В морските дълбини

Четиридесет

В центъра на стаята гореше подводният огън.

Осем речни вещици – инканти, плуваха около него в посока, обратна на часовниковата стрелка, сплели ръце и пеещи точно както в съня на Серафина. Лицата им бяха посивели и изпити. Устните на една бяха опръскани с кръв. На друга кръв течеше от носа. Лицето на трета беше насинено. Сера виждаше, че магията им струва скъпо.

Вража заплува около вещиците, без да сваля очи от подводния огън.

– Du-te înapoi, diavolul, înapoi! – викна тя към нещото в пламъците. – Назад, дяволе, назад!

Серафина се приближи до кръга от вещици и видя в огъня да трепти някакъв образ. Беше същата бронзова врата, потопена дълбоко под водата и обвита с лед, която бе видяла в кошмара си. Зад нея нещо се движеше с пъргавината на див звяр. Пред решетките се появи безоко лице.

– Шокорет! – изви то, сякаш някак знаеше, че Серафина и останалите са там, за да чуят какво има да каже. – Апатеон! Амъжитор!

Чудовището се хвърли към вратата. Бронзът простена и потрепери. Ледът започна да се пропуква.

– Daimonas tis Morsa!

– Aceasta le vede! Înteţiţifocul! Ţine-l înapoi! – нареди Вража. – Вижда ги! Засилете огъня! Задръжте го назад!

Вещиците запяха по-силно. Една от тях, която бе на края на силите си, затвори очи и се приведе напред. По-близо до огъня. По-близо до трептящия образ. Това беше грешка.

Чудовището отвори огромната си паст без устни и изръмжа. Пред ужасения поглед на Сера една жилеста черна ръка, изпъстрена с червени нишки, се стрелна светкавично през решетките и подводния огън и се вмъкна в Инкантариума. Чудовището сграбчи вещицата за гърлото. Тя изпищя от болка, когато ноктите му се впиха в плътта ù. Чудовището я дръпна и тя пусна ръцете на инкантите от двете ù страни. Подводният огън угасна.

– A scapat! Condu-l înapoi închide cercul înainte să ne omoare pe toţi! – завика Вража. – Проби бариерата! Върнете го обратно! Затворете кръга, преди да ни избие всичките!

Последваха още писъци. Във водата се виеха струйки кръв, ужасът от видяното хвърли в хаос вещиците. Серафина стоеше насред всичко това и в същото време беше някак над случващото се. Слухът ù внезапно се изостри, зрението също. Виждаше следващия ход на чудовището и този след него, сякаш гледаше шахматни фигури, които се носят по дъската. Виждаше и как да блокира тези фигури.

– Бека! – викна тя. – Трябва ни заклинание дефлекто!

– Веднага! – извика в отговор Бека и запя защитното заклинание.

– Линг! Отиди на мястото на онази вещица!

Линг се присъедини към инкантите и кръстоса ръце, за да може да хване и двете, без да вади счупената си ръка от превръзката. Изкриви лице от болка, когато едната вещица я хвана тъкмо за нея, но запя. От земята пред затвора на чудовището изникнаха тънки пламъчета. Серафина знаеше, че за да се разгори добре подводният огън, е нужно време. Трябваше да отвлече вниманието на затворника.

– Ей! – извика тя и плесна силно с ръце. – Погледни насам!

Чудовището се извъртя. През решетките се промушиха още ръце. В средата на всяка длан се виждаше око без клепач.

– Хайде де! Насам, морски боклук! Давай! – продължи да вика Серафина.

Чудовището пусна инкантата и замахна към Серафина. То беше силно и бързо, но дефлектото, което Бека изпя, бе здраво и добре направено, тъй че я предпази.

Докато Серафина отклоняваше вниманието на чудовището, Бека се опита да издърпа ранената инканта по-далече от огъня. Чудовището я видя.

– Не! – извика Серафина. Без да мисли, тя заобиколи щита на дефлектото и запляска силно с опашка по водата.

Чудовището обърна гръб на Бека и пак се хвърли към Серафина. Тя се дръпна, но не достатъчно бързо. Ноктите на чудовището докоснаха опашката ù и оставиха три дълбоки драскотини върху нея.

Серафина прехапа устни, за да не изкрещи.

– Ава, кажи ми нещо! – извика тя. – Виждаш ли нещо? От какво се страхува?

– От светлината, Сера! Мрази светлината!

– Нийла, хвърли му един фраг!

Нийла стисна здраво светлинната топка от лава и я хвърли през прътите на решетката. Тя се удари в пода и избухна, принуждавайки чудовището да се дръпне назад. Само след няколко секунди обаче създанието отново простря ръце през решетките – без видими наранявания и обзето от още по-голяма ярост. Бронзовите пръти заскърцаха, когато ги сграбчи. Един от тях започна да се огъва. Подводният огън гореше все по-силно, пламъците му озаряваха стаята в синьо, но все още не бе достатъчно мощен.

– Ще излезе! – изпищя Нийла.

Изведнъж едно неясно черно-бяло петно се стрелна покрай тях. Беше Астрид, която се движеше със смъртоносната скорост на косатка.

– Няма да го допусна – изръмжа тя.

– Астрид, не! Прекалено си близо! – извика Серафина.

Но Астрид не я слушаше. Нададе боен вик и замахна с меча си към чудовището. Мускулите по ръцете ù се издуха. Острието се стовари върху една от протегнатите ръце и я преряза в китката.

Чудовището изпищя от болка и се скри в дъното на затвора си. Отрязаната му ръка драскаше по тинята на речното дъно. Астрид я промуши с меча. Пръстите се сключиха около острието, после се отпуснаха и се огънаха към дланта като крачетата на умиращ паяк.

В центъра на кръга от инканти, пламъците на огъня лумнаха нависоко. Астрид се отдръпна.

– По-голяма глупост не можа да направиш! – развика ù се Серафина. – Можеше да те убие!

– Но свърши работа, нали? – викна в отговор Астрид.

– И песен-заклинанията вършат работа. Да си чувала за тях случайно?

Астрид не отговори. Тя заплува към стената и се облегна на нея. Дишаше тежко, на едната ù ръка се виждаше дълбока драскотина, а лявото ù слепоочие кървеше.

„Тя спаси всички ни“, помисли си Серафина. „Дори мен.“ Не това бе очаквала от дъщерята на мъжа, който беше нападнал Серулия, и това я объркваше.

Бека седеше на пода с Вража, в чиито прегръдки лежеше ранената речна вещица.

Серафина отиде при тях.

– Как е тя?

Бека поклати глава. Очите на инкантата бяха притворени. От дълбоката рана на шията ù бликаше кръв. Опитваше се да каже нещо. Серафина се наведе към нея, за да я чуе.

– ...толкова много... в кръв и огън... Чух ги, усетих ги... Изгубени, всичките... Той идва... Спрете го...

После устните ù застинаха и Серафина видя как животът напуска очите ù.

Вража вдигна глава. Лицето ù се изопна от силната мъка.

– Odihneşte-te acum, curajos – каза тя. – Почивай сега, смела русалке.

Сърцето на Сера се изпълни с печал.

В Инкантариума заприиждаха още йели, привлечени от рева на чудовището. Вража помоли две от тях да отнесат тялото на сестра си и да го подготвят за погребението. На друга нареди да заеме мястото на Линг в кръга и да продължи песента. После се изправи бавно. Бека ù помогна.

– От известно време мощта му растеше, но досега не знаех точно колко силен е станал – обясни Вража.

– Това той ли... – започна Серафина.

– Абадон? Да – отвърна Вража.

– Той е тук? В Инкантариума? –попита Бека.

Вража се засмя безрадостно.

– Не би трябвало да е тук – каза тя. – Само образът му. Наблюдаваме го с ochi32 – мощно заклинание за тайно наблюдение. Днес Абадон успя да премине стената на заклинанието и огъня. Това е лошо. Но той успя и да се въплъти тук, което е много по-лошо. Това се нарича arăta33. Досега се смяташе за теоретично заклинание. Макар мнозина да са опитвали, никой, дори йела, не е успявал да го направи. За щастие, заклинанието на чудовището беше слабо, слава на боговете. Ако беше малко по-силно, щяхме всички да сме мъртви, не само клетата Анастасия.

– Знаех си, че трябваше да остана отвън – заяви Нийла.

– О, не, носителко на светлината – възрази Вража. – Ако беше останала отвън, никога нямаше да видя това.

– Кое? – попита Серафина.

– Колко сте великолепни всички заедно – отвърна Вража. – Точно както се надявах. Даже е повече от това, на което се надявах. Всяка от вас е силна сама по себе си, но заедно... О, когато сте заедно, силите ви стават още по-големи. Точно като техните.

– Извинете – каза Линг. – Великолепни ли казахте? Току-що една от вещиците ви умря. Ние останалите бяхме на косъм от смъртта. Това нещо почти успя да избяга. Ако не беше Астрид, щеше вече да е тук. Не бяхме великолепни. Просто имахме късмет.

– Това няма нищо общо с късмета. Вярно, силата на Абадон расте. Ала същото се случва и с вас – сега, когато сте заедно – обясни Вража.

– Аз... не разбирам – промълви Серафина.

– Не усетихте ли какво стана? Не усетихте ли силата си? Ти, Серафина, поведе войската си мъдро като прабаба си, кралица Изолда, по време на войната при Рейкянес Ридж. А ти – тя посочи Линг, – ти запя, сякаш си родена инканта. Нийла хвърля светлина не по-зле от мен. Дефлектото на Бека дори не се напука под ударите на Абадон. Ава видя от какво се страхува той, а ние, йелите, не можахме. А Астрид го нападна със силата на десетима воини.

Серафина погледна другите. От израженията им разбра, че са усетили нещо, точно като нея. Някаква яснота. Знание. Нова, внезапна сила. Как се случи това?, почуди се тя.

– И на повече сте способни. Аз ще ви науча – каза Вража и заплува към вратата. – Елате! Имаме много работа. Сега ще се върнем в покоите ми. Ще...

– Не – прекъсна я Астрид и прибра меча си в ножницата. – Никъде няма да ходя, докато не ни кажеш защо ни повика тук.

Вража спря. Обърна се и се втренчи в Астрид с ясните си черни очи.

– За да довършите това, което току-що започнахте – каза тя.

– Какво да довършим? Не разбирам. Искаш да отрежа още няколко от ръцете на чудовището ли?

– Не, дете... – възрази тя.

– Хубаво – каза Астрид с облекчение. – Защото хич не беше лесно.

– Искам да му отрежеш главата.