В морските дълбини

Десет

– Вие сте плоски червеи. И двамата. Не, всъщност това е обида за плоските червеи. Вие сте тинесмукачи – съскаше Нийла. – Медузи. Молюски. Абсолютни гупи.

– Шшт! – предупреди я императрица Ахади. – Седни на едно място и замълчи!

Нийла успя да замълчи за цели две секунди, след което сръчка Махди в гърба.

– Не я заслужаваш. Прекалено е добра за теб. Не бих се учудила, ако пропусне да се появи довечера. И аз не бих се сгодила за теб.

– Ще поговоря с нея след церемонията. Ще ù обясня – каза Махди.

Нийла завъртя очи.

– О, Махди, каква чудесна идея! Забрави някой да го каже.

– Трябва ли да ви разделя като малки деца? Церемонията започва след малко! – изсъска императрица Ахади.

Нийла, Язид, Махди и останалите от маталийската делегация бяха настанени в кралската ложа в Колизея, който представляваше огромен каменен амфитеатър под открита вода, построен по времето на Мероу. Изабела и Билаал седяха един до друг най-отпред в ложата на два сребърни трона.

Кралицата бе ослепителна със златната си корона, обсипана със скъпоценности, а черните ù коси бяха прибрани в кок на тила. Носеше церемониален нагръдник от блестящи сини охлювни черупки, а под него се вееха ефирни поли от индиговосиня морска коприна. Император Билаал грееше в жълт жакет с висока яка и яркорозов тюрбан, обшит с перли и изумруди, с рубин с размерите на топка за кабалабонг в средата.

Бащата на Серафина, принцът консорт Бастиаан, и чичо ù, принцът от кръвта Валерио, седяха зад Изабела. В Миромара нямаше крал. Кралицата беше едноличният владетел. Мъжете можеха да са или принцове от кръвта, ако бяха синове на кралицата, или принцове консорти, ако се оженеха за кралица.

Пред всички тях, на един каменен подиум, стоеше обръч от ковано злато, инкрустиран с перли, изумруди и червени корали – короната на Мероу. Тя беше древна и безценна, свят символ на хилядолетното управление на династията на Меровингите.

Императрицата и престолонаследникът седяха зад Билаал, Нийла и Язид бяха зад тях. Веднага зад кралската ложа бяха настанени маговете на Миромара – Таласа, канта мага, пазителката на магията, и Фосегрим, либер магът, пазителят на знанието. С тях бяха и могъщите дукеси на кралството. Нийла позна Порция Волнеро. Знаеше, че чичото на Серафина някога е бил влюбен в нея. Сега виждаше защо: Порция, облечена в кралски пурпур и с разпусната кестенява коса, изглеждаше зашеметяващо. Лучия Волнеро също беше там и привличаше погледите с бляскава сребриста рокля. Зад дукесите седяха останалите членове на двора: стотици благородници, министри и съветници, всички с официалните одежди на поста си. Тази част от Колизея представляваше пищна демонстрация на власт и богатство.

– Къде е Сера? – прошепна Язид.

– Още не е влязла в Колизея. Еничарите ще я доведат за кръвопускането, първото изпитание – отвърна Нийла.

Тя погледна нагоре. По цялата дължина на амфитеатъра нощните течения развяваха флаговете на Миромара и Матали – кораловата клонка на Миромара и изправеният дракон със сребристото яйце на Матали. Тя знаеше, че драконът на флага е от смъртоносния вид устосекач и че яйцата му всъщност са грозни и кафяви. Явно създателят на флага бе преценил, че истинските яйца изглеждат твърде грозно и беше решил да ги направи сребристосини.

В целия Колизей нямаше свободно място, а водата бе изпълнена с напрежение и очакване. Нажежена до бяло магма разпръскваше мрака. Тя вреше и кипеше в стъклени сфери, поставени в кръгли половини от мидени черупки на издадени поставки по стените на амфитеатъра. За да се направят тези лампи, магмата се извличаше от дълбоки подземни жили под Северно море. Това правеха гоблини миньори, сприхавите фойеркумпели9 – едно от коболдските10 племена. Те пречистваха лавата, правеха я по-светла и после я изливаха в стъкло, достатъчно здраво да устои на смъртоносната ù температура. Стъклото правеше друго гоблинско племе – стъклодухачите хьолерблезери, които не бяха по-дружелюбни от миньорите.

Нийла разглеждаше лицата на присъстващите в меката светлина на магмените лампи. Много от тях бяха развълнувани. Други изглеждаха нервни, дори изплашени. „И има защо“, помисли си тя. Поколения наред млади русалки бяха коронясвани като наследници на миромарския трон в този амфитеатър, но други – самозванки, бяха застигани от мъчителна смърт. Очите ù пробягаха по тежката желязна решетка, която покриваше огромна дупка в земята в центъра на Колизея. Около нея стояха двадесет едри миромарци, облечени с брони и с щитове в ръце. Ледените пръсти на страха стиснаха сърцето на Нийла, когато се опита да си представи създанието, което се спотайваше в дупката.

„Серафина сигурно е ужасена“, помисли си тя. „Права е, това е варварска церемония.“ Трудно беше да си представиш, че такъв културен, фин народ като миромарците спазва подобни отблъскващи ритуали.

– Започва! – възкликна Язид. – Чувам музика! Виж, Нийла!

Той посочи към една арка в далечния край на Колизея. Публиката замлъкна, когато един едър, величествен мъж се плъзна под нея. Той се движеше с царствени движения, а полите на червената му роба се вееха зад него. Главата му бе украсена с тюрбан в същия цвят, увенчан с рог на нарвал. От колана му висеше ятаган със златна дръжка, обсипана със скъпоценни камъни.

Нийла знаеше, че това е мехтербашията, водачът на еничарите – личната стража на Изабела. Тези безпощадни бойци от водите край Южна Турция носеха брони от сини рачешки черупки, с еполети от черепи на орли рибари. Главите им бяха скрити под бронзови шлемове, украсени със зъби на косатка.

Еничарите последваха предводителя си през арката в стегнати редици. Някои от тях свиреха на бору – дълги, тънки тромпети. Други свиреха на давул – басови барабани, направени от гигантски мидени черупки. Останалите пееха за смелостта на кралицата с дълбоки, тътнещи гласове. Този тътен беше изключително впечатляващ. Целта му беше да ужасява враговете на Миромара. Нийла си помисли, че действа безотказно.

Двадесет редици еничари минаха под арката и влязоха в Колизея. Зад тях се появи съвсем различна фигура.

– О, Сера изглежда направо вълшебно! – прошепна Нийла.

– Толкова е ослепителна, че ми изтекоха очите – изкоментира Язид.

Махди се взираше в нея безмълвно.

Серафина беше седнала настрани върху грациозен сив морски кон. Беше облечена със семпла бледозелена рокля. Цветът, традиционен за русалките булки, символизираше връзката ù с народа ù, бъдещия ù съпруг и морето. Над роклята имаше изящна брокатена мантия в същия дълбок зелен цвят като очите ù. Беше богато избродирана с меден конец и обшита с червени корали, перли и изумруди – скъпоценните камъни по короната на Мероу. Медночервената ù коса се виеше около лицето ù. На главата си не носеше никакви украшения. Лицето ù, с високи, ясно изразени скули, изглеждаше елегантно и изящно. „Очите я правят истински красива“, помисли си Нийла. В тях блестяха интелигентност и чувство за хумор, понякога потъмняваха от съмнения, а в дълбините им искреше любов. Нищо че тя толкова се опитваше да скрие това.

В момента, в който я видяха, всички миромарци се изправиха и я приветстваха с викове и ръкопляскания. Шумът се издигна над амфитеатъра като буря. Серафина, с подходящо за случая тържествено изражение, продължи да гледа право напред.

Мехтербашията стигна до основата на кралската ложа и спря. Войниците му, със Серафина между тях, го последваха. Той удари с юмрук по гърдите си и протегна ръка в поздрав към кралицата си. Жестът изразяваше и любов, и уважение. В пълна хармония петстотинте еничари повториха движенията му. Изабела също се удари с юмрук по гърдите и поздрави личната си армия. Публиката отново избухна в аплодисменти. Еничарите, които свиреха на бору, силно надуха инструментите си.

Кобилата на Серафина не хареса шума. Заудря по водата с предните си копита и размаха опашка. Очите ù – жълти, с отвесни като на змия зеници, се стрелкаха нервно.

Докато Серафина я успокояваше, мехтербашията се обърна към войниците и вдигна ятагана си. Спусна го надолу, сякаш разрязваше водата. Еничарите заплуваха напред, разделяйки се на две части – едните поеха надясно, другите – наляво. Когато се разположиха по целия диаметър на амфитеатъра, мехтербашията прибра ятагана си, заплува към Серафина и ù помогна да слезе от коня. Тя свали мантията си и му я подаде. Щеше да се изправи пред Алития само по рокля, която щеше да се превърне или в одежди за коронацията ù, или в саван.

Мехтербашията ù подаде ятагана, след това отведе коня. Серафина остана сама в центъра на амфитеатъра. Когато виковете и ръкоплясканията замряха, тя заговори. Гласът ù закънтя по древните каменни стени.

– Граждани на Миромара, уважаеми гости, светлейша кралице, днес заставам пред вас, за да обявя, че съм от кръвта на Мероу, нейна дъщеря и наследница на миромарския трон.

Изабела, царствена на трона си, заговори след нея:

– Обични поданици, ние, морските хора, сме народ, роден от разрухата. Краят на Атлантида сложи началото на нашето съществуване. Оцеляваме вече четири хиляди години. От четири хиляди години Меровингите управляват Миромара. Грижим се да сте в безопасност, работим неуморно, за да процъфтявате. Като наследници на онази, която е създала всички нас, ние сме се врекли, със сърце и душа, с клетва и кръв, да продължим управлението ù. Давам ви единствената си дъщеря, рожба на тялото и сърцето ми, но не мога да ви дам наследница. Само Алития може да направи това. Какво ще кажете, добри хора?

Миромарците отново избухнаха в аплодисменти.

Избела си пое дълбоко дъх. Гърбът ù беше изправен, изражението – спокойно. Нийла обаче виждаше как треперят ръцете ù.

– Пуснете анарахната11! – заповяда тя.

– Какво става? – прошепна Язид.

– Това е кръвопускането, първото изпитание от докими – обясни Нийла. – Сега ще разберем дали Серафина наистина е пряка наследница на Мероу.

– А ако не е? – попита Язид.

– Не го казвай, Яз – помоли Махди. – Даже не го помисляй.

Нийла го изгледа и видя, че е стиснал ръце в юмруци.

Двадесетимата мъже, които стояха около решетката в земята, се раздвижиха. През яки железни халки в предната част на решетката бяха прокарани дебели вериги. Мъжете вдигнаха веригите и задърпаха. Малко по малко решетката започна да се вдига. Накрая се обърна на пантите си и падна назад върху каменния под. Изминаха няколко секунди, които се превърнаха в минути. Нищо не се случваше. Миромарците, неспокойни и напрегнати, зашушукаха. Неколцина – или много смели, или много глупави – започнаха да призовават анарахната по име.

– Кого викат? – запита Язид. – Какво има в дупката?

Нийла беше проучила церемонията докими. Наведе се към него, за да му разкаже това, което знаеше.

– Когато Мероу остаряла и смъртта ù наближила – започна тя, – поискала да направи така щото да е сигурно, че само нейните наследници ще управляват Миромара. Помолила богинята на морето Нерия и богът на огъня Белогрим да направят създание от бронз.

– Стига де, Нийлс. Това го знам. Не съм тъп.

– Това е много спорно твърдение – заяви Нийла. – Докато фойеркумпелите топели метала за създанието, Нерия довела умиращата Мероу в ковачницата им. Веднага щом бронзът бил разтопен, тя срязала дланта на Мероу и я задържала над казана, така че създанието да носи кръвта ù във вените си и да може да различава кръвта на самозванците. Нерия изчакала гоблините да излеят формата и тя да се охлади, и сама вдъхнала живот на Алития.

– Леле – рече Язид.

– Аха – потвърди Нийла. Погледна Махди. Лицето му беше изгубило цвета си. Изглеждаше направо като болен.

И Язид го забеляза. Приведе се напред към него.

– Махди, сепия такава! Казах ти да стоиш настрана от рифовата бира снощи. Ще драйфаш ли? Искаш ли да ти дам тюрбана си?

– Нищо ми няма – каза Махди.

Никак не изглеждаше добре обаче. Изобщо, помисли си Нийла. Очите му бяха приковани в Серафина. Бе сложил ръка върху дръжката на ятагана си. Изглеждаше напрегнат, сякаш бе готов да скочи от мястото си всеки момент.

Изведнъж висок, металически рев разтърси амфитеатъра. Звучеше като дъно на кораб, което разрязват назъбени скали. От дупката се появи членест крак с остър като кинжал връх и силно удари камъните на пода. Последва го още един и още един. После изплува глава. Създанието съскаше, оголило закривени тридесетсантиметрови бивни. Докато то изпълзяваше от дупката си, от тълпата се понесе звук – наполовина от ужас, наполовина от изумление.

– Това не е възможно – заяви Язид. – Мах, виждаш ли каквото виждам аз? Защото ако не го виждаш, отивам в най-близката лудница веднага.

– Сера... не – промълви Махди.

Язид поклати глава.

– Не мога да повярвам, че това нещо е Ала... Ало...

– АлИтия – каза Нийла – На гръцки значи...

– Огромно, грозно, гадно чудовище паяк – довърши Язид.

– ... истина – каза Нийла.

Създанието се изправи на задните си крака, а предните размаха във водата. От върха на едната бивна падна капка кехлибареножълта отрова. Осем черни очи огледаха амфитеатъра и след това се спряха на плячката си.

– Ссссамоззззванка – изсъска паякът.

Към Серафина.