В морските дълбини

Тридесет и пет

– Имаме още най-много половин левга до устието на реката – заяви Линг, примижала срещу ярките лъчи на обедното слънце.

– Две левги след Момин скок, във водите на Малакостраките. Следвайте костите. Това ми каза Вража, но още не сме стигнали до нито един от тези знаци – разтревожено каза Серафина.

Двете с Линг гледаха картата.

– Сигурно ще стигнем до тях, когато влезем в Олта – предположи Линг.

– Тази вода прави ли ме по-дебела? – попита Нийла.

Линг ù хвърли поглед над картата.

– Шегуваш, се нали?

– Чувствам се като кит! Ужасно е трудно да се носиш във вода без никаква сол в нея – оплака се Нийла.

– Ездачите на смъртта може да се появят всеки момент, а ти се притесняваш как изглеждаш. Не сме на конкурс за красота!

– Животът е конкурс за красота – заяви Нийла. – Питай майка ми. Или някоя от бабите ми. Или лелите ми. Приближаваме ли пещерата на йелите? Добре ще ми дойде чаша саргасов чай, момичета.

Линг завъртя очи.

– Чувам пеене. Това е устието на реката. Трябва да е то – каза тя. – Хайде, да мърдаме.

Русалките бяха потеглили от къщата на Лина преди три дни, запасени с храна, която тя им бе дала.

– Сбогом! Беше отвратително! – бе извикала тя след тях весело и им бе помахала. – Не си и помисляйте да дойдете пак!

Плуваха край брега, където светлината беше оскъдна, опитвайки се да останат незабележими, а през нощта се криеха под корените на дърветата покрай реката и зад камъните по дъното. Откакто Нийла ги бе преобразила като авантюристки, по-лесно се сливаха със сивото и черното в околната среда.

Сера хвърли поглед на приятелката си и се усмихна. Нийла беше почти неузнаваема. Същото важеше и за Линг. Сера знаеше, че и тя самата изглежда съвсем различно отпреди. На сутринта след онази нощ в дома на Лина двете с Линг откриха, че имат нови дрехи, нови аксесоари и нови самоличности.

– Ти спа ли изобщо? – попита тя Нийла, когато видя каква работа е свършила приятелката ù.

– Не много, но няма проблем. Не съм уморена. И преди да си пробвате новите дрехи, трябва да ти оправим косата – заяви Нийла и потупа един от столовете в кухнята на Лина.

Серафина седна. За всичките ù шестнадесет години, косата ù никога не беше подстригвана, нито подрязвана. Преди Оладелго да я сграбчи, стигаше до средата на опашката ù. Сега Нийла кълцаше с ножицата и по пода се сипеха кичури. Сера имаше чувството, че заедно с косата от нея си отиват и части от личността ù. Частта, която сляпо се доверяваше. Частта, която винаги спазваше правилата. Частта, която винаги оставяше другите да водят.

След като я подстрига и боядиса с шише мастило от сепия, Нийла я заведе пред огледалото в спалнята на Лина. Сера надзърна в него, за да се увери, че Оладелго не се спотайва от другата му страна, и после се огледа. Нийла бе превърнала неравната, никаква коса в елегантна момчешка прическа с дълъг черен бретон и заострени крайчета, които свършваха покрай скулите ù. Прическата подчертаваше дългата ù нежна шия и огромните зелени очи. Тя онемя.

– Абсолютно страхотна? Абсолютно гениална? Или абсолютно и двете? – попита Нийла.

– Абсолютно прекрасна! Великолепна е, Нийла, благодаря ти! – възкликна Серафина.

– Естествено, че е великолепна – изкоментира Нийла. – А сега се облечи.

Подаде на Серафина дълга, тясна сива рокля. Беше отрязала ръкавите и разширила деколтето. Над нея Серафина облече черна мрежеста туника. Около хълбоците ù Нийла наниза няколко преплетени велосипедни вериги и затъкна в тях кинжала на господин Сив. В ушите ù пъхна сребърни халки.

После очерта очите на Сера и боядиса устните ù с черното мастило. Лицето ù засия в сребристо, след като Нийла го напудри със смлени мидени черупки.

– Толкова си приливна, че не мога да те позная – каза Нийла, когато приключи.

– Толкова съм приливна, че сама не мога да се позная – заяви Серафина, без да откъсва поглед от огледалото.

Нийла премени и себе си – облече парцалива дантелена блузка, пищна пола от морска коприна, която си уши от топа плат, който ù даде Лина, и войнишки мундир, останал без копчета. Всичко беше в черно. Тя откъсна яката на дантелената блузка и на мястото на копчетата на мундира промуши ръждясали рибарски куки. Присвои си пощальонската чанта, върху която със сребристо мастило написа: „Ан Бони рулира“. След това си изруси косата до бяло и я събра на върха на главата си, закрепена с меча на риба меч. Вместо обици, промуши в ушите си чифт рибарски кукички и завърза около шията си рибарска корда, на която висеше акулски зъб.

Линг също получи своя дял от дегизировката, макар и да не искаше. Трябваше да изглежда така, сякаш трите са заедно от дълго време. Ездачите на смъртта, които търсеха две принцеси, нямаше да обърнат внимание на три авантюристки. Поне така смяташе Нийла. Затова плитките на Линг бяха оцветени с пурпурни кичури, а червеното ù яке бе заменено от прокъсана черна пелерина, която скриваше ножницата ù. Цялостният ù вид беше допълнен от чифт конусовидни охлювни черупки на ушите, огърлица от стари шперцове и собствения ù меч на гърба ù.

– Тук няма принцеси, господин Ездач на смъртта – каза Нийла през смях. – Само няколко авантюристки на път за концерт на група „Шквал“ в Мочурището.

Сера и Линг благодариха на Нийла. Тя им каза, че няма за какво, но Сера забеляза колко ярко заискри кожата ù. Видя и как действа стратегията на Нийла. Неколцината морски хора, които срещнаха оттогава, им хвърлиха бегъл поглед и после незабавно преминаха от другата страна на течението.

„Нийла е права донякъде“, мислеше си Сера, докато плуваше зад Линг. „Животът наистина е конкурс за красота. А на мен ми писна да участвам в него. Писна ми да бъда усмихната, красива малка принцеса, която се съгласява с всичко“. Сега имаше друг, по-важен конкурс – за оцеляването на Серулия. Наградата беше живот, загубата бе равна на смърт.

Край с тежките копринени рокли, които ù се пречкаха в опашката. Край на бижутата, които бяха толкова ценни, че се пазеха в индивидуални сейфове. Край на златните корони и диамантените тиари, които бяха толкова тежки, че се впиваха в главата ù.

Сега бе облечена с дрехи, които ù позволяваха да се движи свободно и да се слива с околната среда. Косата ù беше къса и никой не можеше да я сграбчи и да я задържи за нея. На хълбока си носеше нож.

За пръв път в живота си не приличаше на принцеса. Изглеждаше гневна, настървена и напълно способна да създава проблеми. Русалка, която не е разумно да дразниш.

И това ù харесваше.

Трите минаха поредния завой на Дунарея.

– Вижте! Ето там! – викна Линг и посочи.

На по-малко от петдесет метра от тях се появи Олта. Вливаше се бързо и тежко в Дунарея, заформяше въртопи и носеше купища тиня. Като всички реки, и тя имаше глас. Той бе нисък и землист, пееше за черните планини, от които идваше реката, за вълците, мечките и сърните, които пиеха от нея, за дърветата, които се извисяваха край бреговете ù, за освежаващите ветрове, които духаха над нея. Русалките завиха към Олта и навлязоха в бушуващото ù устие. След няколко минути се озоваха в по-спокойни води, кашлящи, кихащи и натъртени. Серафина изтръскваше тиня от косата си, а Линг извади от ножницата си жаба. Нийла изплю една риба лещанка.

Замаяната Серафина се запрепъва към брега, за да се махне от бързо вливащата се в Дунарея вода. Подпря гръб на плетеница дебели, криви корени.

И не видя нещото, което се спотайваше зад тях, преди да е станало прекалено късно.

– Сера, внимавай! – извика Нийла.

Изведнъж някой дръпна Сера към корените. Тя чу ръмжене и подуши смрад, от която стомахът ù се обърна. Изпищя и се опита да се откопчи от нещото, което я държеше, но то я дръпна обратно.

– Дръж се, Сера! – извика Линг и извади меча от ножницата.

Острието се спусна към дясното рамо на Сера. След миг беше свободна... а на земята лежеше човешка ръка. Тя се извърна да види какво я бе нападнало.

Беше терагог. Или поне останките му. Беше мъртъв. Дрехите му висяха на парцали, както и кожата му. Носът му липсваше. В устата, лишена от устни, се виждаха зъби. Беше му останала само една ръка. И само едно око. То се въртеше бързо в орбитата си, докато трупът се мяташе в затвора си от корени.

– Пресвети океан! – възкликна тя, спряла да диша. – Какво е това?

– Гнилочник – отговори Линг. – Тук е действала сериозна магия малус, момичета.

Серафина знаеше, че истински могъщите магьосници могат да съживяват човешки трупове с канта малус, мрачната песен, която бе забранена магия. После ги подчиняваха на волята си.

Създанието нададе глухо ръмжене и посегна към тях с разложена ръка.

– Чудя се дали не е страж, поставен от йелите – каза Линг. – Видя ни, но ние нямаше да го видим, ако Сера не се бе приближила толкова.

– Какъв гостоприемен жест – отбеляза Нийла и направи гримаса.

– Там има още един – каза Линг. Посочи с меча към някакви белезникави предмети, полузаровени в листа и кал. Бяха дребни кости. Най-вероятно от нечия ръка. Някой ги беше подредил във формата на овал с една черта, разделяща го на две.

– Това е гръцка буква. Тета, старинната ù форма – обясни тя. – Означава смърт.

– Смърт ли? – попита Нийла. – А къде остана „Здравейте“? Или „Привет“? Или „Радваме се да ви видим“?

– Мисля, че е предупреждение. Да отпъжда неканените гости – каза Линг.

– Следвайте костите – припомни си Серафина. – Това ми каза Вража. Мисля, че сме на прав път.

Гнилочникът спря да ръмжи. Обърна се към устието на Олта и се заслуша в нещо.

– Хайде – каза Линг и прибра меча в ножницата. – Не е добре да се застояваме тук.

Трите русалки продължиха да плуват по Олта, а гнилочникът остана на мястото си. Слушаше. Гледаше. Чакаше.