В морските дълбини

Едно

– Събуди се, дете! Пресвета Цирцейо, пет пъти те повиках! Да не би ушите ти да са се напълнили с пясък тази сутрин?

Серафина се събуди стресната. Дългата ù медночервена коса се вееше като жива около лицето ù. Очите ù, тъмнозелени, гледаха уплашено. Още чуваше бълбукащия смях на нещото в клетката, ужасяващите му писъци. Чувстваше, че е лукаво и разгневено. Огледа се, сърцето ù думкаше силно в гърдите. За момент беше сигурна, че е тук, вътре, с нея, но след малко осъзна, че в стаята ù няма чудовище.

Само майка ù. Която беше също толкова страховита.

– Да се излежаваш точно днес. Довечера е твоето докими и имаш купища неща за вършене.

Светлейшата кралица Изабела, владетелка на Миромара, плуваше от прозорец на прозорец и дърпаше завесите.

През стъклата нахлу носена по вълните слънчева светлина и събуди актиниите, с които бе пълна стаята. Те разтвориха пипалца като цветя и обагриха стените в жълто, кобалтовосиньо и виолетово. Златистите лъчи затоплиха и клонките на водораслите, които растяха по пода. Заблещукаха по повърхността на голямото огледало в богата позлатена рамка и се плъзнаха по гладките стени от полиран корал. Един малък зелен октопод – домашният любимец на Серафина, Силвестър, който досега бе лежал свит в долния край на леглото, се стрелна през водата по-надалеч от светлината.

– Не можеш ли да направиш песен-заклинание за тази цел, мамо? – попита Серафина с глас, все още дрезгав от съня. – Или да помолиш Тавия да го направи?

– Изпратих Тавия да ти донесе закуска – отвърна Изабела. – И не, не мога да направя песен-заклинание за дърпане на завеси. Милион пъти съм ти казвала…

– Магията не трябва да се ползва за ежедневни неща – довърши Серафина.

– Точно така. Ставай вече, Серафина. Императорът и императрицата пристигнаха. Придворните ти дами те очакват в приемната ти, а канта мага плува насам, за да ти помогне да се упражняваш за песен-заклинанието си. А ти си лежиш тук като сюнгер – завърши Изабела. Тя отпъди ято лилави зеленушки от един прозорец и погледна през него.

– Толкова е спокойно морето днес, чак небето се вижда. Да се надяваме, че няма да излезе буря, която да размъти водата.

– Мамо, какво правиш тук? Нямаш ли кралство за управляване? – запита Серафина, която бе сигурна, че майка ù не е дошла да коментира времето.

– Да, имам, благодаря, че ми напомни – отговори Изабела остро. – Но оставих Миромара в способните ръце на чичо ти Валерио за един час.

Тя заплува към леглото на Серафина. Сивата ù рокля от морска коприна се виеше зад нея, а сребристите ù люспи блестяха. Гъстата ù черна коса бе събрана на върха на главата ù.

– Погледни само тези раковини! – възкликна тя и се намръщи срещу купчината бели раковини до леглото на Серафина. – Стояла си до късно снощи да слушаш, нали?

– Трябваше, мамо! За другата седмица имам да правя раковина на тема Пътят на Мероу.

– Нищо чудно тогава, че не мога да те измъкна от леглото – отбеляза Изабела. После вдигна една от раковините и я поднесе до ухото си.

– Завладяването на Пустошта от Меровингите2 на професор Джовани Бола – каза тя и захвърли раковината. – Дано не си загубила много време точно с тази. Бола е глупак. Доморасъл генерал. Твърди, че опафагите са спрени със заплахата за налагане на санкции. Пълни глупости. Опафагите са канибали, а канибалите не се впечатляват от санкции. Когато Мероу изпратила човек да им каже, че им се налагат санкции, те го изяли.

Серафина изстена.

– Затова ли си дошла? Не е ли малко рано за политическа лекция?

– Никога не е рано за политическа лекция – заяви Изабела. – Опафагите били победени, когато миромарската войска, aqua guerrieri3, ги обсадила. Силата победила, не дипломацията. Запомни това, Сера. Никога не сядай на масата за преговори с канибали, за да не се озовеш в менюто.

– Ще го имам предвид, мамо – каза Серафина и подбели очи.

Тя седна в леглото, направено от огромна полукръгла мидена черупка с цвят на слонова кост, и се протегна. Едната половина на черупката бе плътно покрита с дебели розови анемони. Там спеше Серафина. Другата половина представляваше балдахин и стоеше върху върховете на четири дълги конусовидни охлювни черупки. Ръбовете на балдахина бяха богато резбовани и инкрустирани с морско стъкло и кехлибар. От него висяха дебели завеси от клонести жълти водорасли. Между тях се стрелкаха миниатюрни оранжеви гупи и риби мандарини на сини ивици.

Дебелите пипалца на анемоните запосягаха към Серафина, когато тя стана. Облече бял халат от морска коприна, извезан със златен конец и обшит с черупки от седефени миди и миниатюрни перли. Люспите ù бяха с яркия, блестящ цвят на излъскана мед и грееха на подводната светлина. Покриваха опашката и торса ù и подчертаваха по-тъмния червеникав цвят на косата ù. Цветовете си бе наследила от баща си, принцът консорт Бастиаан, от благородната династия Каден от Мраморно море. Плавникът и перките ù, нежнорозови със зелени отблясъци, бяха гладки и силни. Имаше гъвкаво тяло и грациозни движения, присъщи на най-бързите дълбоководни плувци. Кожата ù беше с маслинен оттенък и по правило безупречна, но днес лицето ù изглеждаше изпито и под очите ù имаше тъмни кръгове.

– Какво има? – попита Изабела, забелязала, че дъщеря ù е бледа. – Бяла си като корема на акула. Да не си болна?

– Не спах добре. Сънувах кошмар – отвърна Серафина, докато завързваше колана на халата си. – Имаше нещо ужасно, затворено в клетка. Чудовище. Искаше да излезе, а аз трябваше да го спра, но не знаех как.

Докато разказваше, образите нахлуха отново в главата ù, ярки и плашещи.

– Било е просто лош сън, нищо повече. Лошите сънища идват от нерви – рече Изабела категорично.

– Йелите също бяха в съня. Речните вещици. Искаха да отида при тях – додаде Серафина. – Някога ми разказваше истории за йелите. Казваше ми, че са най-силните русалки на света и ако някога ни призоват, трябва да отидем. Помниш ли?

Изабела се усмихна – нещо, което се случваше рядко.

– Помня, но не мога да повярвам, че ти помниш тези истории. Беше съвсем мъничка, когато ти ги разказвах. За да те накарам да слушаш. Казвах ти, че йелите ще те повикат и ще ти издърпат ушите, ако не седиш мирно, както подобава на добре възпитана принцеса от династията на Мероу. Морска пяна и мъгла са тези приказки, нищо повече.

Серафина знаеше, че Вража и останалите вещици са измислени, но в съня ù изглеждаха съвсем истински.

– Наистина бяха там. Точно пред мен. Толкова близо, че ако бях протегнала ръка, щях да ги докосна – каза тя. После поклати глава заради собственото си лековерие.

– Разбира се, че не са били там. А днес имам да мисля за по-важни неща.

– Съвсем вярно. Готово ли е песен-заклинанието ти? – попита Изабела.

– А, ето защо си тук – отбеляза Серафина. – Не за да ми пожелаеш успех, да обсъждаме прически или престолонаследника, или каквото и да е друго, за което нормалните майки говорят с дъщерите си. Дошла си да се увериш, че няма да объркам песен-заклинанието си.

Избела прикова Серафина с острите си сини очи.

– Пожеланията са безсмислени. Същото важи и за прическите. Това, което има смисъл, е песен-заклинанието ти. То трябва да е идеално, Сера.

То трябва да е идеално. Сера се стараеше страшно много във всичко, с което се занимаваше. И в училище, и в правенето на песен-заклинания, и в състезанията по езда. Но независимо колко високо се целеше, очакванията на майка ù винаги бяха още по-високи.

– Едва ли е нужно да ти казвам, че и двата двора – на Миромара и на Матали – ще те наблюдават – каза Изабела. – Нямаш право и на най-малката грешка. И няма да допуснеш грешка, ако успееш да овладееш нервите си. Нервите са врагът. Победи ги или те ще победят теб. Запомни: това не е битка или неразрешим спор в парламента. Това е просто докими.

– Ясно, мамо. Просто докими – повтори Серафина, а перките ù пламнаха. – Просто церемонията, в която Алития ще обяви, че принадлежа на нашия род или ще ме убие. Просто церемонията, в която трябва да изпея песен-заклинание толкова добро, колкото тези на канта мага. Просто церемонията, в която ще дам годежната си клетва и ще се закълна някой ден да дам на кралството дъщеря. Нищо особено. Голяма работа.

В стаята настъпи неловко мълчание. Изабела първа го наруши.

– Веднъж – започна тя – и аз имах силен нервен пристъп. Случи се, когато министрите се опълчиха на решението ми по повод една важна търговска инициатива и...

Серфаина я прекъсна ядно:

– Мамо, не може ли веднъж поне да се държиш като майка? Да забравиш, че си кралица?

Изабела се усмихна тъжно.

– Не, Сера – каза тя. – Не мога.

Гласът ù, обичайно рязък, сега бе придобил печална нотка.

–Мамо, да не би нещо да не е наред? – попита Серафина, внезапно притеснена. – Какво се е случило? Матали пристигнаха ли? В безопасност ли са?

Тя знаеше, че в някои пусти области на моретата върлуват престъпни банди, които нападат пътниците. Най-лошите сред тях бяха Хищниците – за тях се знаеше, че крадат абсолютно всичко с някаква стойност. Това включваше морските пари – мокрети, бижута, оръжия и дори морските коне на пътниците.

– С Матали всичко е наред – отвърна Изабела. – Пристигнаха снощи. Тавия ги е видяла. Каза, че са добре, но са изморени. Кой не би се изморил? Дълъг е пътят от Индийския океан до Адриатическо море.

Серафина се успокои. Делегацията на Матали включваше не само престолонаследника и родителите му – императора и императрицата, но и Нийла, братовчедката на принца. Нийла беше най-добрата приятелка на Серафина и тя нямаше търпение да я види.

– Дезидерио излезе ли да ги посрещне? – попита тя.

Изабела се поколеба.

– Всъщност баща ти ги посрещна – каза тя накрая.

– Защо? Мислех, че е работа на Дез – каза Серафина объркано. Знаеше, че брат ù очаква с нетърпение посрещането на Матали. Той и Махди, принцът, бяха стари приятели.

– Изпратих Дезидерио на западната граница. С четири полка гериери – каза тя без заобикалки.

Серафина се изуми.

– Какво? – попита тя. – Кога?

– Късно снощи. По заповед на чичо ти.

Валерио, братът на Изабела, беше главнокомандващ на Миромара. Той бе вторият по власт човек в държавата след нея.

– Защо? – запита Серафина, разтревожена. В един полк имаше три хиляди гериери. Опасността край западната граница трябва да е била голяма, щом чичо ù бе изпратил толкова много войници.

– Получихме информация за ново нападение. В Акуа Бела, едно село, близо до бреговете на Сардиния – обясни Изабела.

– Колко са били отвлечени? – попита Серафина, вече уплашена от отговора.

– Повече от две хиляди.

Изабела се извърна, но не и преди Серафина да види сълзите, блеснали в очите ù.

Нападенията бяха започнали преди година. Досега бяха пострадали шест миромарски села. Никой не знаеше защо нападателите отвличат селяните и къде ги отвеждат. Не се знаеше и кой стои зад тези нападения. Хората сякаш просто изчезваха.

– Имало ли е очевидци? – зададе поредния въпрос Серафина. – Знае ли се кой го е направил?

Изабела, възвърнала самообладанието си, се обърна към нея.

– Не знаем. Боговете са ми свидетели, иска ми се да знаехме. Брат ти мисли, че са терагогите.

– Човеците? Невъзможно. Нали имаме защитни песен-заклинания срещу тях. Имаме ги, откакто е създаден морският народ, вече четири хиляди години. Не могат да ни пипнат. Никога не са могли – каза Серафина.

Настръхваше само при мисълта какво би станало, ако човеците някога откриеха как да развалят песен-заклинания. Щяха да извличат морските хора от дълбините с хиляди в грубите си мрежи. Щяха да ги продават и купуват. Щяха да ги затварят в тесни аквариуми за забавление на гогите. Числеността им щеше да се стопи като тази на тона и на треската. Нямаше създание на земята и в морето по-алчно от коварните терагоги. Дори диваците опафаги вземаха само това, което можеха да изядат. Гогите вземаха всичко.

– Мисля, че не са човеците – каза Изабела. – Казах го и на брат ти. Само че са видели голям траулер във водите близо до Акуа Бела, затова той е уверен, че човеците са замесени. Според чичо ти зад нападенията стоят Ондалина и възнамеряват да нападнат и Серулия. Затова изпрати полковете, за да демонстрира силата ни на западната граница.

Новините бяха сериозни. Ондалина, царството на арктическите русалки, беше стар враг. Преди един век Ондалина беше обявила война на Миромара и я беше загубила. Оттогава бе затаила гняв срещу условията на мирния договор.

– Както знаеш, ондалианците нарушиха пермутавия4 преди три месеца – започна Изабела. – Чичо ти смята, че адмирал Колфин го е направил, за да попречи на годежа ти с маталийския престолонаследник и да им предложи дъщеря си Астрид вместо теб. Един съюз с Матали е точно толкова ценен за тях, колкото и за нас.

Серафина се притесни от непочтената природа на ондалианците, но беше и учудена и поласкана от факта, че майка ù обсъжда въпроса с нея.

– Може би ще е добре да отложим докими – предложи тя. – Вместо това можеш да свикаш Съвета на шестте води и да предупредите Ондалина. Император Билаал е вече тук. Остава само да призовеш президента на Атлантика, старейшината на Кин и кралицата на Пресноводието.

Тревогата, изписана по лицето на Изабела, се смени с нетърпение. Серафина усети, че е сбъркала.

– Докими не може да се отлага. Стабилността на кралството ни зависи от него. Луната е пълна, приливът е висок. Направени са всички приготовления. Едно отлагане може да се превърне в коз в ръцете на Колфин – обясни Изабела.

Серафина, с отчаяна надежда някога да види одобрение в очите на майка си, опита пак:

– А ако изпратим още един полк на западната граница? – попита тя. – Снощи слушах една раковина...

Наведе се и се разтършува из купчината до леглото си.

– Ето я, Размисли за отбраната. Казва, че демонстрацията на сила понякога е достатъчна да откаже врага и че...

Изабела я прекъсна:

– Няма да се научиш как се управлява кралство със слушане на раковини!

– Но, мамо, демонстрацията на сила е подействала при опафагите в Пустошта. Самата ти го каза преди пет минути!

– Да, така е, но там ситуацията е била напълно различна. Серулия не е била заплашена от нападение, така че Мероу е могла да си позволи да изпрати гериерите си в Пустошта. Надявам се, знаеш, Серафина, че столицата разполага с шест полка. От тях четири вече бяха изпратени на западната граница с Дезидерио. Ако изпратим още един, ще останем само с един тук.

– Да, но...

– Ами ако тези, които нападат селата ни, решат този път да нападнат Серулия и ние имаме само един полк гериери на разположение, за да защитим себе си и Матали?

– Но нали разполагаме и с твоята лична гвардия, еничарите? – запита Серафина с неуверен глас, който заглъхна заедно с надеждите ù да впечатли майка си с идея.

Изабела размаха ръка пренебрежително.

– И те са най-много хиляда. Не стигат за организирането на добра защита. Мисли, Серафина, мисли. Държавното управление е като игра на шах. Опасността идва от много посоки – от пешката, но и от царицата. Трябва да играеш с мисъл за цялата дъска, не само за една фигура – тя тъжно поклати глава. – Само след няколко часа ще бъдеш обявена за наследница на миромарския престол. Налага се да се научиш да мислиш!

– Аз мога да мисля! В името на боговете, мамо! Защо винаги ме притискаш така? – извика Серафина.

– Защото враговете ти ще те притискат хиляди пъти по-силно! – извика Изабела в отговор.

Между майка и дъщеря отново се възцари болезнено мълчание. Наруши го бясно тропане по вратата.

– Влез! – излая Изабела.

Вратите към стаята на Серафина се отвориха. Един от пажовете на Валерио се плъзна вътре. Поклони се на двете русалки, после се обърна към Изабела.

– Господарят Валерио ме изпрати да ви заведа в заседателната зала, Ваша Светлост.

– Защо?

– Пристигнаха известия за ново нападение.

Изабела сви длани в юмруци.

– Кажи на господаря си, че веднага идвам.

Пажът се поклони и отплува.

Серафина тръгна към майка си.

– Ще дойда с теб – каза тя.

Изабела поклати глава.

– Приготви се за довечера – каза тя рязко. – Всичко трябва да мине добре. Съюзът с Матали ни е жизнено необходим. Повече от всякога.

– Мамо, моля те...

Но беше закъсняла. Изабела беше отплувала от спалнята на Серафина.

Нямаше я.