В морските дълбини

Единадесет

Quia Merrow decrevit.

„Но как“, питаше се Серафина отчаяно. „Как е могла да направи това? Как е могла да принуди всички свои наследници да минават през този ужас?“

Когато погледна нагоре към огромното създание с тяло, потъмняло от времето, Серафина не се усъмни и за миг, че ще припадне от ужас.

– Сссстрахуваш ссссе! Така и трябва. Кръвта ти е моя, сссамоззззванке... Косссстите ти сссса мои...

Алития затрополи към нея. Тялото ù се носеше ниско над земята, а страховитите ù черни очи проблясваха.

Серафина преглътна надигащия се в гърлото ù вик. В ума си чу гласа на Тавия, която ù бе разказала историята на една лъжлива контеса, която живяла преди стотици години. Контесата откраднала истинската принцеса веднага щом се родила и я заменила със своята новородена дъщеря, която била омагьосала да изглежда като принцесата. И кралицата, и всички останали в Миромара повярвали, че това наистина е престолонаследницата. Всички освен Алития. Тя впила бивните си в шията на русалката и я завлякла в леговището си. Тялото ù останало долу за вечни времена.

– Никога не можем да сме сигурни кои сме, детето ми, докато не ни изпитат – беше казала Тавия тогава.

„Ами ако не съм тази, за която се мисля?“, запита се Серафина.

Паякът се плъзгаше по камъните. Вече беше на няколко метра от нея.

– Не сссси насссследница ти... Ссссамоззззванка сссси... Ссссмърт на всссссички ссссамозванци...

Той обиколи русалката няколко пъти, идваше все по-близо и по-близо, после наведе глава, така че ужасяващите му зъби увиснаха на сантиметри от лицето на Серафина. Още една капка отрова падна на земята.

– Коя сссси ти, сссамоззззванке?

Серафина усети как смелостта ù се топи. Отдръпна се от създанието и извърна очи от страшното му лице. Погледът ù по принуда падна върху русалките, изпълнили амфитеатъра – хиляди и хиляди морски хора. Тя бе тяхната принцеса, единствената дъщеря на майка си. Ако се провалеше, ако отплуваше като страхливка, кой щеше да ги поведе, когато времето на майка ù изтечеше? Кой щеше да ги защитава така безстрашно като Изабела?

Серафина призова всичките си сили и се обърна към паяка.

– Аз съм тяхна, Алития – каза тя. – Аз принадлежа на народа си. Ето коя съм.

Вдигна ятагана, който мехтербашията ù беше дал, и прокара острието му през дланта си. То захапа плътта ù. От раната бликна кръв. Тя вдигна кървящата си ръка с дланта нагоре. Паякът се приближи.

– Аз съм Серафина, дъщеря на Изабела, принцеса с чиста кръв. Потвърди го.

Алития засъска. Протегна мъхнатите пипала около пастта си към раната и вкуси кръвта на Серафина. После се изправи и изпищя от ярост. Извъртя се, обърна гръб на Серафина и затрополи обратно, а камъните се пропукаха под краката ù.

– Няма мессссо за Алития! Няма коссссти за Алития! – виеше създанието.

Хвърли се към ръба на арената, като се зъбеше на пазачите си и се опитваше да ги прескочи, за да стигне до миромарците в публиката. Те се разпищяха и наскачаха от местата си, но пазачите успяха да върнат съществото назад като размахваха магмени сфери пред муцуната му. Нажежената разтопена скала, достатъчно гореща да стопи бронза, бе единственото нещо, от което паякът се страхуваше.

– Алития! – чу се силен глас. Беше Изабела. – Алития, чуй ме!

Паякът се обърна сърдито към кралицата.

– Каква е присъдата ти?

Не се чуваше и звук. Сякаш самото море бе затаило дъх. Паякът изпълзя до кралската ложа и взе короната на Мероу в уста. Върна се при Серафина и я постави на главата ù. После огъна предните си крака в поклон и каза:

– Приветсссствам те, Сссссерафина, дъще на Мероу, принцесссса от кръвта и ззззаконна насссследница на трона на Миромара.

Серафина се поклони дълбоко на майка си. Възторжените викове, които последваха, бяха оглушителни. След малко тя се изправи с внимателно вдигната глава, за да не падне короната. Беше по-тежка, отколкото очакваше. Сърцето ù биеше силно заради срещата с Алития, а дланта ù пулсираше, но тя се чувстваше горда и щастлива.

Хората в амфитеатъра станаха от местата си, без да спират да викат и да ръкопляскат. В кралската ложа Изабела и Билаал също се изправиха, последвани от останалите. Серафина мерна яркосиньо проблясване.

Беше Махди. Носеше тюркоазеносиньо копринено сако и червен тюрбан. Болеше я да го признае, но беше толкова красив. Беше виждала лицето му в сънищата си през последните две години. Сега беше различно от онова, което помнеше. По-възрастно. По-ъгловато. Той улови погледа ù и ù се усмихна. Красива беше усмивката му. Но и малко неловка. Малко гупеста. В тази усмивка Серафина позна Махди такъв, какъвто беше преди две години.

Сърцето я заболя. Къде беше отишъл онзи Махди отпреди две години?

Нямаше време да мисли за отговора на този въпрос или за тъгата, която ù причиняваше. Свирачите на бору отново надуха инструментите си във фанфарно приветствие. Мехтербашията доплува до нея с мантията и ù помогна да си я сложи. После превърза наранената ù ръка.

Кръвопускането беше свършило. Тя знаеше какво следва – второто ù изпитание, изпяването на песен-заклинанието. Стомахът ù се сви от притеснение. За този момент се беше готвила толкова усърдно – за момента, в който талантът, знанията и практиката щяха да се обединят.

Или нямаше.