В морските дълбини

Тридесет и седем

Колкото повече напредваха русалките, толкова по-тъмна и студена ставаше реката.

– Приближаваме – каза Серафина, когато бяха преплували около две левги. – Трябва да сме наблизо. На две левги след Момин скок, така каза Вража. – Във водите на Малакостраките.

– Какво са Малакостраките? – попита Нийла.

– Нямам представа.

Серафина се оглеждаше притеснена, търсеше пещера или врата, каквото и да е, което да им покаже пътя към йелите. Слънцето залязваше. Когато погледна нагоре, Серафина видя над водата да прелита ято гарвани. Тъмните им силуети ù се сториха зловещи. Наведе глава и за пореден път огледа участъка, до който бяха стигнали. Опитваше се да забележи всеки възможен знак за опасност. Покрай бреговете на реката зееха пещери и дупки. Около тях се стрелкаха всякакви създания. Тя усети, че я наблюдават, докато минаваше покрай тях. Надяваше, се че наоколо не се спотайват други гнилочници.

– Приближаваме с всяка минута, нали? – попита Нийла. – Моля те, кажи да.

– Дано да е така – включи се Ава. – Започвам да усещам нещо. Идва след нас и идва бързо.

– Страхотно – заяви Линг и погледна през рамо.

– Според изчисленията ми, пещерата трябва да е точно тук – каза Бека и се огледа.

– Колкото и да ми се иска да стигнем – сподели Нийла, – някак не ми се иска да стигнем.

– Разбирам те напълно – рече Бека. – Направо не мога да повярвам, че всичко е истина. Преплувах хиляди километри, без даже да се замисля, само заради един сън. А не съм такъв човек. Никога не върша такива неща. Казах на нашите, че искам да проверя някакъв университет в Дунарея. Как бих могла да им кажа истината? Мамо, татко... отивам на гости на едни вещици. Не знам точно къде живеят или дали изобщо съществуват и не знам какво точно ще правя, когато ги намеря. Обаче, нали разбирате, налага се да отида. Не ме питайте защо. Освен това се наложи да си взема отпуск от работа.

– Къде работиш, mina? – попита я Ава.

– В един магазин за перли със заклинания. Бях монтажист. Вземам готовите заклинания, загрявам перлите – карибски розови перли, в магменото огнище, докато се разширят, и монтирам вътре заклинанието. Изнасяме ги в целия свят. Магазинът се казва „Боделс“.

– „Боделс“? – изписка Нийла – Знам го! Обожавам нещата им. Семейството ми поръчва тонове перли със заклинания. Перли за обзавеждане, перли за тържество, перли за прически, перли за грим. Какво готвите за новия сезон?

Серафина усещаше тревогата в гласовете им независимо от веселото чуруликане. Говореха си за каквото и да е, само и само да не мислят за страховете си. Гогите имаха израз за това: проветрявам си устата.

– Ами – започна Бека, – аз лично очаквам с нетърпение как ще се приемат новите перловъртежни блескобомбички. От линията ни Трайна Магия.

– Страхотно! – възкликна Нийла. – И какво правят?

– Вземаме розова перла и я зареждаме със заклинания за блясък в десет различни нюанса. Когато освободиш заклинанието, косата, клепачите, устните и перките ти заблестяват в сребристо, синьо, зелено или какъвто цвят си си избрала. Трае две седмици, без избледняване, без изчезване на блясъка. Гарантирано качество.

Тя се усмихна свенливо и добави:

– Идеята беше моя. Първата, която предложих.

Нийла притисна ръка към гърдите си.

– Мила моя, кога ще са на пазара?

– Хм, момичета? – Линг спря внезапно.

– Ще излязат през зимата – каза Бека.

– Предлагате ли ги в прасковено, mina? – поинтересува се Ава. – Всички казват, че това е моят цвят.

– Дами? Ехо? – пробва пак Линг. – Мисля, че стигнахме.

Тя посочи напред към най-големия рак, който някога бяха виждали. Бъбренето спря. Раците бяха два – мощни, тъмнокафяви и с лъскави черни очи. Пред погледите на русалките те се изправиха и притиснаха щипки към един голям камък. Камъкът се помести на метър-два и откри проход. От него изплува речна русалка, по чието тяло се преливаха стотици нюанси на кафявото и сивото. Беше бледа и тъмнокоса. На ръцете си носеше гривни от преплетени змийски черепи.

Серафина я позна. Тя беше една от вещиците, които пееха в съня ù. Една от йелите. Най-сетне.

Беше успяла. С помощта на останалите. Най-сетне стигнаха. Скоро щяха да разберат защо са били призовани.

Речната русалка размени няколко думи с раците. Мъхнатите им усти се отваряха и затваряха бързо. Дългите им мустаци се вееха във водата. Вещицата кимна, след това се обърна към русалките.

– Аз съм Магдалена, от йелите. Малакостраките ми казват, че усещат врагове на около половин левга на юг оттук. Движат се бързо – каза тя. – Оттук, моля. Побързайте.

Серафина, Ава, Линг и Бека влязоха в прохода. Нийла понечи да ги последва, но в последния момент спря.

– Не мога – промълви тя. – Щом веднъж вляза, няма да мога да изляза. Това е истинско. Вие сте истински. През цялото това време част от мен се надяваше да се окажете просто сън.

Вещицата наклони глава.

– Просто сън? – попита тя подигравателно. – Преди много време един велик маг сънувал как да открадне силите на боговете. От този сън се родил Абадон. Атлантида загинала заради него. А сега заради нечий друг сън могат да загинат всички водни царства. Няма нищо по-истинско от сънищата.

Тя кимна към водите зад Нийла. В далечината се носеха облаци тиня, и то големи.

– Мъжът Трахо знае това. Той идва. Ако не вярваш на мен, може би той ще успее да те убеди.

Парализирана от страх, Нийла не помръдна, само стисна очи. Звукът от плавници, биещи водата, се засилваше. Ездачите на смъртта приближаваха.

Серафина се промъкна покрай вещицата и излезе от прохода. Хвана Нийла за ръката.

– Влизаме заедно, Нийлс – каза тя. – Или заедно, или изобщо не влизаме.

Ава се присъедини към тях.

– Заедно – повтори тя и сложи ръка върху ръцете на Нийла и Сера. Линг и Бека направиха същото.

Нийла отвори очи и Сера видя, че страхът е изчезнал от тях. Беше заменен от нещо друго – от вяра. Вяра в нея. Вяра в останалите. Вяра във връзката помежду им, колкото и нова и крехка да бе тя.

– Заедно – повтори Нийла.

Тя се впусна в тунела и останалите я последваха. В момента, в който и последната русалка влезе вътре, Малакостраките върнаха камъка на мястото му и заличиха с опашките си следите от влаченето му в тинята. Когато приключиха, раците се скриха. Единият се пъхна под ствола на потънало дърво, а другият се покри с килим от гниещи листа.

След по-малко от минута, Трахо и петдесетима ездачи на смъртта минаха покрай прохода с гръм и трясък.