Бунтовници

5

След закуска казвам на Тобиас, че отивам да се поразходя, но вместо това тръгвам подир Маркъс. Очаквам да поеме към спалните помещения за гости, но той минава напряко през полето зад столовата и влиза във водопречиствателната станция. Застоявам се на първото стъпало. Наистина ли искам да направя това?

Изкачвам стълбището и влизам през вратата, която току-що се е затворила зад Маркъс.

Водопречиствателната станция е малка постройка, едно помещение с няколко огромни машини в него. Доколкото ми е известно, едни събират мръсната вода от базата, други я пречистват, трети я изследват, а последната група я изпомпват обратно. Всички тръби са под земята, с изключение на една, която върви на повърхността и отвежда водата в електроцентралата близо до оградата. Електроцентралата обслужва целия град, използвайки комбинация от вятър, вода и слънчева енергия.

Маркъс стои пред машините, които пречистват водата. Тръбите им са прозрачни. Мога да видя как кафявата вода минава през тях и изчезва в машината, а после излиза бистра. Двамата наблюдаваме пречиствателния процес, а аз се питам дали и той мисли същото като мен: че ще е добре и в живота да съществува подобна система, която да премахва от нас мръсотията на делата ни и да ни връща обратно в света пречистени. Има обаче мърсотия, от която няма как да се отървеш.

Втренчено гледам тила на Маркъс. Трябва да направя това сега.

Точно сега.

– Чух те онзи ден – изтърсвам.

Маркъс извръща глава.

– Какво правиш тук, Беатрис?

– Проследих те. – Кръстосвам ръце пред гърдите си. – Чух те, като каза на Йохана какво е подтикнало Джанийн да нападне Аскетите.

– От Безстрашните ли се научи да не зачиташ уединението на другите хора, или сама го постигна?

– Аз съм любопитен по природа човек. И не сменяй темата!

Челото на Маркъс се набръчква, особено дълбока е гънката между веждите и линиите покрай устата. Прилича на човек, който през по-голямата част от живота си е постоянно намръщен. Може да е бил красив като млад – сигурно все още привлича жените на неговата възраст като Йохана например – но единственото, което аз виждам в него, са черните кухини на очите от зоната на страха на Тобиас.

– Щом си подслушала разговора с Йохана, тогава знаеш, че дори на нея не го казах. Защо си мислиш, че бих споделил тази информация точно с теб?

Отначало не знам какво да отвърна. Но после отговорът сам идва.

– Баща ми – казвам. – Баща ми е мъртъв. – Изричам това за първи път, откакто, пътувайки насам, казах на Тобиас, че родителите ми са загинали, за да ме спасят. Тогава „мъртви“ за мен беше просто факт, лишен от емоции. Но сега, когато се смесва с бълбукащите и клокочещи звуци в помещението, то ме поразява като удар с чук в гърдите и събуденото чудовище на скръбта забива нокти в очите и гърлото ми.

Насилвам се да продължа.

– Той може и да не е загинал точно заради информацията, за която ти говореше – казвам, – но искам да знам дали е рискувал живота си за нея.

Устните на Маркъс треперят.

– Да – отвръща той, – така беше.

Очите ми се пълнят със сълзи. Примигвам, за да ги прогоня.

– Е – продължавам, като едва не се задавям, – тогава какво, по дяволите, е това? Дали е нещо, което се опитвате да съхраните? Или пък да откраднете? Какво е?

– То беше… – Маркъс поклаща глава. – Нищо повече няма да ти кажа.

Пристъпвам към него.

– Но си го искаш обратно, нали? А сега то е в ръцете на Джанийн.

Маркъс е изпечен лъжец. Или поне умее да пази тайна. Затова не реагира. Ще ми се като Йохана или като Прямите да мога да проникна отвъд неговата фасада. Ще ми се да мога да чета по изражението му. Може би е на крачка от това да признае истината пред мен. Дали ако натисна малко по-силно, няма да се пречупи?

– Мога да съм ти от помощ – казвам.

Горната устна на Маркъс се извива.

– Само ако знаеш колко нелепо звучи. – Той сякаш изплюва думите насреща ми. – Може и да си прекратила симулацията на атаката, малката, но това си е било чист късмет и няма нищо общо с твоите умения. Направо ще получа сърдечен удар, ако скоро успееш да направиш нещо смислено.

Ето това е онази страна на Маркъс, която само Тобиас познава. Същият Маркъс, който добре знае точно къде да удари, за да причини максимални щети.

Гневът разтърсва тялото ми.

– Тобиас е бил прав – отвръщам. – Ти си просто един арогантен боклук.

– Той ли ти го каза? – Маркъс вдига вежди.

– Не – отвръщам. – Той не говори толкова често за теб. Но аз и сама се досетих. – Стискам зъби. – Ти за него си никой, бъди сигурен. Колкото повече време минава, толкова повече се смаляваш.

Маркъс не отговаря. Просто се обръща към водопречиствателната машина. Стоя известно време с победоносен вид зад него, шумът от течащата вода се смесва с думкането на сърцето в ушите ми. После излизам от пречиствателната станция и едва на половината път през полето си давам сметка, че не аз съм победителят в тази схватка. А Маркъс.

Каквато и да е истината, ще трябва да я разбера от някой друг. Него повече нямам намерение да го питам.

+ + +

Тази нощ ми се присънва, че съм в полето и се натъквам на ято врани, накацали по земята. Когато прогонвам няколко от тях, си давам сметка, че са се струпали върху някакъв човек и кълват сивите му като на Аскетите дрехи. После внезапно се вдигат във въздуха и аз виждам, че този човек е Уил.

След това се събуждам.

Заравям лице във възглавницата и вместо неговото име от устата ми се откъсва ридание, силата на което запраща тялото ми в дюшека. Отново усещам чудовището на скръбта да се гърчи в дупката, където доскоро бяха сърцето и стомахът ми.

Едва си поемам дъх и притискам с длани гърдите си. Сега чудовищното създание е вкопчило ноктестите си лапи в гърлото ми и спира дъха ми. Обръщам се настрани и пъхам глава между коленете; дишам, докато не се отърсвам от чувството, че ме душат.

Макар въздухът да е топъл, аз треперя. Ставам от леглото и повличам крака по коридора към стаята на Тобиас. Вратата изскърцва, като я отварям – достатъчно силно, за да го събуди. Той ме гледа втренчено в продължение на секунда.

– Влизай – казва. Още е сънен и говори завалено. Дръпва се навътре в леглото, за да направи място и за мен.

Трябваше да съобразя. Спя с тениска, която ми зае един от Миротворците. Тя едва покрива дупето ми, а аз не се сетих да сложа някакви панталонки, преди да дойда тук. Погледът на Тобиас се плъзга по голите ми крака и кара бузите ми да пламнат. Лягам с лице към него.

– Пак ли кошмари? – пита.

Кимвам.

– Какво стана?

Разтърсвам глава. Не мога да му кажа, че Уил е в кошмарите ми, защото ще трябва да обясня причината. Какво ли ще си помисли за мен, ако разбере какво съм направила? Как ще ме гледа след това?

Той задържа дланта си върху бузата ми и бавно прокарва пръст по челюстта.

– Всичко е наред с нас двамата, така да знаеш – казва. – За теб и за мен. Ясно?

Гърдите ми горят и аз само кимвам.

– Нищо друго не е наред. – Дъхът му гъделичка ухото ми. – Но ние двамата сме добре.

– Тобиас – започвам, но тутакси забравям какво съм искала да му кажа. Притискам устни към неговите, защото знам, че така всичко останало ще изчезне.

Той отвръща на целувката ми. Ръката му тръгва надолу от бузата ми, докосва леко тялото отстрани и ме обгръща през кръста; после се плъзва по бедрата и продължава по голия ми крак, което ме кара да потръпна. Притискам се още по-силно към него и го обгръщам с крак. Главата ми бучи от напрежение, но тялото ми, изглежда, знае точно какво да прави, защото всичко е подчинено на единен ритъм, всяка частица се стреми към едно и също: да изчезне и да се слее с Тобиас.

Устните му търсят моите и ръката му пропълзява под тениската. Не го спирам, макар да знам, че трябва. Вместо това простенвам леко и страните ми пламват засрамено. Той или не ме е чул, или не обръща внимание, защото притиска длан в гърба ми и ме придърпва още по-плътно. Пръстите му бавно тръгват нагоре, следвайки гръбнака. Тениската ми се надига към гърдите, но аз не я дърпам надолу дори когато усещам нощния хлад върху корема си.

Той ме целува по шията, а аз се вкопчвам в рамото му, за да се овладея, събирайки тениската му в юмрук. Ръката му е стигнала раменете ми и той обвива пръсти около врата ми. Тениската ми се е усукала около дланта му, а целувките ни стават отчаяни. Давам си сметка, че ръцете ми треперят от натрупаното в мен напрежение, затова още по-здраво се вкопчвам в раменете му, за да не забележи.

После пръстите му случайно докосват превръзката на рамото ми и ме пронизва болка. Не е много силна, но е достатъчна, за да ме свали на земята. Не може да съм с него точно сега, когато една от причините да потърся близостта му е, за да разсее скръбта ми.

Отпускам се назад и придърпвам тениската, за да се покрия колкото мога. За секунда просто лежим един до друг, а трескавият ни дъх се смесва. Нямам намерение да плача – сега не е време за сълзи. Това трябва да спре – но не мога да се овладея, колкото и да примигвам.

– Съжалявам – проронвам.

– Няма защо да се извиняваш – отвръща почти строго. После изтрива влагата от бузите ми.

Известно ми е, че приличам на врабче, слабо и дребно, създадено да лети, крехка и с тънка талия. Но когато той ме докосва така, сякаш дори за миг не е способен да откъсне ръка, вече не съжалявам за вида си.

– Не исках да ти цивря на рамото – казвам и гласът ми секва. – Просто се чувствам… – поклащам глава.

– Това не е справедливо – отвръща той. – Няма значение дали родителите ти сега са на някое по-добро място – те просто не са тук с теб и това не е справедливо, Трис. Такива неща не бива да стават. На теб не трябваше да ти се случва. И всеки, който твърди обратното, е лъжец.

Ридание разтърсва отново тялото ми и той ме прегръща толкова силно, че чак ми е трудно да дишам, но това сега няма значение. Отказвам се да хлипам благоприлично и грозно се разревавам, устата ми е широко разтворена, лицето ми е сгърчено, а в гърлото ми сякаш вие смъртно ранено животно. Ако продължава така, ще се разпадна на съставните си части и това може да е за добро – да се пръсна и да не ми се налага да понасям повече нищо.

Тобиас мълчи дълго, докато риданията ми не утихват.

– Заспивай – казва накрая. – Аз ще разгонвам кошмарите, ако пак те нападнат.

– С какво?

– С голи ръце очевидно.

Обгръщам кръста му с ръка и дълбоко вдишвам, забила лице в рамото му. От него се носи дъх на пот, свеж въздух и мента, идващ от мехлема, с който понякога маже тялото си, за да отпочинат уморените мускули. Лъха на сигурност и безопасност, като слънчев лъч в овощна градина и мълчалива закуска в столовата. Миг преди да се унеса, аз почти съм забравила за раздирания от междуособици град и новите беди, които ще ни сполетят, ако не успеем да ги изпреварим.

Миг преди да се унеса, го чувам да шепне: „Обичам те, Трис“.

Сигурно щях да му отвърна със същото, ако вече не се намирах много, много далече.