В морските дълбини

Седем

Решена да победи, Нийла се усука около острия връх на една кула и после се гмурна. Понесе се с бясна скорост надолу, стрелна се под една арка и стресна неколцина маталийски благородници, които идваха насреща ù. Насочи се към руините на двореца. Плуваше прекалено бързо и го знаеше, но не я интересуваше. Чувстваше се страхотно, когато пореше водата, чувстваше се силна и свободна.

Серафина беше профучала покрай една куличка, после се бе стрелнала под един мост и сега я настигаше. Нийла заплува още по-бързо, но Серафина успя да се изравни с нея. Допряха фасадата на стария дворец, или поне това, което бе останало от нея, едновременно. После се отпуснаха върху една туфа коралова трева, останали без дъх, но без да спират да се смеят.

– Бих те!

– Ще ти се! Стигнахме едновременно – каза Серафина.

– Аха, само дето те бих.

– Не мога да повярвам, че излязохме през прозорците. Океанът ще ни се види тесен, когато се приберем.

И Нийла, и Серафина знаеха, че да се излиза през прозорците, е невъзпитано. Цивилизованите русалки използваха вратите. Леля Ахади нямаше да е никак доволна.

– Е, да, сигурно, но си струваше – каза Нийла и извади два бонбона от джоба си. – Вземи. Пурпурен сюнгер с маринован морски таралеж. Направо е божествен. По-хубав от целувка.

– Чак толкова? – усъмни се Серафина, но взе бонбона.

– Ммм – измърка Нийла и захапа своя бонбон. Ядеше прекалено много бонбони. Така ставаше, когато беше нервна. Като например сега. Сера щеше да я попита за него. И тя какво щеше да ù каже?

Нийла се изтегна върху меката коралова трева и се взря нагоре, където по водата играеха слънчеви петънца.

– Толкова се радвам, че най-сетне стигнахме! – възкликна тя. – Пътуването беше направо разбиващо. Драконите, които яздехме, се стряскаха от всяка срещната гупа. Морските слонове, които носеха багажа, на два пъти се опитаха да избягат. Не можех и да спя, защото сънувах кошмари през цялото време.

– Така ли? Какви кошмари? – попита Серафина.

– Вече не ги помня – отвърна Нийла. Помнеше ги, но не ù се говореше за тях. Бяха глупави. – А чичо Билаал непрекъснато се притесняваше да не би да се появят Хищниците. Направо очакваше предводителят им, Каркарий, да му изскочи иззад всеки ъгъл. Нищо че даже не знае как изглежда Каркарий, понеже никой никога не го е виждал.

– Но никой не ви нападна, нали? – попита Серафина.

– Не, всичко мина добре. С нас пътуваха страшно много стражи. Но бях много щастлива, когато зърнах кулите на Серулия снощи, направо не мога да ти опиша.

– Много се радвам, че си тук, Нийла – каза Серафина. – Не можех да си представя да мина през докими без теб.

Сера още не беше попитала за него. Хубаво. Може би нямаше и да попита, ако Нийла се постараеше.

– Как върви песен-заклинанието? Нервна ли си? Какво ще облечеш? – изстреля Нийла.

– Не особено добре. Страшно. Не знам – отговори Серафина.

Нийла се изправи, стряскайки няколко любопитни риби игли, които се бяха приближили до русалките.

– Не знаеш какво ще облечеш? Как така не знаеш? Докими не е ли планирано от години?

– Роклята ми ще е подарък от Миромара. Най-добрите шивачи в кралството работят по нея. Само майка ми може да я види преди церемонията. Както и да е, роклята не е най-важното – завърши Серафина.

– Роклята винаги е най-важното.

– Ще пея песен-заклинание, няма да участвам в конкурс за красота. Това е сериозно, разбираш ли?

– Мила ми русалке, няма нищо по-сериозно от конкурс за красота. Животът е конкурс за красота. Поне това ми повтаря майка ми – рече Нийла. – Нямам търпение да ти покажа аз как ще съм облечена. Абсолютно недостижимо е. Тъмнорозово сари – основното парче е от морска коприна, но блузката и долната пола са от хиляди миниатюрни седефени мидички, зашити върху тюл. Исках горното парче да е в кралско синьо, но леля ми настоя да е розово. Сама си го уших.

– Ами!

– Честна дума. Кълна ти се. Но шшшт, не казвай на никого. Нали знаеш как е в Матали. Да не дават боговете някой от кралското семейство да свърши някаква работа – каза Нийла тъжно.

– Проблеми с вашите? – попита Серафина със съчувствен поглед.

– Меко казано. Карахме се за тоалета няколко седмици. Огромна драма стана. Сигурно съм изяла двадесетина кутии зизита. За един ден.

Мечтата на Нийла бе да стане дизайнер, но родителите ù нямаше да го допуснат. Или каквато и да е друга професия. Тя беше маталийска принцеса, а маталийските принцеси трябваше да се обличат добре, да изглеждат добре и един ден да се омъжат. И това беше всичко. Нийла обаче искаше много повече от живота. Цветовете караха сърцето ù да бие по-бързо. Платовете оживяваха в ръцете ù. Беше изпълнена със страст, имаше талант и искаше да използва и двете.

Серафина взе ръката ù в своята.

– Съжалявам, Нийлс.

– Е, както и да е. Щом не мога да стана дизайнер, поне ще се преструвам.

– Но ти си дизайнер – натърти Серафина, внезапно разгневена. – Дизайнерите създават модели. Ти си направила точно това. И няма значение на кого му харесва този факт и на кого – не.

Нийла се усмихна. Сера беше вярна като риба скорпион. Хвърляше се да защитава онези, които обичаше, без изобщо да се поколебае. Това бе една от многото причини да я обожава.

– Само се надявам Алития да не обича розово. Не искам да ме помисли за голямо, вкусно зизи – каза Нийла. – Вярно ли е, че е висока три метра?

– Да.

– Ясно. А... защо?

– Quia Merrow decrevit.

– Защо трябва да пееш това протяжно, мъчително песен-заклинание?

– Quia Merrow decrevit.

– Защо трябва да се сгодяваш на шестнадесет? Това е абсолютно тъмновековно. Чакай, не ми казвай. Сама ще се сетя...

– Quia Merrow decrevit.

– Но Мероу го е повелила преди тридесет и пет века, Сера. Оттогава насам водите са се надигали и спадали няколко пъти, така да се каже.

– Знам. Повярвай ми, Нийла, изслушала съм толкова много раковини за Атлантида и Мероу за разни домашни и още не съм разбрала защо е повелила всички тези странни неща. Цялата тази работа с докими е варварска и остаряла. Идва от времена, когато морските хора са живеели кратко и принцесите е трябвало да бъдат готови да управляват съвсем млади – заобяснява Серафина. – Най-странното е, че с тази церемония официално ставам пълнолетна и способна да управлявам. А аз разбирам от управляването на Миромара толкова, колкото и от летене до Луната. Не мога да управлявам дори собствените си придворни – въздъхна тя.

– Какво? Какво има? – запита Нийла, а очите ù внимателно се взираха в приятелката ù.

– Придворните ми – отвърна Серафина и направи гримаса. – Има една русалка... Казва се Лучия...

– Помня я – сети се Нийла. – Последния път, когато бях тук, кожата ми тъкмо беше започнала да излъчва светлина. Тя ми каза, че приличам на фар за мъгла. Възможно най-любезно, разбира се.

– Типично за Лучия – каза Серафина. – Нийла, днес тя каза нещо за Махди...

„О, не“, помисли си Нийла. „Трябва да сменя темата.“

– Ей, я чуй. Дай да поплуваме – предложи тя. – Искаш ли да се позавъртим из развалините? Да си попротегнем опашките. Може да говорим, докато плуваме.

– Ами... добре – съгласи се Серафина.

Нийла я издърпа от туфата коралова трева и заплуваха навътре, през онова, което някога е било вход към двореца. Времето бе съборило древната арка. Стените се бяха срутили заедно с покрива. Анемони, корали и дълги кафяви водорасли бяха колонизирали мозаечните подове. В онова, което някога е било тронната зала на Мероу, все още стояха изправени няколко колони от син кварц, които напомняха за някогашния блясък на двореца.

– Трябва да ти покажа рубинената огърлица, която ще нося довечера. На майка ми е. Абсолютно недостижима – заговори Нийла, докато плуваха рамо до рамо. Говореше празни приказки, само и само да не допусне разговорът да се върне към Махди.

– Как са вашите? – попита Серафина.

– Супер! Страхотно! Пратиха ти поздрави и казаха, че съжаляват, дето не могат да присъстват. Но все пак някой трябва да държи империята под око, докато го няма чичо Билаал.

– А императорът и императрицата? Те как са? Брат ти? Ъъ, Махди?

– Всички са в отлично състояние. Макар че още не съм ги виждала днес. Пристигнахме снощи в осем и бях толкова уморена, че отидох веднага в стаята си и се хвърлих в леглото. И другите направиха същото.

– Нийла...

– А! Казах ли ти за последния път, когато всички заедно ходихме на официално държавно посещение? Ха! Адски смешна история! – забърбори Нийла и без да чака, се впусна в подробен разказ.

Серафина обаче я слушаше с половин ухо.

– Та, ъъ, как е Махди? – прекъсна я най-накрая.

Сърцето на Нийла спря. Усмивката ù изчезна.

Серафина спря да плува.

– Какво е станало?

– Нищо – рече Нийла весело. – Махди е добре.

– Добре? Пралеля ми Берта е добре. Какво не ми казваш?

Нийла извади нов бонбон от джоба си.

– О, този е абсолютно разкошен. Захаросан плосък червей с мед от змиорска трева. Пробвай! – тя го подаде на Серафина.

– Нийла!

– Е, добре, може да се каже, че е малко по-различен от младежа, когото помниш – призна тя. – Все пак от последния път, когато сте се виждали, са минали две години. Всички сме се променили оттогава.

– Виж, знам, че ти е братовчед – каза Серафина. – Но ти си ми приятелка. Трябва да ми кажеш истината.

Нийла въздъхна.

– Добре де, добре, ето я истината. Негова кралска Махдийственост очевидно минава през някакъв период. Поне така го нарича леля Ахади. Тя за всичко обвинява Язид.

– Брат ти? Той пък какво общо има?

– Яз е купонджия номер едно. Първа писта за всякакви дивотии. Нашите са се видели в чудо с него, а леля Ахади е направо бясна. Казва, че водел Махди по лош път. Двамата непрекъснато са навън. Започна преди около година. Тогава си пробиха ушите. Леля Ахади направо изригна. Двете с майка ми заплашиха да ги заточат на брега до живот.

– Това звучи съвсем различно от онова, което си спомням за Махди – призна Серафина и зачопли нервно подгъва на роклята си. – Нийла, трябва да те питам още нещо. Лучия каза, че...

Нийла извади поредния бонбон и го захапа. Лицето ù се изкриви от погнуса.

– Гадно. Морският таралеж е ферментирал.

Подаде бонбона на една неонова рибка, която плуваше покрай тях.

– Та тя каза, че Махди си имал приятелка. Каза, че той... – Серафина внезапно млъкна.

Нийла, която усърдно си бършеше ръцете в едно близко водорасло, вдигна поглед. Тогава ги видя. Две тела. Морски хора. Бяха се проснали под огромен корал в дъното на бившия дворцов парк и не помръдваха.

Серафина се паникьоса.

– Аз... аз... Нийла, не мога да видя дали дишат. Трябва да извикаме помощ. Мисля... мисля, че са мъртви! – заговори тя, докато плуваше към тях.

Нийла също се паникьоса, но по друга причина.

– Не, не са мъртви – измърмори тя. – Но ако леля Ахади чуе за това, ще им се иска да бяха умрели.