В морските дълбини

Осем

Нийла настигна Серафина и сграбчи ръката ù.

– Стой тук! – извика в опит да я отдалечи от лежащите мъже. – Опасно е. Трябва да повикаме дворцовата стража.

– Ами ако са наранени? Ако кървят? Не можем просто да ги оставим така!

– Напротив, можем. Спокойно можем да ги оставим.

Серафина се освободи от Нийла и отново заплува към телата.

– Не са мъртви! Дишат и... аха. Охо. Това не го очаквах.

Нийла затвори очи. Стисна носа си с пръсти. „Как може да са толкова глупави? – помисли си тя. – Как е възможно?“

– Нийла? Това е Махди...

– И Язид – довърши Нийла.

Тя сведе очи към тях. Двете момчета лежаха по гръб. Около главата на Махди беше завързан пурпурен шал, а на бузата му имаше размазани следи от червило. На едното му ухо се поклащаше златна халка. Черната му коса бе опъната назад в морскоконска опашка. Язид носеше две блестящи обици. Някой беше нарисувал усмихнато личице на гърдите му с червило. В късата му черна коса се виждаше ивица розово, а около врата му висеше дебела златна верига. На ръката си имаше татуировка. Докато Нийла стоеше и се взираше в тях, наблизо мина невзрачна зеленушка и се доближи до Язид. Побутна с муцуна брадичката му. Язид я прегърна, придърпа я към себе си и я целуна. Махди продължи да хърка, а Язид измърмори на рибата каква чудесна руса коса има.

Побесняла, Нийла силно плесна всяко от момчетата с опашка.

– Ох! – извика Махди.

– По дяволите, русалке! – викна Язид и пусна рибата. – Казах само, че имаш чудесна... Нийла? – той примигна срещу сестра си.

Махди присви очи срещу светлината.

– Яз, сепия такава! Къде беше? Чаках те. Реших да остана да те изчакам тук. Сигурно съм заспал. Защо винаги играеш най-бавния общ знаменател?

– Язид, сваляй веднага тъпите обици! И се изправете! И двамата! – развика се Нийла. – Серафина е тук.

Махди пребледня.

– Какво? – промълви. – О, не.

Изправи се.

– Серафина? Ти ли си?

– И аз се радвам да те видя, Махди – каза Серафина.

Гласът ù бе хладен, но Нийла виждаше объркването в очите ù. Беше се надявала да успее да запази глупавото поведение на братовчед си в тайна от Сера. Беше се надявала, че той ще се държи добре по време на посещението си тук. Очевидно бе хранила напразни надежди.

– Виж, Серафина, трябва да ти обясня... – започна той, докато ставаше.

– Хм, Махди? Това блещукане ли е по теб?

– Я чакай малко... Блещукаш ли? – невярващо попита Нийла. Доплува до Махди и го огледа, после направи същото с Язид. Части от телата им блещукаха, а други бяха прозрачни. Тя грабна златната верига на брат си и я издърпа през главата му. От нея висеше малка черупка от рапан. Когато Нийла я обърна с отвора надолу, от нея изпаднаха две розови перли.

– Перли невидимки – констатира тя. – Чакайте да позная... хвърлили сте перлите снощи и сте се измъкнали от двореца. Когато сте се опитали да се промъкнете обратно, всички врати са били заключени. И прозорците също. Така че сте прекарали нощта тук, под корала. Единственият въпрос е: къде бяхте преди това?

– Никъде – отвърна Язид с невинно изражение. – Просто излязохме да поплуваме малко.

– О, моля ти се. На бас, че сте плували до Лагуната. Нали? – попита Нийла и скръсти ръце.

Язид се заоглежда, демонстрирайки внезапен интерес към архитектурата наоколо.

Нийла хвърли поглед към Сера. Очите на приятелката ù бяха приковани в следите от червило по бузата на Махди. После се вдигнаха към шала около главата му. На него бе избродирано Л. „Л като Лучия“, помисли си Нийла. Сърцето ù се сви, когато видя болката, изписана на лицето на Сера.

– Голяма си работа, Махди – каза тя гневно. – Ние сме гости на Меровингите, поканени сме тук за годежа ти, бих добавила, а ти хукваш да плуваш с пасажите?

– Не сме плували с пасажите. По-скоро, ъъ, давехме мъката си – каза Яз. – Последната нощ на Махди като свободен мъж. Нали ме разбираш?

Нийла вдигна ръце.

– Млъкни. Веднага – заповяда.

После се обърна към братовчед си, прокара пръст по следата от червило на бузата му и му го показа.

– Давили сте мъката си, а?

Махди прояви достатъчно разум да се изчерви.

– Нийла – каза Серафина съвсем тихо. – Аз трябва... трябва да се връщам.

Нийла обаче не я чу. Пак се беше нахвърлила на брат си.

Докато те спореха, Махди доплува до Серафина.

– Ей, Сера... – започна.

– Съжалявам, Махди, но трябва да тръгвам – прекъсна го Серафина.

– Не, почакай. Моля те. Съжалявам за всичко това. Наистина. Не това е начинът, по който си представях срещата ни. Знам как изглежда, но нещата невинаги са такива, каквито изглеждат – каза той.

Серафина се усмихна тъжно.

– Явно същото важи и за момчетата.

Махди се сви от думите ù.

– Серафина – започна пак. – Ти нямаш представа...

– Кой си ти всъщност – каза тя. – Не те познавам, Махди. Вече не.

– Серафина! – извика Язид. – Ела ми помогни, русалке! Кажи на Нийла Цунамито да ме остави на мира. Просто излязохме за малко и отидохме в Корсаря. Свиреха „Мъртви бирници“. Те са ми любимата група. И на Махди също. Трябваше да отидем. Иначе щяхме да сме абсолютно СЧСП.

– СЧСП? – повтори Серафина.

– Скапани, че сме пропуснали – обясни Яз.

– Не го насърчавай, Сера. Мисли си, че е много сухоземен с тъпата си имитация на гогски жаргон – каза Нийла.

– Започнахме да танцуваме, после някакви глупави русалки взеха, че разпознаха Махди, и откачиха. Изрисуваха ни целите с червило. После някакви авантюристи ни казаха, че в Серулия има целонощно уейв-парти, така че се върнахме – разказа Яз. – Това е всичко, кълна се!

– Целонощно уейв-парти в развалините на двореца, така ли? – попита Нийла. – Ти сериозно ли очакваш да ти повярваме? Това е национален паметник!

– Ама ние в развалините ли сме? Трябваше да сме в Коледжио – рече Язид. После хвърли поглед на Махди. – Голям си навигатор, а?

Яз лъжеше, та пушек се вдигаше. Нийла беше сигурна. Опитваше се да скрие какво всъщност бяха правили навън.

– Вижте, наистина трябва да тръгвам – каза Серафина. Беше експерт в прикриването на чувствата си, но в този момент ù бе трудно да се преструва.

– Чакай, Сера – повика я Махди. Изглеждаше отчаян. – Съжалявам. Наранена си, разбирам...

– О, не. Съвсем добре се чувствам, Ваша Светлост – каза Серафина, преглъщайки сълзите си.

Махди поклати глава.

– Ваша Светлост? Ей, Сера, това съм аз.

– Предполагам – меко каза Серафина. – Предполагам, че придворните са били прави – тя поклати глава. – Не се тревожи, Махди. Добре съм. Щях да бъда наранена... само ако ме интересуваше.