В морските дълбини

Двадесет и седем

Дъще на Мероу, спри да сънуваш.

В детски игри не ще веч да палуваш.

Сънят ти умря, кошмарът дойде,

очи отвори, за да видиш добре.

Беше същият кошмар. Същата песен. Само че сега чудовището беше по-силно. Когато разтресе решетките на клетката си, металът застена и се напука, посипа се лед.

Изведнъж старата вещица Вража спря да пее. Обърна се и се втренчи в Серафина с разширени от ужас очи.

Той идва...

– Не – измърмори Серафина насън.

Наблизо е, дете, трябва да бягаш!

Последва оглушителен трясък, толкова силен, че разтресе двореца.

Серафина рязко се изправи и посегна към Син. Него го нямаше, но тя не беше сама. Имаше още някого. Чувстваше го. Огледа се в бледата светлина на зората. Очите ù обходиха стаята, а сърцето ù думкаше в гърдите. Там беше. В ъгъла. Една тъмна, закачулена фигура.

– Кой си ти? – попита тя ужасена. В следващия момент осъзна, че фигурата не е там, а в огледалото. Една бледа ръка се бе притиснала към вътрешната му страна.

– Баба Вража – прошепна тя. – Още ли сънувам?

Тя стана от леглото, доплува до огледалото и притисна ръката си към тази на Вража. Стъклото, отначало студено и твърдо, заблещука и се помести съвсем мъничко. Сера изпита усещането, че ръката ù потъва в гъста, мека кал. Тя извика, когато Вража сграбчи ръката ù. Кожата на вещицата бе топла, закривените ù нокти – твърди и остри.

– Бягай оттук, дете! Бързо! Той идва и дори Хищниците не могат да го спрат.

– Кой? Кой идва?

– Трябва да си тръгвам. Прекалено е опасно. Той ме използва, за да се добере до теб. Трябва да дойдете при нас. И двете. Моля те, Серафина!

– Как? Къде сте вие? Как да ви намеря?

– Река Олта. В черните планини. Две левги след Момин скок, във водите на Малакостраките. Следвайте костите...

В същия момент вратата на стаята се отвори с трясък. Син се плъзна вътре. Нийла беше с него.

– Обличай се, Сера. Бързо – нареди той.

– Какво има? Какво става?

– Не знам. Горе става нещо. Може да се наложи да ви изведем. Засега останете тук и заключете вратата. Не отваряйте на никого, освен на мен – заръча им. После изчезна.

– Сера, пак се случи – каза Нийла. – Пак сънувах кошмара. Видях я – Баба Вража.

– И аз я видях. И в съня си, и в стаята. В огледалото.

Тя се обърна отново към огледалото, но Вража бе изчезнала.

– Дукът греши, Сера. Всичко е истина. Не може да не е.

Серафина си припомни допира на острите нокти на Вража до кожата си.

– Да, Нийла, истина е – каза тихо.

Нийла вече беше облечена. Сера свали халата, взе синята рокля от закачалката и я навлече. Само след миг двете чуха викове.

– Какво става? – запита Нийла разтревожена.

– Не знам, но трябва да разберем – отвърна Серафина. – Ами ако дукът е в опасност? Той ни помогна. Трябва и ние да му помогнем.

Русалките отплуваха от стаята на Серафина. Поеха надолу по коридора, подминаха вратите, които извеждаха в канала и напред към стаята с басейна. Когато изплуваха на повърхността, видяха дука по пижама и халат да крещи заповеди на десетина Хищници. „Някой се опитва да разбие вратите на двореца“, казваше той. „Трябва да отведат принцесите на безопасно място“. Акулите мако бяха раздразнени и плуваха напред-назад из басейна. Тъй като им нямаха вяра, русалките се отправиха към ръба му. Когато го достигнаха, от горния етаж се чу трясък, последван от писък.

– Филомена? – извика дукът. – Филомена!

Отговор не последва, чу се само звукът от крака, тичащи по каменните стълби. Дукът се затича към една маса, грабна оттам платнена торба и я хвърли на Серафина.

– Вътре има малко мокрети. Идете в някое убежище. Хищниците ще ви помогнат.

– Дук Армандо, какво става? – запита Серафина.

– Тръгвайте! Веднага! Махайте се оттук! – извика им дукът.

Серафина и Нийла тъкмо се готвеха да се гмурнат, когато в стаята нахлуха четирима мъже. Лицето на водача им беше скрито зад слънчеви очила и козирка на бейзболна шапка, но дукът го позна.

– Ти! Как смееш да идваш в дома ми! – извика той.

Мъжът носеше харпун. Насочи го към дука пред погледа на Серафина.

– Не! – изпищя тя.

Мъжът се завъртя на пети... и се прицели в нея.

Всичко стана толкова бързо, че не ù остана време да изпее заклинание дефлекто. За щастие дукът се хвърли към мъжа и го сграбчи за ръката. Харпунът изсвистя. Копието се удари в стената, повлякло след себе си тънка найлонова връв, после падна в басейна.

– Хванете ги! – извика мъжът. После вдигна дука от пода и го запрати в стената. Дукът се строполи на пода и не помръдна. Другите трима мъже, до един въоръжени с харпуни, се гмурнаха в басейна.

Серафина усети нечии ръце да я дърпат надолу. Беше Син. Сив беше хванал Нийла. Нападателите ги настигаха, но когато Син даде пронизителен сигнал на акулите, те се хвърлиха към мъжете. Акулите бяха бързи, но не достатъчно. И тримата мъже имаха време да стрелят. Две сребристи остриета се забиха в две от рибите и ги раниха смъртоносно. Третото прониза опашката на Сив. Найлоновото въже го дръпна назад. Серафина изкрещя, когато той се замята, опитвайки се да се освободи. Син доплува до него с нож в ръка и преряза въжето. Чу се силен, тънък писък – акула мако бе забила зъби в плътта на един от нападателите.

– Прикривайте ни! – викна Син на останалите Хищници и двамата със Сив продължиха да влачат русалките надолу към вратите, които извеждаха в канала.

Сив тъкмо се готвеше да издърпа тежкото желязно резе и да отвори вратите, когато чуха два дълбоки гласа да питат:

– Qui vadi ibi?

Вместо отговор, този или тези, които стояха пред вратата, започнаха да я блъскат.

– Cavete! Cavete! Interpellatores! – извикаха каменните гласове. Пазете се! Нарушители!

Сив бързо надникна през един малък прозорец с решетка вляво от вратите. Изруга, после се обърна към останалите.

– Трахо е – съобщи той мрачно.

– Тръгвайте! – извика Син и бутна русалките по коридора.

– Къде? – извика в отговор Серафина.

– В стаята ти! Заключете вратата и стойте там!

Нийла вече беше влязла в стаята, когато външните врати се отвориха с трясък навътре и едно копие полетя във водата. Сера се озърна точно навреме, за да види как то прониза Син в гърба с ужасяващ тъп звук и излезе отпред, точно под ключицата. Нападателят му дръпна въжето, завързано за копието, с което повторно заби грубото, назъбено острие в тялото му. Син се мяташе диво, гърчеше се във водата и се опитваше да пререже въжето с ножа си. Единственото, което Серафина успяваше да види, беше неясното петно, в което се бе превърнала бясно биещата му опашка, разпенената вода и кръвта.

– Син! Не! – изпищя тя и заплува обратно към него.

– Махай се оттук! – извика ù той.

Сив блъсна Серафина, за да влезе в стаята си. Подаде ù ножа си.

– Вземи го! – викна. – Заключете вратата!

Нийла затръшна вратата, бутна резето на мястото му и се отдръпна.

– Ако Трахо мине през предните врати, значи може да мине и през тази – каза тя с треперещ глас.

– Нийла, трябва да се върнем. Трябва да им помогнем! – изплака Серафина.

– Там отвън е Трахо, Сера! Той иска точно нас. Единственият начин, по който можем да помогнем на Хищниците, е като се махнем оттук.

– Как? Прозорците са зарешетени!

– Бронзови ли са? Можем ли да ги стопим със заклинание ликуеско?

Сера поклати глава.

– Железни са.

– Може да има някаква врата, която свързва стаята с друга – предположи Нийла, но в гласа ù звучеше отчаяние. – Може някъде да има таен проход или капак в пода, който води до подземен тунел, или...

Прекъсна я настойчиво удряне по вратата. Хората на Трахо бяха отвън.

Нийла бързо изпя заклинание робус с надеждата да направи вратата по-здрава.

– Бързо, Сера, помогни ми да издърпам килима! – извика тя.

Серафина пусна ножа на Сив в един дълбок джоб на роклята си. После с Нийла отчаяно заоглеждаха пода, търсейки някакъв капак, но не откриха нищо. Чуха звук от цепещо се дърво. Робусът на Нийла не можеше да спре хората на Трахо. Всеки момент щяха да нахлуят в стаята. Сера се завъртя обезсърчена, опитвайки се да намери изход, но нямаше. Тогава погледът ù попадна на огледалото.

– Нийла, помниш ли, като ти казах, че съм видяла Вража в огледалото?

– Това как точно ни помага? – попита Нийла, без да откъсва поглед от вратата.

– Тя посегна към мен и аз посегнах към нея, и ръката ми мина през стъклото.

Нийла я изгледа.

– Няма начин. Дори канта магите не могат да правя това. Там може да умрем.

– Тук със сигурност ще умрем, ако Трахо ни докопа.

Острието на брадва разцепи вратата.

– Имаме около две секунди, Нийлс.

Нийла си пое дълбоко дъх, после сграбчи ръката на Сера.

Ръка за ръка, двете се гмурнаха в огледалото.