В морските дълбини

Шест

Серафина се криеше.

От майка си, от министрите, от прислугата и от Махди.

Беше избягала. Това докарваше всички до лудост от тревога, но тя имаше нужда от няколко минути на ден, всеки ден, да се отдалечи от очите и ушите на двора. Днес това ù беше особено нужно. Женихът ù беше избран. Бе направено официално съобщение. Серафина се бе запознала с бъдещия си съпруг и бе решила, че изобщо не го иска.

Махди бе пристигнал в Миромара една седмица по-рано с родителите си – императора и императрицата, братовчедите си Нийла и Язид и кралската свита, за да се запознае с бъдещата си съпруга, както повеляваше обичаят. Беше на шестнадесет, сериозен, интелигентен и стеснителен. Не яздеше. Не се фехтуваше. Предпочиташе компанията на Дезидерио, братът на Серафина, с когото бяха на една възраст, и на Язид. Почти не проговори на Серафина, която бе две години по-малка от него. Държеше се учтиво с нея, както и с всички други, но нищо повече.

– Пълна гупа е. Предпочитам да се омъжа за Паломон – каза тя на Тавия. Паломон беше злонравният морски жребец на майка ù.

Първия път, когато се заговориха, стана случайно. Серафина беше седнала в градините в южния парк на двореца и слушаше една раковина, когато покрай нея се плъзнаха Махди и придружителят му, посланик Акмал. Не я видяха. Беше се скрила сред горичка от корали – нависоко, зад един огромен ветрилообразен корал.

– Как намирате принцесата, Ваша Светлост? – чу да пита посланикът. – Прекрасна е, нали?

Серафина знаеше, че не бива да подслушва, но не можеше да се въздържи. Изпълнена с любопитство, тя се долепи до корала.

– Има ли значение как я намирам? – бе отвърнал Махди. – Тя е техният избор, на родителите ми и на техните съветници. Не е моят избор. Аз нямам право на избор.

Точно в този момент коралът ветрило – стар и крехък, се пропука под тежестта на Серафина. Откърти се от мястото си и тежко падна на морското дъно, като вдигна облак пясък във водата. Махди вдигна поглед и я видя.

– Опа. Доста неловко – каза тя.

– Чула си ни – отбеляза той.

– Не беше нарочно – рече Серафина. – Седях си горе и слушах една раковина, когато се появихте и... ами… не можах да не ви чуя. Виж, извинявай. Ще си тръгвам.

– Не, не си отивай. Моля те – каза Махди. Обърна се към посланика.

– Остави ни сами – заповяда му.

– Ваша Светлост, разумно ли е? Ще тръгнат приказки.

– Остави ни сами – повтори Махди, стиснал зъби.

Посланикът се поклони и отплува. Веднага щом изчезна, Махди се приближи до Серафина и ù помогна да пристъпи през острите ръбове на отчупеното ветрило. Седнаха на една скала.

– Аз съм този, който трябва да се извини – призна той. – Не трябваше да казвам това.

– Не е нужно да се извиняваш. Знам как се чувстваш.

Той се обърна към нея и я погледна.

– Но аз си мислех, че...

Серафина го прекъсна със смях.

– Какво си помисли? Че само защото съм момиче, нямам нищо против всичко това? Да се сгодя на шестнадесет и да се омъжа на двадесет? И то за някого, когото са избрали други, а не аз? Колко просветено, Ваша Светлост. Сега сме четиридесет и първи век, не десети, нали знаеш. Честно казано, предпочитам да направя докторат по древна атлантидска история пред това да се омъжа за теб.

След това започна често да усеща погледа на Махди върху себе си. Имаше красиви очи – тъмни и изразителни, оградени с дълги черни мигли. Понякога, по време на вечеря или на тържествена процесия, вдигаше очи и срещаше неговите. Той винаги извръщаше поглед.

Втория път, когато се случи двамата да останат сами, Серафина намери Махди, който се криеше. Имаше нова историческа раковина за слушане и бе успяла да се измъкне от придворните си. Единственият проблем бе, че някой се беше настанил в новото ù скривалище пръв. Махди беше седнал насред горичката от кафяви водорасли с нож в едната ръка и малък предмет с цвят на слонова кост в другата. Когато я чу да се приближава, се опита да ги скрие.

– Не може ли поне за момент да ме оставиш на мира? – уморено попита той.

Серафина се отдръпна.

– Извинявай. Нямах намерение да те притеснявам.

Махди рязко вдигна глава, когато чу гласа ù.

– О, не – бързо каза той. – Ти извинявай, Серафина. Мислех, че е Акмал. Непрекъснато ми ходи по петите.

– Няма нищо, Махди. Ще си намеря друго място за...

– Не, чакай, Серафина. Моля те.

Той разтвори ръка и ù показа предмета, който се бе опитал да скрие. Беше малък октопод, дълъг около осем сантиметра, изящно издялан от парче кост.

– Изглежда точно като Силвестър! – възкликна тя радостно.

– Това ми беше и намерението – каза той.

– Прекрасен е, Махди!

– Благодаря – отвърна той със свенлива усмивка. – Никой не знае, че се занимавам с резба. Успях да го запазя в тайна. Даже не знам защо се занимавам с това – отвърна поглед. – Просто... понякога на човек му се иска да си има нещо... едно-единствено нещо...

– Което да си е само за него – довърши Серафина.

Сякаш се виждаха за пръв път.

– Аз съм така с Клио – каза тя.

– Клио?

– Морската ми кобила. Не ми е позволено да излизам на езда сама, нали съм принцеса и така нататък. Ако искам да изляза, трябва да ме придружават стражи. Но винаги успявам да им се изплъзна и за няколко секунди с Клио сме сами. Чувам само звука от перките ù, докато бият по водата. Ако покрай нас мине ято делфини, ги виждам сама. Ако мине кит, само аз чувам песента му – тя се усмихна тъжно. – Разбира се, ако падна от Клио и си счупя врата, пак ще съм сама.

Когато тя замлъкна, Махди взе ръката ù и сложи малкия октопод в нея.

– За теб – каза той.

Няколко вечери по-късно тя отново усети как той взема ръката ù в своята, този път в мрака, докато гледаха подводна заря в негова чест. Беше я погледнал, питайки я с тъмните си очи дали има нещо против. Тя също с очи му бе отговорила, че няма. И после, една вечер, докато играеха на криеница с Дезидерио, Нийла, Язид и младите придворни, той изведнъж я дръпна във вътрешността на развалините на палата.

– Открих те – каза той, докато се носеха във водата.

– Не, Махди, не се прави така. Не играете ли на криеница в Матали? Не е твой ред, Дезидерио брои – заобяснява тя и се озърна за брат си.

– Не говоря за играта – отвърна той. – Аз те открих, Серафина. Ти си единственото нещо. Единственото нещо, което е само мое.

После я беше притеглил към себе си и я бе целунал.

Колко прекрасна бе тази целувка. Бавна и сладка. Серафина въздъхна, докато я изживяваше отново. После силно се изчерви, когато се сети, че и Таласа гледа кървавата песен.

В дните след тази първа целувка последваха още. Откраднати целувки зад някоя колона в двореца или в конюшните. Водеха дълги разговори, когато успееха да се измъкнат от придворните, и си разменяха усмивки и погледи, когато бяха сред други хора. И после, когато дойде моментът Махди да отпътува от Миромара за дома си, той беше подарил на Серафина пръстен. Не беше златен, не беше скъпоценност от съкровищницата на Матали. Беше просто пръстен със сърце в средата, целият издялан от бяла мидена черупка. Беше го направил сам за нея, в стаята си, през нощта. Докато официално си вземаха сбогом пред целия двор, той се бе навел да целуне ръката ù. Докато я държеше, беше успял да сложи пръстена на пръста ù.

– Моят избор – бе прошепнал. – Моят. Не техният. Мога само да се надявам, че и аз съм твоят избор.

В този момент кървавата песен се завихри в спирала и избледня.

Таласа погледна Серафина.

– И ти се чудиш дали те обича, така ли, глупава русалке? – запита тя.

– Преди не се чудех, учителко – отвърна Серафина. Разказа на Таласа за личните раковини, които ù беше пращал Махди, и за това как изведнъж бяха спрели да пристигат.

– От миналата година досега са дошли само няколко официални послания. Нищо друго. А сега... – гласът ù изтъня.

Таласа наклони глава.

– А сега? – повтори тя.

– А сега, изглежда, се е превърнал в съвсем различен мъж от този, в когото се влюбих. Много приливен, с дълга коса и обица, според Тавия. И с приятелка, според Лучия – каза Серафина тъжно.

– Лучия би казала всичко, за да те разстрои. Знаеш го. Нищо не би ù доставило по-голямо удоволствие от това да те види как се проваляш днес. Точно затова трябва да триумфираш. Ела, да поработим над онези трели и над...

Прекъсна ги звукът от рязкото отваряне на врата.

– Серафиииииииина! – пропя един глас.

Серафина се извърна, стресната. През вратата изплува русалка, облечена в жълто сари. Лъскавата ù черна коса стигаше чак до плавника ù. Кожата ù грееше в бледосиньо. От двете ù страни плуваха прислужници, които се олюляваха под тежестта на позлатени кутии, огромни мидени черупки, вързани с панделка, и кесии от прозрачен воал.

– Велика Нерия, какво... – започна да казва Таласа.

Но Серафина веднага бе познала русалката.

– Нийлааааа! – извика тя, за миг забравила всичките си грижи от радост, че вижда най-добрата си приятелка.

– Захаросано сюнгерче! Не мога да повярвам!!! – възкликна Нийла. – Ако знаеш само колко подаръци съм ти донесла!

Двете русалки заплуваха една към друга и се прегърнаха. Завъртяха се във водата и избухнаха в смях. Сега Нийла беше яркосиня. Тя беше биолуминесцентна, като рибата фенер или фосфоресцентната сепия. От кожата ù се излъчваше тайнствена светлина, когато беше развълнувана или когато наблизо имаше друга биолуминесцентна русалка или животно.

– Принцесо Нийла, нямате работа тук – скара ù се Таласа. – Насред упражнение сме за песен-заклинанието ù! Как успяхте да влезете?

– Тавия! – каза Нийла и се ухили.

Таласа се намръщи.

– И колко кесии бингбанги бяха нужни, за да я подкупите този път?

– Две – веднага отговори Нийла. – Плюс кутия зизита.

Тя пусна Серафина, взе красива розова кутия от една нестабилна купчина в ръцете на прислужниците и заплува към Таласа.

– Искрено съжалявам, че ви прекъснах, учителко. Ще позволите ли да ви предложа едно зизи? – попита тя и отвори кутията.

– Не, няма – строго рече Таласа. – Знам какво си намислила. Мен не можеш да подкупиш с бонбони.

– А една чилауонда, тогава? Или пък кандживуху? Не може да ми откажете едно кандживуху. Тези са най-добрите. На дворцовите готвачи им отнема три дни да ги направят. Имат осем пласта и пет различни заклинания – заобяснява Нийла и пъхна един бонбон в уста. – Ммм! Минискариди с пълнеж от карамелизирани зелени водорасли. Разкош! Ето, виждате ли?

– Това, което виждам, е, че сме се разсеяли – изсумтя Таласа и взе един бонбон от кутията. – Не може да останете много, принцесо Нийла. Само минута-две. Наистина трябва да работим.

– Разбира се, учителко. Само минута-две – обеща Нийла.

Таласа се поуспокои и отхапа от бонбона.

– О! Ммм. Кафяви водорасли с къри ли усещам?

Нийла кимна. Подаде ù друг бонбон.

– Плажна слива с гребенеста медуза и осолен рачешки хайвер. Не-дос-ти-жи-мо!

Таласа захапа бонбона.

– О, наистина е божествен – каза тя. – Е, предполагам, че една половинчасова почивка няма да ни се отрази зле – реши тя и отново посегна към кутията.

Нийла ù я даде цялата. Докато Таласа заповядваше на сепиите си да ù донесат чай, Нийла сграбчи Серафина за ръката и я издърпа от приемната. Излязоха в широк коридор с редици прозорци от двете страни, всичките отворени, за да влиза чиста вода.

– Дай опашка, русалке! – прошепна тя, докато затваряше вратите към приемната. – Коварният ми план успя. Реших, че добре ще ти дойде малко почивка.

– Правилно си решила – каза Серафина и се ухили.

– Внимание, опафаг право напред – рече Нийла.

– Ваша Светлост? Наред ли е всичко? Не бива да излизате в коридора без придружители – каза той.

Серафина изстена. Лично пространство, усамотеност, лично време с приятел – всички тези неща бяха невъзможни в двореца.

– Големи бели акули вляво – прошепна Нийла и посочи с глава към групичка прислужници, заплували нанякъде с четки и кофи.

– Добро утро, Ваши Светлости, добро утро – заповтаряха прислужниците с дълбоки поклони.

– Гигантска сепия право назад.

Това беше Тавия.

– Серафина? Принцесо Нийла? Защо се носите из коридора като костури?

Тя заситни към тях намръщена.

– Обградени сме, капитане. Боя се, че имаме само един изход – съобщи Нийла полугласно.

Серафина се изкикоти.

– Не говориш сериозно. Това не сме го правили, откакто бяхме на по осем годинки. А и тогава си навлякохме предостатъчно проблеми.

– Пу за мен Жакота Делахей! – каза Нийла.

– Винаги си заплюваш Жакота! – възпротиви се Серафина. – Тя е най-великият пират!

– Не се дръж детински. Ти може да си Саида ал Хура.

Нийла заплува към един прозорец от северната страна на коридора. Погледна Серафина с присвити очи и викна:

– Напусни кораба, моряко! Който стигне последен до развалините е земен плъх!

Беше казвала същите думи на Серафина, когато бяха малки, играеха на пиратски принцеси и Нийла беше решила да я предизвика да се надплуват.

Серафина заплува към прозорец от южната страна на коридора.

– Яж ми пяната, трюмен плъх!

– Едно, две, три! – викнаха те заедно.

След по-малко от секунда Серафина и Нийла се бяха гмурнали през прозорците и бяха изчезнали.