Бунтовници

8

Решаваме да следваме железопътната линия до града, защото никой от нас не се ориентира добре. Аз прескачам от траверса на траверса, Тобиас балансира върху релсата, като само от време на време губи равновесие. Кейлъб и Сюзън се тътрят подир нас. Потръпвам при всеки шум и заставам нащрек, докато не осъзная, че е било просто полъх на вятъра или скърцането на подметките на Тобиас по релсата. Иска ми се да бяхме продължили да тичаме, но е цяло чудо, че краката ми все още изобщо се движат.

После долавям нисък тътен откъм железопътната линия.

Навеждам се, опирам длани до релсата и затварям очи, за да се съсредоточа върху усещането за метал под ръцете си. Вибрирането преминава като тръпка по цялото ми тяло. Втренчвам поглед между коленете на Сюзън надолу по линията, където не се вижда никаква светлина на локомотив, но това все още нищо не означава. Влакът може да пътува без светлини и свирка, които предупреждават за приближаването му.

Накрая далече от нас забелязвам проблясването на малък вагон, който бързо приближава.

– Идва – казвам. Трябва да положа голямо усилие да стана на крака. Сега искам само да поседна за малко, но въпреки това се изправям, бършейки ръце в джинсите. – Мисля, че трябва да се качим.

– Дори ако е управляван от Ерудитите ли? – пита Кейлъб.

– Ако Ерудитите управляваха влака, те биха дошли с него да ни търсят при Миротворците – казва Тобиас. – Според мен си струва да рискуваме. В града имаме по-голям шанс да се скрием. Тук можем само да чакаме, докато ни открият.

И четиримата се отдръпваме от релсите. Кейлъб обяснява на Сюзън стъпка по стъпка как да се качи на движещ се влак, както само един бивш Ерудит може да го направи. Наблюдавам приближаването на локомотива: вслушвам се в ритмичното трополене на вагоните при преминаването над траверсите, в свистенето на металните колела върху релсите.

Когато първият вагон ме подминава, се затичвам. Не обръщам внимание на пламналите от болка мускули на краката. Кейлъб първо помага на Сюзън да се качи в средния вагон, после и сам скача вътре. Трескаво си поемам въздух и се хвърлям странично вдясно, падам на пода, а краката ми продължават да се люлеят отвън. Кейлъб стиска лявата ми ръка и ме издърпва вътре. Тобиас хваща дръжката и се мята след мен.

Вдигам поглед и дъхът ми секва.

В мрака проблясват нечии очи. Различавам тъмни сенки, настанени във вагона, по-многобройни от нас.

Безкастови.

+ + +

Вятърът свири във вагона. Всички са скочили на крака и са въоръжени – освен нас двете със Сюзън, ние нямаме оръжие. Един мъж от безкастовите с превръзка на окото е насочил пистолета си към Тобиас. Питам се откъде ли го е взел.

До него една по-възрастна жена от безкастовите стиска нож – същия, какъвто използвам да режа хляб. Отзад някой е вдигнал дървена сопа, от която стърчат пирони.

– Никога досега не съм виждала въоръжени Миротворци – казва безкастовата с ножа.

Безкастовият с пистолета ми се вижда познат. Покрит е с дрипи в различни цветове – черна тениска с протрито сако на Аскет, сини джинси, закърпени с червен конец и кафяви ботуши. Пред мен са всички отличителни цветове на кастите: черен панталон на Прям, съчетан с черна риза на Безстрашните; жълти рокли със сини пуловери върху тях. Някои от дрехите са износени и покрити с петна, но има и съвсем нови и чисти. Явно откраднати наскоро, мисля си.

– Това не са Миротворци – казва мъжът с пистолета. – Безстрашни са.

Едва тогава го разпознавам. Това е Едуард, с когото заедно преминавахме инициацията при Безстрашните и който напусна, когато Питър му извади окото с кухненския нож. Ето защо носи превръзка.

Помня как държах главата му, докато той лежеше на пода и виеше от болка, и как после чистих кръвта му от дъските.

– Здравей, Едуард – казвам.

Той извръща глава към мен, но не сваля пистолета.

– Трис.

– Каквито и да сте – намесва се жената, – ще трябва да слезете от влака, ако ви е мил животът.

– Умолявам ви – обажда се Сюзън с трепереща долна устна. Очите ѝ са пълни със сълзи. – Ние бягаме… Всички останали са мъртви и аз не мога… – Тя отново се разридава. – Едва ли ще мога да продължа…

Обзема ме странен порив да блъсна главата си в стената. Чувствам се много зле, когато някой плаче. Може и да е егоистично, но е факт.

– Бягаме от Ерудитите – казва Кейлъб. – Слезем ли, ще ни открият по-лесно. Затова ще сме ви благодарни, ако позволите да пътуваме до града с вас.

– Така ли? – накланя глава Едуард. – Ами вие какво сте направили за нас?

– Помогнах ти, когато никой друг не смееше да го направи – обаждам се. – Не помниш ли?

– Ти може и да си, ами останалите? – настоява Едуард. – Едва ли са помогнали с нещо.

Тобиас пристъпва напред и пистолетът на Едуард почти опира в гърлото му.

– Името ми е Тобиас Итън – казва. – Едва ли искаш да ме изгониш от този влак.

Въздействието на това име върху хората във вагона е незабавно и озадачаващо: те свалят оръжието и си разменят многозначителни погледи.

– Итън? Наистина ли? – пита Едуард с вдигнати вежди. – Признавам, изобщо не предполагах. – Той кашля, за да прочисти гърлото си. – Добре, ти може да останеш. Но като стигнем града, ще дойдеш с нас.

После леко се усмихва.

– Познаваме един човек, който отдавна те търси, Тобиас Итън.

+ + +

Двамата с Тобиас седим на ръба на вагона и краката ни се люлеят отвън.

– Имаш ли представа кой може да бъде?

Тобиас кимва.

– Е, кой е?

– Трудно е за обяснение – отвръща. – Имам много неща да ти разказвам.

Облягам се на него.

– Така, значи – казвам. – Аз също.

+ + +

Губя представа колко време е минало, преди да ни наредят да слезем. Когато стъпваме на земята, се озоваваме в онази част на града, която обитават безкастовите – на малко повече от километър от квартала, където израснах. Познавам всяка сграда, покрай която минаваме, защото по този път се връщах, когато изпусна автобуса от училище за вкъщи. Ето я тази с оронените тухли. И другата – с повалената улична лампа, която се е опряла в стената ѝ.

Стоим край отворената врата на вагона – и четиримата, подредени в редица. Сюзън хленчи.

– Ами ако се нараним – проплаква тя.

Сграбчвам ръката ѝ.

– Скачаме заедно. Ти и аз. Правила съм го десетки пъти и нито веднъж не пострадах.

Тя кима и толкова силно стиска пръстите ми, че боли.

– Правим го на три. Едно – произнасям. – Две. Три.

Скачам и я дръпвам след себе си. Краката ми се удрят в земята и аз продължавам да тичам, но Сюзън пада върху паважа и се претъркулва настрани. Ако не броим охлузеното коляно, изглежда, всичко друго ѝ е наред. Останалите скачат без затруднение – даже Кейлъб, който, доколкото ми е известно, е скачал от движещ се влак само веднъж преди това.

Представа нямам кой от безкастовите може да познава Тобиас. Възможно е да са Дрю или Моли, които се провалиха на инициацията при Безстрашните, но те дори не знаят истинското му име. Освен това Едуард може вече да ги е убил, като се има предвид, че едва не застреля и нас. Сигурно е някой от Аскетите или пък съученик от училище.

Сюзън вече се е поуспокоила. Сега върви редом с Кейлъб, сама, без чужда помощ, а бузите ѝ са сухи и по тях не текат сълзи.

Тобиас крачи до мен и леко ме докосва по рамото.

– Отдавна не съм проверявал рамото ти – казва. – Как е?

– Добре. За щастие, си взех болкоуспокояващото – отговарям. Доволна съм, че темата, която засегна, е необвързваща – доколкото това изобщо е възможно. – Но едва ли ще имам голяма полза от него – постоянно движа ръката си или падам на нея.

– Ще имаш достатъчно време да се излекуваш, когато всичко това приключи.

– Аха. – „Или пък няма да има значение дали съм се излекувала – добавям наум, – защото ще съм мъртва.“

– Ето, вземи – продължава той и вади малък нож от задния си джоб. – Просто за всеки случай.

Пъхам го в джоба си. Това обаче вместо да ме успокои, ме кара да се чувствам още по-нервна.

Безкастовите ни водят по улицата, после завиват наляво в мрачна пресечка, която вони на мръсотия. Пред нас с ужасени писъци се разбягват плъхове и аз успявам да зърна само опашките им, които изчезват сред изоставени празни кофи за боклук и подгизнали картонени кашони. Дишам през устата, за да не повърна.

Едуард спира пред една от порутените тухлени постройки и със сила отваря стоманената врата. Трепвам, очаквайки сградата да се срути върху нас, ако блъсне малко по-силно. Прозорците са толкова зацапани, че през тях не прониква почти никаква светлина. Следваме Едуард в усойното помещение. На трептящата светлина на фенер забелязваме… хора.

Хора, които седят край сгънатите си завивки. Хора, които надничат в отворени консерви с храна. Хора, които отпиват от бутилки с вода. И деца, които сноват между възрастните, но не са облечени в някакъв определен цвят – безкастови деца.

Намираме се в хангар на безкастови и те, които би трябвало да са пръснати, изолирани един от друг, без своя общност… са заедно вътре. Заедно, като една каста.

Не знам какво съм очаквала, но съм изненадана колко нормални изглеждат. Те нито се карат помежду си, нито странят един от друг. Някои дори се шегуват, други си приказват тихичко. Лека-полека обаче всички забелязват, че ние не сме на мястото си.

– Хайде – казва Едуард и ни дава знак с извит на кука показалец. – Тя е там отзад.

Съпроводени сме от втренчени погледи и мълчание, докато Едуард ни води навътре в сградата, която би трябвало да е изоставена. Повече не мога да сдържам въпросите си.

– Какво става тук? Защо всички сте заедно, на едно място?

– А ти защо си мислиш, че те… ние трябва да сме пръснати? – отвръща през рамо Едуард. – Е, известно време наистина са живели така. Били са прекалено гладни, за да мислят за нещо друго, освен за набавянето на храна. После обаче Дървените започват да ги хранят, дават им дрехи, инструменти, всичко. Тогава те стават по-силни и започват да чакат. Така ги заварих и те ме приеха сред тях.

Влизаме в тъмен коридор. Чувствам се като у дома, на тъмно и тихо, защото тук е като в тунелите в централата на Безстрашните. Тобиас обаче навива около пръста си конец от подгъва на ризата, навива и развива отново и отново. Той знае с кого предстои да се срещнем, но аз все още нямам представа. Колко малко знам за момчето, което твърди, че ме обича – момчето, чието име е толкова влиятелно, че само благодарение на него оцеляхме във вагон, пълен с врагове.

Едуард спира пред една метална врата и започва да блъска с юмрук по нея.

– Чакат – обажда се Кейлъб. – Ти каза, че те чакат. Какво точно?

– Светът да се разпадне – отговаря Едуард. – И ето че това най-после стана.

Вратата се отваря и на прага застава жена със суров вид и едно мързеливо око[2]. Здравото ни оглежда и четиримата подред.

– Скитници? – пита тя.

– Нищо подобно, Тереза. – Едуард посочва с палец през рамо, към Тобиас. – Този тук е Тобиас Итън.

Тереза гледа втренчено Тобиас няколко секунди, после кимва.

– Наистина е той. Почакайте.

Тя отново затваря вратата. Тобиас преглъща мъчително, адамовата му ябълка подскача.

– Ти знаеш кого ще доведе тя, нали – обръща се към него Кейлъб.

– Кейлъб – отвръща Тобиас, – ще те помоля да си затваряш устата.

За моя голяма изненада брат ми успява да овладее любопитството си на Ерудит.

Вратата отново се отваря и Тереза отстъпва, за да ни пусне да влезем. Попадаме в старо котелно помещение, чиято машинария едва се вижда в мрака и аз непрекъснато удрям лактите и коленете си в нея. Тереза ни превежда през лабиринт от метал и стигаме дъното, където няколко голи крушки се люлеят над една маса.

Иззад масата се изправя жена на средна възраст. Има къдрава черна коса и маслинова кожа. Чертите ѝ са непривлекателни и толкова ъгловати, че е почти грозна, но не точно.

Тобиас стиска ръката ми. В този момент осъзнавам, че той и жената имат еднакъв нос – орлов, малко несъразмерно голям на нейното лице, но съвсем на място на неговото. Освен това и двамата имат една и съща решителна, характерна извивка на челюстта, тънка горна устна, щръкнали уши. Само очите ѝ са различни – не са сини, а толкова тъмни, че изглеждат почти черни.

– Евелин – казва той с леко треперещ глас.

Евелин се казваше жената на Маркъс, майката на Тобиас. Отпускам пръстите на ръката, с която държа Тобиас. Само преди няколко дни си спомних за нейното погребение. Нейното погребение. Ето че сега тя стои пред мен, а очите ѝ са по-студени от очите на всички жени от кастата на Аскетите, които някога съм виждала.

– Здравей. – Докато заобикаля масата, тя го оглежда. – Изглеждаш по-възрастен.

– Така е. Времето обикновено така се отразява на хората.

Той е знаел, че тя е жива. Преди колко ли време го е разбрал? Тя се усмихва.

– Ето че най-накрая дойде…

– Не и заради това, което предполагаш – прекъсва я той. – Преследваха ни Ерудити и единственият начин да им се изплъзнем беше да кажа името си на твоите зле въоръжени лакеи.

Явно тя успя да го ядоса някак. От главата ми не излиза мисълта, че ако открия майка си жива, след като години наред съм я мислела за мъртва, никога не бих ѝ говорила така, както сега говори с майка си Тобиас. Каквото и да е сторила.

Тази мисъл ми причинява болка. Отърсвам се от нея и се съсредоточавам върху онова, което се случва пред мен. На масата зад Евелин е разгъната голяма карта, цялата покрита с маркери. Очевидно това е карта на града, но не мога да разбера какво обозначават маркерите. На стената отзад виси черна дъска с някаква диаграма върху нея. Не мога да разчета информацията; изписана е със стенографски знаци, които не познавам.

– Ясно. – Евелин продължава да се усмихва, но вече без следа от веселост. – Запознай ме с твоите приятели бегълци, тогава.

Погледът ѝ спира върху вплетените ни пръсти. Тобиас освобождава ръката си и посочва първо мен.

– Това е Трис Прайър. Брат ѝ Кейлъб. И тяхната приятелка Сюзън Блек.

– Прайър – повтаря тя. – Познавам няколко души с това име, но никой от тях не се казва Трис. Беатрис обаче…

– Аз също познавам няколко живи членове на семейство Итън – отвръщам, – но никой от тях не се казва Евелин…

– Предпочитам името Евелин Джонсън. Особено сред стадо Аскети.

– Аз пък предпочитам името Трис – отвръщам. – Освен това не сме Аскети. Поне не всички.

Евелин поглежда Тобиас.

– Интересни приятели имаш.

– Това тук броя на населението ли показва? – обажда се Кейлъб иззад мен. Той пристъпва напред с отворена уста. – И… какво още? Убежища на безкастовите ли? – Посочва първата линия на диаграмата, на която е написано 7……….Grn Hse. – Говоря за отбелязаните на картата места. Те са убежища като това тук, нали?

– Много въпроси станаха – отвръща Евелин и повдига едната си вежда. Познавам това изражение. То е същото като на Тобиас, както е обща и неприязънта им към въпросите. – От съображения за сигурност няма да отговоря на нито един от тях. Между другото, време е за вечеря.

Тя посочва вратата. Сюзън и Кейлъб тръгват към нея, двамата с Тобиас вървим след тях, майка му е последна. Отново минаваме през лабиринта от машини.

– Не съм глупачка – започва с нисък глас тя – и си давам сметка, че не желаеш да имаш нищо общо с мен, макар все още да не разбирам защо е така…

Тобиас изсумтява в отговор.

– Въпреки това – продължава тя – пак ще повторя поканата си. Тук твоята помощ ще е от полза, а знам, че и отношението ти към кастовата система е като нашето…

– Евелин – прекъсва я Тобиас. – Аз избрах Безстрашните.

– Всеки избор може да бъде променен.

– Какво те кара да мислиш, че от тук нататък ще искам да се навъртам край теб? – пита той.

Чувам как стъпките му спират и забавям крачка, за да чуя нейния отговор.

– Аз съм твоя майка – казва тя и гласът ѝ, необичайно уязвим, почти секва насред думата. – А ти си мой син.

– Явно изобщо не схващаш – отговаря той. – Изглежда, нямаш ни най-малка представа какво ми причини. – Гласът му звучи напълно безчувствено. – Нямам намерение да се забърквам с твоята нищожна банда безкастови. Искам да се махна от тук колкото може по-бързо.

– Моята нищожна банда безкастови е двойно по-голяма на брой от Безстрашните – уточнява Евелин. – Затова ще е най-добре да ги приемеш на сериозно. Техните действия може да са решаващи за бъдещето на града.

С тези думи тя минава пред нас. Казаното отеква в мислите ми: „Двойно по-голяма на брой от Безстрашните“. Кога са станали толкова многобройни?

Тобиас ме поглежда със свъсени вежди.

– От колко време знаеш за това? – питам.

– От около година. – Той се обляга на стената и затваря очи. – Изпрати ми кодирано съобщение при Безстрашните да се срещнем при стрелките на железопътната линия. Отидох, защото ми беше любопитно, и тя се появи. Жива. Това беше една щастлива среща, както сигурно се досещаш.

– Защо е напуснала Аскетите?

– Имаше любовна връзка. – Той поклаща глава. – Нищо чудно, след като баща ми… – Той пак поклаща глава. – Както и да е. С една дума Маркъс не беше по-мил с нея, отколкото с мен.

– Ето защо… Затова ли си ѝ ядосан – защото не му е била вярна?

– Не. – Тонът му е прекалено строг, очите му се разширяват. – Не за това съм ѝ ядосан.

Тръгвам към него, сякаш доближавам диво животно – внимателно отмервам крачките си по бетонния под.

– Защо тогава?

– Трябвало е да се махне от баща ми, това го разбирам – отговаря той. – Но дали изобщо е помислила да ме вземе със себе си?

Свивам устни.

– О! Тя те е изоставила при него.

Оставила го е самичък пред лицето на най-страшния му кошмар. Нищо чудно, че я мрази.

– Точно така. – Той стоварва крак върху пода. – Точно така направи.

Ръката ми намира неговата, намества се в дланта му и той сплита пръсти с моите. Давам си сметка, че засега трябва да престана с въпросите, затова мълча, докато той не решава да наруши тишината.

– Струва ми се – казва, – че е по-добре да сме на страната на безкастовите, отколкото техни врагове.

– Сигурно е така. Каква ще е цената на това приятелство обаче? – отвръщам.

Той поклаща глава.

– Не знам. Но може да не ни остане друг избор.

[2] Видимо непроменено око с отслабено зрение. – Б.пр.