В морските дълбини

Двадесет и две

– Пет минути – каза господин Зелен и посочи към една пещера. – Не повече.

– Тя има нужда от повече време! Погледнете я! – възкликна Серафина. – Не може да диша!

– Пет минути.

Пещерата беше близо до върха на една подводна скала. Серафина и Нийла заплуваха навътре. Господин Син и господин Сив ги последваха, преметнали ръцете на Таласа на раменете си. Свалиха я леко на пода и я подпряха на стената, после изплуваха навън, за да пазят входа. Лицето на Таласа беше посивяло. Гърдите ù се повдигаха насечено. В пещерата растеше биолуминесцентен планктон. Нийла изпя едно бързо заклинание илюмината и планктонът засия.

– Остани с нея – каза ù Серафина. – Ей сега се връщам.

Серафина откри господин Зелен да се носи край входа на пещерата и да оглежда морското дъно под нея за всякакви признаци на движение.

– Не трябваше да спираме – каза той. – Само след няколко часа ще се зазори. Трябва да се движим, докато е още тъмно.

С него имаше още петима мъже, включително господин Син и господин Сив. Един от тях поклати глава.

– Налагаше се, шефе. Старата дама не е добре.

– Кои сте вие? – попита Серафина. Най-сетне имаше време да зададе този въпрос.

– Приятели – отвърна господин Зелен.

– Защо ни помагате?

Господин Зелен се извърна, без да отговори. Даде сигнал на останалите и те го последваха, без един. Разпръснаха се като ветрило от скалата към открити води. Господин Син остана на стража пред входа на пещерата.

Серафина седна наблизо. Не знаеше как ще стане и ще заплува отново след пет минути, да не говорим за Таласа. Беше изморена и гладна. Раната на плавника ù отново бе започнала да кърви. Беше плувала без почивка, откакто напуснаха лагера на Трахо преди повече от час. Бяха се насочили на север, господин Зелен ги водеше в тъмните води.

Бяха успели да се измъкнат на косъм. Още преди да напуснат лагера, се бе включила аларма, която вдигна войниците под тревога и те се пръснаха във всички посоки с фенери в ръце. Русалките и загадъчните им спасители бяха преплували над голям коралов риф и се бяха скрили от другата му страна. Един от мъжете си бе показал главата над рифа с бинокъл в ръка, за да види колко са преследвачите им.

– Най-малко четиридесет – бе казал. – На морски коне.

– Бързо, дайте ми по нещо. Всички. Колан, парче плат, каквото и да е – бе заповядал господин Зелен.

Когато Таласа го попита за какво са му, той отпра парче плат от ръкава ù. Нийла бързо му подаде фустата си. Серафина откъсна парче от полата на роклята си. Тогава чу лай.

– Какво е това? – попита тя изплашено.

– Акули хрътки. Едри, грозни и добри следотърсачи – обясни господин Зелен, докато завързваше трите неща в сноп. После го подаде на друг мъж, висок и слаб, със златиста опашка.

– Знаят, че отиваме към Лагуната – каза му господин Зелен. – Но не знаят по кое течение ще поемем. Плувай на север със снопа, после свий към залива край Лидо. Ние ще се отправим на запад, после ще се прехвърлим на течението към Киоджия. Щом стигнем самата Лагуна, хрътките ще загубят следата. Ще се срещнем в двореца.

Мъжът кимна и се стрелна на север.

– Сега ще трябва да се движим бързо. Много бързо. Не изоставайте – предупреди останалите. – Ако не успеем да стигнем Киоджия преди войниците на Трахо да се сетят какво сме направили, нямаме шанс.

Никой не продума, докато Таласа започна да се задъхва. Серафина им се примоли да забавят темпото, да ù позволят да си почине, но те отказаха. Двама хванаха Таласа за ръцете и я повлякоха със себе си. Спряха едва когато тя започна съвсем да отпада, а Серафина им изкрещя да спрат.

Сега Серафина се протегна – първо гърба, после опашката, опитвайки се да раздвижи скованите си мускули. Протегна ръце и погледна пръстите си. Красивите ù пръстени ги нямаше. Всичките, освен онзи със сърцето, който ù бе направил Махди. Дали беше оцелял след нападението? А Язид? Замисли се дали някога отново ще види някого от тях.

Серафина свали пръстена от ръката си. Беше толкова прост и невинен, болеше я само от вида му. Припомняше ù всичко, което бе загубила. Махди. Родителите си. Серулия. Животът, какъвто го познаваше.

– Ти принадлежиш на друга Сера, не на мен – прошепна тя. Захвърли пръстена и го загледа как потъва във водата, докато изчезна от погледа ù. После скри лице в ръцете си.

След малко един гласа попита:

– Добре ли си?

Беше господин Син. Седна до нея.

– Направо страхотно. По-добре не съм била – отвърна тя и свали ръце от лицето си.

– Вече сме близо до Лагуната. Ще успеем. Там ще сте в безопасност.

Серафина се изсмя с горчивина.

– В безопасност? Вече не съм сигурна, че знам какво значи тази дума, господин Син.

– Само Син е достатъчно. И Сив. И Зелен. Скъсан плавник не даваме за официалностите. Какво ти е на опашката? – попита и я посочи. – Кърви.

– Ухапа ме змиорка.

– Трябва да го превържеш стегнато, да е притисната раната. Иначе няма да спре.

Той подпъхна ръцете си под края на опашката ù и нежно повдигна перките и плавника, за да огледа раната. Зъбите на змиорката бяха изровили дълбока бразда в нежната плът.

– Лоша работа – изкоментира той.

Серафина се изчерви. Не беше свикнала непознати мъже да докосват опашката ù.

– Нищо ми няма. Наистина – промълви тя и се опита да се дръпне.

– Съжалявам, но моментът не е подходящ за свенливост. Не можем да те оставим да кървиш във водата, докато ни преследват акули хрътки.

Той пусна опашката ù и откъсна широка ивица от полата на роклята ù.

– Ей!

– Случайно да имаш комплект за първа помощ, за който не знам?

– Не, но...

– Значи не разполагаме с нищо по-добро от това – обясни той и откъсна още две ивици.

Сгъна една от ивиците няколко пъти и я сложи върху раната. После уви друго парче около плавника така, че импровизираната марля да се задържи върху раната. Действаше бързо и уверено. Серафина гледаше как внимателно уви третото парче около края на опашката ù, после го прекара над превръзката и го завърза добре, за да не се изхлузи. Кожата му беше светлокафява и гладка, мускули издуваха гърдите и ръцете му. В косата му проблясваха златисти нишки. В един момент той вдигна поглед към нея и тя видя, че очите му са със същия дълбок син цвят като опашката му. Погледите им се срещнаха и се задържаха. Тя първа отвърна очи и се изчерви.

– Готово – каза той, когато приключи. – Не е идеална, но ще се задържи поне докато стигнем до Лагуната.

– Благодаря ти – каза тя.

Той сви рамене.

– Няма за какво.

– Не само за превръзката – додаде тя. – За това, че ни спасихте. Надявам се, че ще ми кажеш кои сте. Когато се върна в Миромара и всичко това...

Син я прекъсна.

– Това няма да стане. Градът е в развалини и е под контрола на нашествениците. Труповете на загиналите стоят на купчини по площадите. Даже... даже не могат да ги погребат...

Той млъкна и преглътна. Болезнено.

– Син, ти загуби ли някого при нападението?

– Родителите си – отвърна той кратко.

Серафина инстинктивно посегна към ръката му.

– Много съжалявам – каза тя и я стисна.

Той също стисна нейната.

– Благодаря ти – каза меко. – Не можеш да се върнеш там. Обещай ми, че няма да опитваш.

– Но аз трябва да се върна. Това е моят град.

– Вече не. Сега е на Трахо. Обикаля теченията и разпитва хората.

– Кои хора?

– Благородници. Придворни. Слуги. Камериерки. Всеки, който е имал някакъв контакт с теб. Всеки, когото би могъл да заподозре, че те крие. Ако не му дадат информация, ги екзекутира.

– Горките хора – промълви Серафина с болка. – Умрели са заради мен.

– Умряха заради Трахо – поправи я Син.

Тя сведе поглед и си даде сметка, че още държи ръката му. Какви ги вършеше? Той беше напълно непознат.

– Трябва да влизам. Да видя как е Таласа – каза тя смутено и отплува.

Лицето на Таласа бе мъртвешки бледо. Седеше съвсем неподвижно със затворени очи. Нийла поклати глава в отговор на неизказания въпрос на Серафина.

След минута Син влезе при тях.

– Не можем да стоим още дълго – предупреди ги. – Трябва да...

– Хищници! – чу се груб, кънтящ глас отвън. – Хванахме един от вашите! Дайте ми русалките и ще го оставим жив!

– Хищници? – повтори Серафина, удивена. Обърна се към Син. – Вие... вие сте престъпници?

– Според някои – отвърна той.

Серафина си спомни как Нийла ù разказваше, че Билаал се е притеснявал от нападение на Хищниците по време на пътуването им.

– Затова ли ни помогнахте? За да ни предложите на този, който дава най-високата цена? – попита тя обвинително. – А ние ви вярвахме! Вие ни предадохте!

– Помисли за секунда – каза Син. – Най-високата цена в твоя сценарий я дава Трахо, нали така? А ние ви спасихме точно от него, помниш ли?

Сера обаче продължаваше да го гледа подозрително.

– Тогава къде ни водите? При главатаря си ли? При Каркарий?

– Да – отвърна Син.

– Какво иска от нас?

– Да ви помогне.

Сера се вгледа в очите на Син и потърси истината. Искаше да му вярва, но се страхуваше. Беше повярвала на Зено Пискор и се бе озовала в плен на Трахо.

Появи се Сив.

– Имаме проблем. Голям – каза той.

Син изплува навън. Серафина и Нийла го последваха. На равното морско дъно под скалата имаше голяма група мъже на морски коне с фенери в ръце. На светлината им Серафина успя да види огромните сиви риби – акулите хрътки, които се виеха в кръг край войниците. Един от ездачите заплува напред. Влачеше нещо. Когато излезе пред групата, Серафина видя какво е това. Или по-скоро кой: мъжът, който по-рано бе отплувал на север, за да поведе акулите по грешна следа.

– Хищници! – викна отново предводителят на войниците. – Доведете ми русалките, иначе ще убия момчето!

Серафина понечи да заплува надолу. Син сграбчи ръката ù.

– Пусни ме! Не искам повече никой да умира заради мен! – викна тя.

– Не бъди глупава. Той вече е мъртъв – каза Зелен.

– Не, не е! Жив е! Ето го там, долу!

– В мига, в който те предам в ръцете им, ездачите ще убият него, мен и всичките ми хора.

– Защо се пазари? – запита Нийла. – Защо още не е нападнал? Те са много повече от нас.

– Защото се страхува. И с право. Знае, че вече нямам железен нашийник на врата си.

Беше Таласа, която бавно плуваше към тях.

– Учителко! – възкликна Серафина. – О, слава на боговете! Войниците на Трахо са долу. Можеш ли да плуваш?

Таласа поклати глава.

– Аз съм канта мага на Миромара, а не крадец, който се измъква тайно в нощта. Крайно време е морският боклук, който ни преследва, да разбере това.

Спогледаха се със Зелен. Нещо мина между тях. Някаква уговорка.

– Можеш да създадеш огромен водовъртеж зад нас – предложи той. – Или пясъчна буря.

– Детска игра – изсумтя Таласа. – Мога да направя нещо по-добро от това.

– Водовъртежът ще ги задържи – каза Серафина развълнувано. – Не сме далеч от Лагуната, учителко. Ще успеем да стигнем, след като си отпочинала.

– Мога да ви дам тридесет минути или малко повече – каза Таласа, все така обърната към Зелен. – Закълни ми се, че ще ги заведеш на сигурно място.

Зелен кимна.

– Кълна се в живота си.

Тогава Серафина разбра. Те тръгваха, но не и Таласа.

– Не, учителко! – извика тя. – Не!

– Серафина... – започна Таласа..

– Не можеш да останеш. Не можеш! – възкликна Серафина, преглъщайки сълзите си. – Ти си единственото, което ми остана от Миромара.

Таласа погали Серафина по бузата със здравата си ръка.

– А ти, дете мое, си всичко, което е останало на Миромара – каза тя.

Думите на Таласа се врязаха болезнено в сърцето ù. Не бе имала много време да мисли какво щеше да стане оттук нататък, беше мислила само за онова, което вече беше станало. Ала Таласа имаше право. Серулия бе паднала, майка ù бе взета в плен, ако все още беше жива. Баща ù беше мъртъв. Нямаше представа какво е станало с чичо ù. Не знаеше дали брат ù е още на западната граница. Това значеше, че тя е единствената надежда на кралството.

– Не, учителко, не мога. Не знам как.

– Не забравяй какво ти казах. Разкрий сърцето си и ще спечелиш сърцата на хората – напомни Таласа. Тя прегърна силно Серафина и я пусна.

Серафина щеше да отиде в Лагуната. Защото трябваше. Трябваше да оцелее. Не можеше да помогне на народа си, ако бе в плен. А Таласа щеше да остане тук. Защото трябваше. Предпочиташе да умре, защитавайки Серафина, пред това да се превърне в причина за залавянето ù.

– Трябва да тръгваме – напомни Зелен.

Серафина поклати глава, без да сваля очи от Таласа.

– Хайде – каза Син.

– Още малко. Моля ви.

Таласа изплува от пещерата. Погледна надолу към ездачите и задържа погледа си върху тях няколко секунди, сякаш им вземаше мярката. После вдигна глава и запя. Всички замръзнаха по местата си, омагьосани от гласа ù. Серафина, Нийла, Син, дори Зелен. Всички мълчаха. Таласа беше пребита и окървавена, беше се изправила пред сигурна смърт, но гласът ù никога не бе звучал по-великолепно. Той беше звукът на самото море – движението и ударите на вълните в земята, писъкът на морската буря, грохотът на цунами.

Тя дръпна вятър отгоре и създаде няколко огромни водовъртежа един след друг, докато се превърнаха в стена от тайфуни. Тя вече не беше просто русалка. Беше буря. Унищожителна буря. И се носеше към враговете.

– Серафина – повика я тихо Син.

Сера кимна. Сега щеше да тръгне. Щеше да плува с всички сили. А гласът на Таласа щеше да остане в главата ù. И в сърцето ù. Завинаги.