В морските дълбини

Четиридесет и две

Три очни ябълки в три кехлибарени пръстена се извиха нагоре и се втренчиха в Серафина.

Серафина отвърна на погледа им неспокойно.

– Харесват ли ти? – попита Вража, докато ù подаваше чашка върху чинийка.

– Много са, ъъ, необичайни – отвърна Сера.

Вража бе завела русалките обратно в кабинета си. Беше ги поканила да седнат и беше пратила една прислужница да донесе чай.

– Това са очи на терагоги – каза.

– Да не са се удавили или нещо такова? – попита Нийла.

– Нещо такова – отговори Вража. Усмихна се и Серафина за пръв път обърна внимание колко остри са зъбите ù.

– Единият изливаше нефт в реката ми. Друг ловеше прекалено много змиорки. Третият изкорени дървета, по които гнездяха орли рибари. Все още живеят, или по-скоро съществуват, като cadavru34. Използвам ги за съгледвачи.

– Гнилочникът от устието на Олта от тях ли е? – попита Нийла.

– Да. Дясното му око е при него, а лявото – при мен. Виждам това, което вижда той. Много е удобно, когато наоколо има ездачи на смъртта.

Тя наля чая и приседна на ръба на бюрото си. Беше наляла и на себе си, но не пиеше. Остави чашката си и взе един гладък, плосък камък, който стоеше до чайника. Заобръща го в ръце. Повърхността му бе покрита с някакви символи.

– Песен-заклинанието за създаване на кадавър се нарича trezi35. Румънско заклинание, много старо – започна тя. – Много такива заклинания знам. Предават се от обършия на обършия. Благодарение на тези заклинания ние, йелите, сме оцелели толкова дълго. Мероу ни е създала преди четири хиляди години и оттогава изпълняваме дълга, с който тя ни е натоварила, да пазим морския народ.

– От какво? – попита Линг.

Вража се усмихна.

– От самите нас.

Тя протегна ръце, за да могат Сера, Нийла, Астрид, Бека и Линг да видят камъка, после го подаде на Ава, за да го докосне. Бебе, която спеше в скута на стопанката си, изръмжа насън.

– Знаете ли, че написаното е на четири хиляди години? – попита Вража. – Идва от един минойски храм. Един от малкото оцелели писмени паметници от Атлантида. Той разказва това, което са написали и Платон, и другите древни – Посидоний, Хеланик и Филон, че островът е бил унищожен от естествени явления.

Тя огледа русалките и добави:

– И лъже.

– Защо? – попита Ава.

– Защото така е искала Мероу. Искала е светът да знае само това за Атлантида – лъжите. Историите имат голяма сила. И живеят дълго. Мероу е знаела тези неща, затова е заличила всичко, което е разказвало истинската история на Атлантида.

– Но защо го е направила? – недоумяваше Нийла.

– Истината е била твърде опасна – обясни Вража. – Мероу е видяла как огънят и водата поглъщат народа ù – мъже, жени и малки деца. Разбирате ли, Атлантида не е загинала от земетресение или вулкан, както, без съмнение, сте учили. Те са били само средството за унищожението ù. Островът е бил заличен от лицето на земята от един от своите жители.

– Бабо Вража, откъде знаеш това? – попита Серафина. Поглъщаше думите на вещицата като хипнотизирана. Древната атлантидска история бе голямата ù страст. През целия си живот бе копняла да научи повече за изгубения остров, но имаше съвсем малко раковини от онзи период, съвсем малко информация.

– Знаем го от самата Мероу. Тя е споделила истината с първата обършия в кървава песен. Обършията е запазила тайната в сърцето си. На смъртния си одър тя я предала на наследницата си, тя на своята и така нататък. Забранено ни е да говорим за това, освен ако чудовището не се надигне. Мълчахме четири хиляди години.

– Досега – каза Линг.

– Да – съгласи се Вража. – Досега. Но аз започнах историята от края, а началото винаги е по-добро място за започването на една история. „Каквото и да можеш да правиш, за каквото и да мечтаеш да правиш, започни го веднага. Смелостта крие в себе си гениалност, сила и магия“. Един терагог е написал това. Някои казват, че бил поетът Гьоте. Думите му спокойно са могли да бъдат написани за Атлантида. Именно това е била Атлантида – смелост, място, създадено от гениалността и магията. Ах, каква магия! – каза тя с усмивка. – Нищо не е можело да се сравнява с нея. Атина? Затънтено селце. Рим? Прашно градче. Тива? Примитивно речно пристанище. Медните, калаените, сребърните и златни мини на Атлантида са я направили богата. Плодородната почва я е направила щедра. Богатите на риба води са я хранели. Този островен рай се е управлявал от магове...

– Шестимата царували – вметна Бека.

– Да. Орфео, Мероу, Сикоракс, Нави, Пира и Никс. Мощната им магия е идвала от боговете, които са дарили всеки от тях с могъщ талисман. Те са били много близки приятели, а силите им се изявявали най-силно, когато били заедно. Управлявали са Атлантида мъдро и справедливо и народът ги е почитал. Всички решения, свързани с добруването на хората, са взимали само с пълно съгласие. Същото е важало и за присъдите. На острова е имало затвор, Карцерон. Бил е изграден от огромни каменни блокове, а обитателите се пазели зад две тежки бронзови порти с уникална ключалка. Портите не можели да се отворят, за да пропуснат затворник навътре или навън, ако в ключалката не били сложени шестте талисмана на шестимата магове.

Вража спря, за да отпие глътка от чая си.

– Няма идеално общество – продължи тя и остави чашата си върху чинийката, – но Атлантида е била мирно и справедливо място. Тогава са смятали, че атлантидската цивилизация ще пребъде във вечността.

– Какво се е случило? Защо не е станало така? – попита Серафина, която беше изцяло погълната от разказа на Вража.

– Не сме съвсем сигурни. Мероу не е искала да каже на първата обършия. Казала е само, че Орфео е бил загубен за останалите и че е обърнал гръб на дълга и народа си, за да създаде Абадон – чудовище със сили, равни на силите на боговете. Как го е направил и от какво, Мероу не е споменала. Останалите петима магове са се опитали да го спрат. Започнала е битка. Орфео е пуснал чудовището си на свобода и Атлантида е загинала. Абадон е разтърсил земята и тя се е отворила. Изригнала е лава, моретата са кипнали и умиращият остров е потънал във вълните.

Серафина се облегна в стола си и поклати глава.

– Не ми вярваш ли, дете? – попита я Вража.

– Не знам на какво да вярвам – отвърна тя. – Как е могъл Абадон да разтърси земята? Как е накарал моретата да закипят? Как е възможно да има нещо толкова силно?

Вража си пое дълбоко дъх. Допря пръсти до гърдите си и извади кървава песен. Изстена от болка, защото във водата не се появиха просто няколко нишки кръв, а рукна цял поток. Той се завъртя из стаята със страховита сила, събори раковините от рафтовете и строши каменните буркани, а водата стана тъмна като нощ.

Звуци и картини се завихриха в едно и тогава русалките го видяха – унищожението на Атлантида. Хората тичаха с писъци по улиците на Елизия, столицата, докато земята се тресеше и сградите се срутваха около тях. Навсякъде се валяха тела. Въздухът бе изпълнен с дим и пепел. Видяха как по каменните стъпала на една сграда към улицата потече лава. Едно дете, твърде малко, за да може да ходи, седеше до последното стъпало и пищеше от ужас до мъртвото тяло на майка си. Появи се мъж, който се затича към детето и го взе на ръце. Секунда по-късно каменната настилка, на която бе седяло момиченцето, изчезна под течния огън.

– Бягайте! – чу се женски глас. – Влизайте във водата! Бързо! Идва насам.

Десетки хора се затичаха към морето.

– Помогни им, моля те... О, велика Нерия, спри тази кървава баня!

Серафина не виждаше жената, чийто глас чуваше, но знаеше коя е – Мероу, нейната прародителка. Това беше нейният спомен.

Серафина първа чу гласа на чудовището. Глас, състоящ се от хиляди гласове, всичките крещящи едновременно. Звукът беше толкова изтерзан, че я залепи за стола. После тя видя създанието.

То беше оживял мрак, обвит от червено сияние. Имаше човешка форма, с два крака, но с осем ръце. Мощни мускули му даваха огромна сила и бързина. Безоката му глава се въртеше наляво и надясно, привлечена от звука на тичащите хора, от виковете и плача им. Отвратителните ръце с очи в средата на дланите насочваха създанието. То сипеше удари по безпомощните хора, които се опитваха да избягат. Всеки път, когато убиеше жертвата си, чудовището отмяташе глава назад, отваряше бездънната си паст и изреваваше.

– Мероу! – чу се глас.

Появи се мъж, който се препъваше по опустошените улици. Беше слаб, с тъмна кожа и слепи очи. Носеше ленена туника, сандали и голям пръстен с рубин. Имаше същите високи скули и множество черни плитчици като Ава.

– Никс! – извика Мероу и се затича към него. – Слава на боговете, че си добре! Къде е той?

– Барикадирал се е в храма на Морса.

– Трябва да вземем талисмана му. И талисманите на останалите. Ако ги съберем на едно място, ще можем да отворим Карцерон и да накараме звяра да влезе вътре.

– Той никога няма да го даде. Ще трябва да го убием, за да го вземем.

– Тогава точно това ще направим.

– Мероу, не. Говорим за Орфео.

– Няма друг начин, Никс! Иначе той ще убие нас. Намери Нави. Аз ще открия Сикоракс и Пира. Ще се срещнем пред храма.

Тогава кървавата песен избледня и водата се избистри. Шестте русалки седяха, неспособни да помръднат, занемели, потресени.

Вража наруши мълчанието.

– Никс е бил убит от Абадон, преди да успее да стигне до храма, но преди това е съумял да открие Нави. Тя е била тежко ранена, но е стигнала до Карцерон с талисмана на Никс и със своя. Мероу е намерила Орфео, убила го е и е взела талисмана му. Оцелелите магове са вкарали Абадон в Карцерон, но в битката са загинали Нави и Пира. Щом чудовището е било затворено, Мероу е извадила талисманите от ключалката, после е повела хората си към водата. Сикоракс, с помощта на хиляда кита, е завлякла Карцерон в Южното море и го е потопила под леда. Там е умряла. Песните на китовете са я съпровождали в последния ù път. Оттогава Абадон спи, погребан под леда. Забравен. Извън времето. Но сега се е събудил. Сега някой се опитва да го освободи. И зловредното му присъствие вече се усеща. Морски царства воюват. Умират хора. Водите почервеняват от кръв. Сега вие трябва да го унищожите. Трябва да съберете шестте талисмана, да отворите с тях Карцерон, да влезете и да убиете чудовището.

– Бабо Вража, защо ние? – попита Серафина. – Защо призова нас, шест девойки, да убием Абадон? Защо не императори или адмирали, или военачалници и техните войски? Защо не най-силните магове на водите?

Вража измери с поглед всяка от тях и накрая каза:

– Вие сте най-силните магове. От четири хиляди години не е имало никой толкова силен. От времето на Шестимата царували.

– Такааа. Преди си помислих, че си откачена. Сега го знам със сигурност – каза Астрид.

– Една от вас знае, че всичко това е истина. Тя го вижда – заяви Вража.

Русалките се спогледаха. Всички изглеждаха объркани, освен Ава, която кимаше замислено.

– Виждаш ли нещо, Ава? – попита я Серафина. – Какво виждаш?

– Не знам как не го видях досега – каза Ава.

– Какво не си видяла? – попита Астрид. – Никоя от нас не е канта мага. Това е безумно!

– Не, не е – каза Ава. – Съвсем логично е. Тогава са били шестима. И сега сме шест. Те са били шест, ние също сме шест.

Бека вдигна вежди.

– Чакай, да не казваш... Няма начин, Ава, невъзможно е.

– Напротив – каза Вража. – Вие шестте сте преки наследници на шестимата най-велики магове, живели някога. Наследили сте силите им. Мероу, Орфео, Сикоракс, Нави, Пира, Никс... Шестимата царували живеят във всяка от вас.