такава утеха, че едва не се разплаквам. Но двете с Кристина не сме от хората, които плачат на рамото на другия; ние сме хора, които се бият рамо до рамо. Затова преглъщам сълзите.

– Видях майка ти и сестра ти в съседната зала – казвам.

– И аз ги видях – отговаря тя. – Семейството ми е добре.

– Хубаво – казвам. – Ами кракът ти как е?

– Наред. Кара казва, че ще се оправи. Не кърви много силно. Една от медицинските сестри на Ерудитите напълнила джобовете си с болкоуспокояващи, антисептици и марли, преди да я свалят долу, и ми помогна, затова не ме боли много – отговаря Кристина. Зад нея Кара преглежда ръката на един от Ерудитите. – Къде е Маркъс?

– Представа нямам – отвръщам. – Наложи се да се разделим. Него също трябва да са го довели тук. Освен ако не са го убили, разбира се.

В помещението за кратко настъпва бъркотия – в него забързано влизат и излизат хора, охраната от безкастови си сменя местата, нови попълнения от Ерудити в синьо се настаняват сред нас – но лека-полека всичко пак се успокоява и тогава го забелязвам: Тобиас влиза през вратата откъм стълбището.

Прехапвам силно устни и се опитвам да не мисля, да не се предавам на студенината, която сковава гърдите ми, и на бремето, затиснало раменете ми. Той ме мрази. Той не ми вярва.

Кристина ме прегръща още по-здраво, когато той минава покрай нас. Наблюдавам го през рамо. Спира до Кейлъб, сграбчва ръката му и го изправя на крака. Кейлъб отначало прави опит да се съпротивлява, но не е и на половина як като Тобиас и не успява да се измъкне.

– Какво искаш? – пита панически Кейлъб.

– Искам да обезвредиш охранителната система в лабораторията на Джанийн – отговаря Тобиас, докато го влачи, без да поглежда назад към него. – Безкастовите трябва да получат достъп до компютъра ѝ.

„И да го унищожат“, мисля си и сърцето ми още повече натежава. Тобиас и Кейлъб изчезват зад вратата към стълбището. Кристина се обляга на мен, а аз – на нея и така се подкрепяме.

– Джанийн е активирала предавателите на всички Безстрашни – казва тя. – Една от групите на безкастовите попаднала на засада от контролирани от симулацията Безстрашни и пристигна последна преди около десетина минути. Предполагам, че безкастовите са победили, макар че не знам как може да се нарече победа стрелбата срещу тълпа сомнамбули.

– Така е. – Повече няма какво да се каже. Кристина явно също си дава сметка за това.

– Какво стана, след като ме простреляха? – пита тя.

Описвам ѝ синьото преддверие с двете врати и стаята със симулацията от момента, в който разпознах залата за тренировки на Безстрашните, до мига, в който застрелях самата себе си. Не ѝ казвам за халюцинацията с Уил.

– Какво? – възкликва тя. – Това е била симулация без предавател?!

Свивам вежди. Досега не си бях дала труд да се замисля по този въпрос. Още по-малко в ситуация като тази.

– Щом като лабораторията разпознава новодошлите, сигурно има данни за всеки поотделно и създава съответстваща на кастата симулация.

Сега вече няма никакво значение на какъв принцип Джанийн е създала охранителната система на лабораторията си. Но не е зле да се занимая с нещо смислено, да си намеря нов проблем за разрешаване, след като се провалих в най-важното.

Кристина изправя гръб. Може би и тя си мисли същото.

– Или пък отровата по някакъв начин е съдържала и предавателя.

Не бях се замисляла върху това.

– Тогава как Тори е минала през нея? Тя не е Дивергент.

Навеждам глава.

– Не знам.

„А може би всъщност е Дивергент“, мисля си. Брат ѝ е бил Дивергент и след случилото се с него тя може би на никого не е признала за себе си. Дори сега, когато съществуването на Дивергентите се приема от повечето хора.

Вече се убедих, че всеки човек таи купища тайни. Колкото и да си въобразяваш, че познаваш и разбираш хората около себе си, те са ръководени от мотиви, които винаги остават скрити за теб, заключени в сърцата им. Човек никога не може да опознае другите, но понякога може да реши да им се довери.

– Според теб как ще постъпят с нас, когато ни признаят за виновни? – пита Кристина след няколкоминутно мълчание.

– Честно?

– Не е ли точно сега моментът да бъдем честни една с друга?

Поглеждам я с крайчеца на окото си.

– Според мен ще ни принудят да изядем огромно количество торта, а после да се потопим в неоправдано дълга дрямка.

Тя се разсмива. Аз се опитвам да остана сериозна – разсмея ли се, ще започна и да плача.

+ + +

Дочувам вой и се оглеждам в тълпата да разбера откъде идва.

– Лин! – вие Юрая. Той се втурва към вратата, през която двама Безстрашни внасят Лин на импровизирана носилка – изглежда, за целта е пригодена една от книжните лавици. Лин е бледа – прекалено бледа – а ръцете ѝ са кръстосани върху корема.

Скачам на крака и също се втурвам към нея, но пистолетите на няколко от безкастовите не ми позволяват да приближа. Вдигам ръце и оставам на място, но продължавам да наблюдавам какво става.

Юрая оглежда тълпата военнопрестъпници от Ерудитите и накрая посочва сивокоса жена със сурово изражение.

– Ти! Ела тук!

Жената се изправя на крака и оправя крачолите на панталона си. После излиза с лека стъпка пред групата насядали пленници и поглежда въпросително Юрая.

– Ти си лекар, нали? – пита той.

– Да – отвръща тя.

– Тогава се погрижи за нея. – Той свива вежди. – Ранена е.

Лекарката приближава Лин и посочва на двамата Безстрашни да я оставят на земята. Те се подчиняват и тя прикляква край носилката.

– Скъпа, моля те да махнеш ръцете си от раната – казва.

– Не мога – простенва Лин. – Боли.

– Знам, че боли – продължава лекарката. – Но ако не откриеш раната, няма как да я огледам.

Юрая прикляква срещу лекарката и ѝ помага да махнат ръцете на Лин от корема. Жената вдига ризата на Лин. Раната от куршума е просто червено кръгче върху кожата, но около нея има нещо като лилав оток. Не съм виждала толкова тъмна синина.

Лекарката свива устни и аз разбирам, че Лин е на крачка от смъртта.

– Погрижи се за нея – нарежда Юрая. – Знам, че можеш да я излекуваш.

– Напротив – отвръща лекарката и го поглежда. – Вие подпалихте етажите в сградата, където се намираше болницата, и вече нищо не мога да направя.

– Има и други болници! – почти изкрещява той. – Можеш да си набавиш всичко необходимо от там и да я излекуваш!

– Положението ѝ е много сериозно – отговаря спокойно лекарката. – Ако не бяхте изпепелили всичко по пътя си, можех и да опитам, но в момента усилията ми ще отидат нахалост.

– Ти да мълчиш! – крясва той, насочил пръст към гърдите ѝ. – Не аз съм подпалил болницата ви! Тя е мой приятел и аз… просто…

– Млъквай, Юри – обажда се Лин. – Вече е прекалено късно.

Юрая отпуска ръце, после посяга към Лин с треперещи устни.

– Аз също съм ѝ приятелка – казвам на безкастовите, които са ме взели на прицел. – Не може ли да ме държите на прицел по-близо до нея?

Те ме пропускат да мина, аз се втурвам към Лин и сграбчвам свободната ѝ ръка, която лепне от кръв. Опитвам се да не забелязвам дулата, насочени в главата ми, и се съсредоточавам върху лицето на Лин, което сега не е пребледняло, а вече жълтее.

Тя не дава знак, че ме е забелязала. Цялото ѝ внимание е насочено към Юрая.

– Доволна съм, че поне не умрях, докато съм контролирана от симулацията – произнася немощно.

– Няма да умреш – казва той.

– Не изглупявай – прекъсва го тя. – Чуй ме, Юри. Аз също я обичах, наистина.

– Кого си обичала? – пита той, но гласът му секва.

– Марлийн – отговаря Лин.

– Да, всички ние обичахме Марлийн – съгласява се той.

– Не това исках да кажа. – Тя поклаща глава. После затваря очи.

Но минават още няколко минути, преди ръката ѝ да натежи в моята. Оставям я внимателно върху гърдите, после взимам ръката, която държи Юрая, и правя същото с нея. Той попива сълзите си, преди да са потекли надолу. Погледите ни се срещат над мъртвото ѝ тяло.

– Трябва да кажеш на Шона – обръщам се към него. – И на Хектор.

– Добре. – Той подсмърча и поставя длан върху лицето на Лин. Питам се дали страните ѝ са още топли. Не ми се иска да я докосна и да открия, че са студени.

Ставам и се връщам при Кристина.