В морските дълбини

Тридесет и девет

Серафина бясно биеше с опашка по водата. В главата ù зазвъняха сигнали за тревога.

„Това е капан!“ – помисли си тя. – Как можах да проявя такава глупост?“

– Страхливка! – изръмжа тя на Астрид. – Да ни причакваш така! Сама ли дойде? Или си доведе и убийци?

– Ти! – Астрид изплю думата. – Типична меровингианска измама! Добре че си си довела подкрепления, принцесо. Ще ти трябват!

Астрид се стрелна напред с настръхнали перки. Серафина се дръпна. После двете се завъртяха около един стол, готови да се нахвърлят една върху друга. Бебе полудя. Ава едва го удържаше.

– Ей, момичета... стига толкова – предупреди ги Линг. Но Серафина и Астрид не ù обърнаха внимание.

Яростта на Серафина беше жива. Усещаше я как се вие и гърчи в нея, как увива червените си пипала около сърцето ù. Чуваше смеха ù, нисък и гъргорещ.

– Първо шпионите ви се опитват да убият баща ми, като слагат под седлото му морска орхидея, от тези, които виреят само в Миромара – засъска Астрид. – За твое нещастие, той си счупи само няколко ребра, но не и врата. После сложиха отрова във вечерята му. Отрова от анемоната Медуза. Нали ги знаеш тези анемони, Злорафина? Те растат само по рифовете около Серулия!

– Не смей да приписваш на Миромара методите на Ондалина! Стрелата, която прониза майка ми, беше намазана с отрова от арктическа риба скорпион! Серулия бе атакувана от войници, облечени в ондалиниански униформи. Бях там. Видях ги!

– Спрете и двете! Моля ви! – изхленчи Нийла.

– Вашите войници разрушиха моя град! – извика Серафина. Събра шепа вода, оформи я в топка и я метна срещу Астрид. Същевременно изпя заклинание стило. На топката ù поникнаха бодли, докато летеше към целта си.

– Изабела поръча убийството на баща ми! – изкрещя в отговор Астрид и пъргаво отскочи от траекторията на топката. Но не метна свое заклинание по Серафина. Вместо това извади меча си от ножницата и замахна с него.

– Убихте стотици невинни хора! – кресна Серафина и парира удара на меча със заклинание дефлекто. Острието се стовари върху водния щит, който бе създала, и той го пръсна на парчета.

Внезапно една врата, скрита зад каменното бюро, се тресна в стената. През нея мина възрастна русалка. Носеше дълго черно наметало с широка яка от абаносовочерни лебедови пера около шията. Сивите ù коси бяха събрани на кок в основата на врата. Пръстите ù бяха накичени с кехлибарени пръстени, а в средата на всеки бе поставена човешка очна ябълка, която се въртеше и се взираше в пространството. Очите на русалката хвърляха гневни искри.

– Глупачки такива! Как смеете да се държите по този начин в присъствието на йели! – прогърмя гласът ù.

Серафина и Астрид замръзнаха на местата си. Гневният транс, в който бяха изпаднали, изчезна.

– Не сте призовани да се биете. Точно това иска чудовището. Иска да се унищожите една друга.

– Ти си Баба Вража, нали? – попита Нийла с ококорени очи и глас, треперещ от страхопочитание. – О. Богове. Мои. Не мога да повярвам. Видях те в съня си. Но дук Армандо каза, че йелите са мит, от онези, които са измисляли древните, за да обяснят гръмотевиците. Той каза, че сте само приказка.

– Значи твоят дук е глупак – заяви вещицата. – Приказките не ни казват какво са гръмотевиците, те ни казват какво сме ние.

Тя огледа всяка от шестте русалки с блестящите си черни очи.

– Елате. Следвайте ме и ще ви покажа враг, с който си струва да се биете.

Преди някоя от тях да успее да реагира, Вража се обърна и заплува натам, откъдето беше дошла. Нийла, Линг, Серафина и Бека я последваха. Ава първо заповяда на Бебе да стои на място, после заплува след тях. Астрид беше последна.

Вража ги поведе надолу по поредния виещ се тунел. Трябваше да се движат бързо, за да не изостанат. Разминаха се с няколко по-млади вещици, които плуваха нагоре. Те допираха ръце с преплетени пръсти до челото си, когато доближаваха Вража. Една от тях бе цялата в синини. Друга пък бе окървавена. Трета се носеше почти в безсъзнание, подкрепяна от други две

– Кажете ми пак защо дойдохме? – прошепна Нийла нервно.

– Мисля, че скоро ще разберем – отвърна Серафина.

– Чувам пеене – отбеляза Бека.

– И аз – каза Линг. – Ава, виждаш ли нещо?

– Нищо, дори и цаца – отговори Ава. – Има ли желязо наблизо?

– Да. Желязна врата. Точно пред нас – каза Линг.

– Къде свършва тази шантава разходка? – долетя гласът на Астрид.

– В Инкантариума. Връщай се, ако те е страх – каза Вража и спря пред желязната врата.

– Да ме е страх? Не ме е страх – с насмешка отрече Астрид. – Просто искам да знам къде...

Вража я прекъсна.

– Преди малко ви казах, че приказките ни казват кои сме ние. Зад тази врата има нещо, чиято история ще ви каже кои сте вие. Преди да я отворя, искам да сте сигурни, че искате да узнаете това.

Никоя от русалките не помръдна. Вража кимна и отвори вратата. Звуците от пеенето се усилиха. Вик на ярост отекна сред дебелите каменни стени. Водата бе натежала от аромата на страха.

– О, богове – прошепна Серафина, когато надзърна в стаята.

Пред очите ù кошмарът оживяваше.