В морските дълбини

Две

Очите на Серафина се напълниха със сълзи, когато вратите се затвориха зад Изабела, но тя ги преглътна.

Почти всеки разговор между нея и майка ù завършваше с неловко мълчание или разгорещена словесна престрелка. Беше свикнала. И все пак болеше.

Едно тънко пипало се плъзна по рамото ù. Друго я прегърна през шията. Трето се уви около ръката ù. Силвестър, който безпогрешно разпознаваше настроенията на Серафина, беше посинял от тревога. Тя допря глава до неговата.

– Много съм притеснена за докими, Силвестър – каза му. – Майка ми не ще и да чуе, но може би Нийла ще ме изслуша. Трябва да поговоря с някого. Ами ако Алития ми откъсне главата? Ами ако объркам песен-заклинанието си? Ами ако Махди не...

Серафина не можа да се накара да довърши последното изречение. Мисълта я плашеше повече от изпитанието, което я очакваше.

– Серафина! Къде си, дете мое? Фризьорката ти е тук!

Това беше Тавия, бавачката на Серафина, която я викаше от приемната. Силвестър изчезна веднага щом чу гласа ù. Нямаше повече време за притеснения. Сера трябваше да тръгва. Очакваха я – Тавия, канта мага и целият двор.

– Идвам! – викна тя.

Заплува към вратите, после спря. В момента, в който ги отвореше, вече нямаше да е Серафина. Щеше да е Ваша Светлост или Ваше Височество, или Светлейша принцеса. Щеше да е тяхна.

Тя мразеше напрегнатата атмосфера в двора. Мразеше шепота, бързите погледи, ласкателните усмивки. Сред придворните тя винаги трябваше да е облечена безукорно. Да плува винаги грациозно. Никога да не повишава тон. Да се усмихва, да кима и да говори за приливите, макар че повече ù се искаше да язди Клио или да изследва развалините на древния палат на Мероу. Мразеше задушаващата тежест на очакванията, постоянния натиск да постига съвършенство във всичко. И острите погледи, и язвителните коментари, когато не успяваше.

– Две минути – прошепна тя.

Врътна опашка и се понесе към другия край на стаята си. Отвори двете стъклени врати и излезе на балкона, при което стресна две морски червеношийки, които бяха кацнали на парапета. Отвъд него се простираше столицата на кралството.

Серулия, голяма и разпръсната, през вековете се бе превърнала от първото поселище на морския народ в център на културата му. Беше древна и красива, със сгради, построени от син кварц, който се добиваше дълбоко под морското дъно. По това време на деня слънчевите лъчи пронизваха Опашката на дявола – предпазен гъсталак от бодли, който се носеше над града – и обливаха със светлина покривите на къщите, от което те заблестяваха.

Първият дворец, реджията, бе построен на един висок хълм в центъра на Серулия. Покривът му се бе срутил преди няколко века и след това бяха построили нов дворец за кралското семейство и двора. Представляваше барокова сграда от корал, кварц и седеф. Останките на двореца обаче все още стояха насред града, сякаш за да напомнят за миналото.

Серафина вдигна поглед от виещите се улици на Серулия към заострените кули на Коледжио, пълен с преподаватели черноризци, после – към огромния Острокон и накрая – към Златния клафтер5, кварталът на високите къщи, модерните ресторанти и луксозните магазини. След това погледна отвъд тях, отвъд градските стени, към Колизея, където се вееха кралските флагове на Миромара и Матали. На миромарския флаг бе изобразена червена коралова клонка на бял фон, а маталийският флаг представляваше изправен на задните си крака дракон със сребристосиньо яйце в ръце. Колизеят бе мястото, където след няколко часа Сера щеше да се подложи на докими пред целия двор, кралското семейство на Матали и народа на Миромара...

... и пред Махди.

Бяха минали две години, откакто го бе видяла за последен път. Сега затвори очи и си представи лицето му: тъмните му очи, свенливата му усмивка, сериозното му изражение. Когато пораснеха още малко, щяха да се оженят. Обичаят беше абсурден, но Серафина се радваше, че именно той е нейният избраник. Все още чуваше последните думи, които ù бе казал тогава – точно преди да потегли към дома си в Матали.

– Ти си моят избор – бе прошепнал той и бе взел ръката ù в своята. – Моят. Не техният.

Серафина отвори очи. Зелените им дълбини бяха замъглени от тревога. Преди две години, след като се беше прибрал у дома, той редовно ù бе пращал лични раковини по доверен пратеник. Всеки път, когато пристигнеше раковина, тя веднага хукваше към стаята си и вдигаше раковината до ухото си, нетърпелива да чуе гласа на Махди. След една година обаче личните раковини вече не пристигаха. Вместо тях той започна да ù праща официални, в които гласът му звучеше сковано и студено.

Горе-долу по същото време Серафина започна да дочува разни неща за Махди. Бил станал купонджия, казваха някои. Прекарвал цели нощи навън, плувал с рибните пасажи. Плувал с безразсъдна компания. Харчел купища мокрети за седла за кабалабонг, игра подобна на гогското поло6. Тя не беше сигурна дали да вярва на тези разкази, но какво щеше да стане, ако бяха истина? Какво щеше да прави, ако той се бе променил?

– Серафина, излизай веднага! Таласа ще бъде тук всеки момент, а знаеш, че не обича да чака – извика Тавия.

– Идвам, Тавия! – извика в отговор Серафина и заплува към стаята си.

Серафина...

– Велика богиньо Нерия, казах, че идвам!

Дъще на Мероу, ти си избрана...

Серафина спря внезапно. Това не беше Тавия. Гласът не идваше от другата страна на вратите.

Идваше иззад нея.

– Кой е там? – извика тя и се завъртя бързо.

Краят е близо, часът ти настъпи...

– Джована, ти ли си? Донатела?

Никой не ù отговори.

Изведнъж рязко движение някъде отляво привлече погледа ù. Тя си пое дъх стреснато, но в следващия момент се успокои и се засмя. Беше огледалото ù. Вътре се разхождаше витрина.

Огледалото ù бе високо и много старо. Червеи бяха изгризали дупки в позлатената му рамка, а повърхността му бе изпъстрена с черни точици. Беше взето от потънал терагогски кораб. В него живееха призраци, витрини – душите на красивите, суетни човеци, които бяха прекарали твърде дълго време, любувайки се на отражението си в огледалото. То ги беше хванало в капан. Телата им бяха повехнали и мъртви, но душите им продължаваха да живеят, затворени от другата страна на стъклото завинаги.

В огледалото на Серафина живееха една графиня, прислужницата ù, един красив млад херцог, три куртизанки, един актьор и един архиепископ. Често ù говореха. Тъкмо сега беше мернала движението на графинята.

Серафина почука по рамката. Графинята повдигна пищните поли на роклята си и затича към нея. Спря на сантиметри от огледалната повърхност. Носеше висока бяла перука със сложна прическа. Лицето ù бе напудрено, а устните – начервени. Изглеждаше уплашена.

– При нас има някого, принцесо – прошепна тя и хвърли поглед през рамо. – Някой, чието място не е тук.

Видяха го едновременно – смътна фигура в далечината, тъмна и неподвижна. Серафина беше чувала, че огледалата са проходи във водата и че могат да се отварят, ако знаеш как. Само най-силните магьосници обаче можеха да плуват из сребристия им свят. Серафина не познаваше никого, който го бе правил. Дори Таласа. Докато с графинята гледаха фигурата, тя започна да се приближава към тях.

– Това не е витрина – изсъска графинята. – Щом е влязла тук, значи може и да излезе. Махай се от огледалото. Бързо!

Когато фигурата се приближи, Серафина видя, че това е речна русалка, с кафяво-сива опашка. Носеше наметало от пера на орел рибар. Яката от преплетени еленови рога се извисяваше зад главата ù. Косата ù бе сива, очите – пронизващи. Пееше заклинание.

Сипе се пясъкът, магията се разпростира,

стъпка по стъпка песента ни сила придобива...

Серафина познаваше този глас. Беше го чула в кошмара си. Това беше гласът на речната вещица Баба Вража.

Графинята беше казала на Серафина да се отдалечи, но тя не можеше да помръдне. Сякаш без замръзнала на място, с лице на няколко сантиметра от повърхността на огледалото, а сърцето ù биеше в гърлото.

Вража я повика с жест.

– Ела, дете мое – каза тя.

Серафина бавно вдигна ръка, като в транс. Тъкмо щеше да докосне огледалото, когато Вража внезапно спря да пее. Обърна се да погледне нещо. Нещо, което Серафина не можеше да види. Страх изпълни очите ù.

– Не! – извика тя. Тялото ù се изкриви, после се пръсна като стъкло. Стотина змиорки се загърчиха на мястото, където бе стояла вещицата, после се гмурнаха в течното сребро на огледалото.

След няколко секунди в огледалото се появи терагог и развълнува сребристата повърхност. Беше облечен с черен костюм. Косата му, толкова руса, че изглеждаше почти бяла, беше подстригана съвсем късо. Стоеше с рамо към Серафина, вперил поглед в последната от змиорките, докато останалите изчезваха в далечината. Тази бе по-бавна от останалите. Мъжът я сграбчи и я захапа. Създанието се загърчи в агония. Кръвта му се стичаше по брадичката на мъжа. Той погълна змиорката, после се обърна с лице към огледалото.

Ръцете на Серафина литнаха към устата ù. Очите на мъжа бяха напълно черни. Нямаше ириси, нямаше бяло, само плътен мрак.

Той се приближи към повърхността на огледалото и провря ръка през нея. Сера изпищя. Заплува назад, блъсна се в един стол и падна на пода. Ръката на мъжа се показа цялата, а после и рамото му. Започна да се показва и главата му, когато гласът на Тавия се извиси в стаята.

– Серафина! Какво има? – извика тя от другата страна на вратите. – Влизам!

Мъжът отправи пълен с омраза поглед към вратите. След секунда изчезна.

– Какво стана, дете мое? Добре ли си? – заразпитва Тавия.

Сера стана от пода трепереща.

– Аз... видях нещо в огледалото. Изплаших се... паднах – каза тя.

Тавия, която имаше краката и тялото на син омар, заприпка към огледалото. Серафина виждаше, че вече е празно. Вътре нямаше речна вещица. Нямаше терагог в черно. Видя единствено отражението на бавачката си.

– Досадни витрини. Сигурно не си им обръщала необходимото внимание. Стават докачливи, ако не им се подмазваш достатъчно – изкоментира Тавия.

– Тези бяха различни. Бяха...

Тавия се обърна към нея.

– Да, дете мое?

Страшната вещица от един кошмар и терагог със зловещи черни очи, щеше да каже. В следващия момент си даде сметка, че ще прозвучи като бълнуване на луд.

– Ами... бяха различни. Никога не съм ги виждала.

– Случва се понякога. Повечето витрини все ти стоят пред лицето, но има и стеснителни – обясни Тавия. Почука силно по огледалото. – Ей, вие там. Успокойте се, чувате ли? Иначе ще прибера огледалото в килера!

Вдигна една кувертюра от морска коприна от близкия стол и я метна върху огледалото.

– Това ще им даде да разберат. Витрините мразят килерите. Там няма кой да им казва колко са красиви.

Тавия изправи стола, който Серафина бе съборила, и започна да ù се кара, че толкова се бави.

– Закуската ти е поднесена. Фризьорката ти е тук. Крайно време е да излезеш! – каза.

Серафина хвърли един последен поглед към огледалото и се запита дали наистина бе видяла всичко това. Вража не беше истинска. Тя беше една от йелите, а йелите живееха само в приказките. А ръката, която се бе подала от огледалото? Това е било просто светлинен ефект или пък халюцинация в резултат на недоспиване и притеснения за докими. Нали майка ù беше казала, че нервите са врагът?

– Серафина, няма да те викам отново! – смъмри я Тавия.

Принцесата вдигна глава, преплува през вратите към приемната и се присъедини към придворните си.