В морските дълбини

Тридесет и едно

Около нея проблясваха тънки, сребристи тела. Гладки, хладни люспи се отъркваха в кожата ù. Очите грееха, чуваше се смях. Серафина плуваше с пасажа.

Тя се засилваше, спираше и сменяше посоката. Гмуркаше се в тъмните, прохладни дълбини на морето, после се издигаше към топлата му, блещукаща повърхност. Сред рибите тя забрави всичко и всички. Забрави загубата си и скръбта. Забрави Махди и онова, което той не беше. Забрави Син и онова, което беше. За един скъпоценен момент забрави коя е самата тя.

Денят бе мек и прекрасен. Лъчите на слънцето се удължаваха и играеха по морската повърхност. Карагьозите бяха изплували от дълбините, за да се нахранят с лунни медузи, които се носеха близо до топлата повърхност. Движенията им привличаха Серафина непреодолимо – и на нея, като на всички русалки, ù беше трудно да устои. Беше вълшебно да плуваш с пасажа. Беше диво и забавно, но и опасно. Хищни риби следваха пасажите. Русалката можеше в един момент да се гмурка надълбоко с хиляди сардини и в следващия да се окаже лице в лице с някоя акула. Родителите непрестанно предупреждаваха децата си да не ходят да плуват с пасажите.

Но как да устои? Карагьозите я зовяха. Хиляди мелодични гласове, като дъждовни капки по водата. Говореше се, че според гогите рибите не издават звуци. Серафина се чудеше дали смятат така, защото слушат само с ушите си. Тя знаеше, че онези, които искрено обичат морските обитатели, ги слушат със сърцата си.

Сестро, викаха те. Бързоперке. Ела, медна опашке. Ела, красавице. Плувай с нас.

Серафина плуваше все по-бързо и по-бързо, гъвкавото ù тяло се огъваше и въртеше, цепеше водата като нож – масло. Съществуваше само пасажът. Само морето. Нищо друго.

И изведнъж чу:

– Серафина!

Далечен глас. Глас, който я дърпаше, дърпаше я надалеч от пасажа. Дърпаше я обратно към хилядите въпроси, чиито отговори не знаеше. Към хилядите нужди, за които не можеше да се погрижи. Към страха и отчаянието. Към пресекливите гласове, които я питаха защо, молеха я за помощ и искаха от нея да бъде нещо, което не можеше да бъде.

– Серафина, хайде!

Беше Нийла и звучеше близо.

– Не – каза тя и влезе по-надълбоко в пасажа. – Не, Нийла. Не мога.

Около ръката ù се сключиха пръсти. Беше Линг.

– Трябва да се махаме оттук! – каза тя с тревога. Серафина отърси ръката ù от себе си.

– Сера! – извика Нийла. – Отпред има мрежа! Излизай оттам! Бързо!

Серафина бавно спря да плува, сякаш излизаше от транс. Огледа се и очите ù се разшириха от ужас. Заобикаляше я мрежа. Невидимата лебедка на кораба над тях я издигна и горният ù край започна да се стеснява като отвора на завързан чувал. Карагьозите вече не се смееха и не я зовяха. В паника си крещяха да бягат оттам.

Серафина се стрелна към гърлото на мрежата. Плесна с опашка и се опита да се провре през дупката, която беше останала. Не успя. Мрежата се вряза в хълбоците ù болезнено и продължи да се затяга. Тя хвана ръбовете с две ръце и започна да ги бута надолу. Не спираше да пляска с мощната си опашка с всички сили и накрая успя да се измъкне точно преди мрежата да излезе на повърхността. Ръбовете ù бяха откъснали няколко люспи. Кървеше, но беше свободна.

– Нийла! – повика я тя.

– Тук съм! – отговори Нийла и заплува към нея. – Къде е Линг?

Мрежата продължаваше да се издига. Писъците на карагьозите станаха оглушителни.

– Не я виждам! – извика Серафина.

– Линг! Линг! – викаше тя и обикаляше мрежата.

Тогава я видя – една ръка, която се протягаше през мрежата към нея. Лице, притиснато във въжетата с широко отворени, изпълнени с ужас очи и уста, застинала в ням вик.

Беше Линг.