В морските дълбини

Четиридесет и шест

– Тръгнала си е – съобщи Серафина ядосана.

Беше ранна утрин и тя току-що бе влязла в кабинета на Вража.

– Учудена ли си? – попита Вража. Тя седеше на стола си от кости и рога, облечена с рокля с цвета на бича кръв. Яката беше украсена с ръб от миниатюрни птичи черепи, а корсажът бе обшит с нокти на ястреби, зъби на лисици и излъскани парченца от черупка на костенурка.

– Ти си знаела?

– Чух я да тръгва рано тази сутрин.

– Защо не я спря?

– Как? Може би трябваше да я затворя? Нямаше как да я спра – обясни Вража. – Тя не иска да бъде тук. Седни, дете.

Серафина седна на стола от другата страна на бюрото.

– Трябваше да сме шест – каза тя.

– Изглежда, че в момента сте пет – отбеляза Вража.

– Как ще унищожим чудовището без нея?

– Не зная. Но също така не зная и как щяхте да го убиете, ако тя беше с вас.

– Изплашена е – каза Серафина.

– Човек трябва да е луд, за да не се изплаши от Абадон.

– Мисля, че не се страхува от Абадон. Така де, не повече от всички нас. Иска да се махне от нещо друго, но не знам какво е то.

– За Астрид ли говориш, или за себе си? – хитро я попита Вража.

Серафина я изгледа така, сякаш не беше сигурна дали е чула добре.

– За Астрид – отговори тя. – Защото тя отплува.

– Ти също се опитваш да отплуваш, детето ми.

– Не е вярно! – възрази Серафина. – Аз останах, Бабо Вража. Тук съм, с останалите. Правим планове. Опитваме се да разберем какво и как да направим. Линг отиде да слуша Абадон, да се опита да дешифрира думите му. Бека попита вещицата, която ни донесе закуска, как да направи заклинанието око. Нийла се упражнява да прави светлинни бомби...

Вража я прекъсна:

– А ти?

– Аз планирам маршрут до коболдските води. За да разбера дали слуховете са верни и чичо ми е там. И да открия каквото мога за майка си и брат си. С тяхна помощ може би ще успея да се върна в Серулия. И да стигна до Острокона. За да изслушам раковините за Пътя на Мероу. Мислим, че е скрила талисманите по време на това пътуване. Раковините могат да ни подскажат точно къде.

– Пътят на Мероу... отлична идея – похвали я Вража. – Но я ми кажи, защо първо искаш да тръгнеш на север?

– Нали ти казах. Защото чичо ми е там.

– А народът ти? Те на север ли са? Или в Миромара.

– В Миромара, но...

Вража кимна.

– Именно. Ти също се опитваш да избягаш, дете. От онова, което те плаши най-много.

– Не е вярно! Серулия е окупирана. Не мога да се върна там без помощта на чичо си.

Вража я изгледа.

– Говориш, сякаш слуховете са сигурни факти. Майка ти беше тежко ранена. Чичо ти и брат ти са изчезнали. При все това говориш и за тримата така, като че ли всеки момент ще дойдат, яхнали бели морски коне. Как ще се изправиш пред онова, което е Абадон, ако не си способна да застанеш пред истината за себе си?

Серафина сведе поглед. Думите на Вража я разгневиха. Но още повече я нараниха. Дълбоко. Защото бяха истина.

– Боиш се, че ще се провалиш в единственото нещо, за което си била родена – продължи Вража. – Този страх те тормози, затова искаш да отплуваш от него. Вместо да бягаш от страха си, го остави да говори и слушай внимателно какво има да ти каже. Ще ти даде добър съвет.

Серафина вдигна глава.

– Правя само грешки, Бабо Вража. Не можах да помогна на баща си. Не можах да спася майка си. Повярвах на хора, на които не биваше да вярвам. Тръгнах да плувам с пасажа и допуснах Линг да се хване в рибарска мрежа. Даже не успях да убедя Астрид да остане.

Серафина преглътна буцата, заседнала в гърлото ù, и продължи:

– Майка ми нямаше да допусне нито една от тези грешки. Тя е много по-силна. Аз не съм като нея. Не съм като теб.

Вража се разсмя.

– Не била като мен. И слава на боговете! Слушай ме сега, дете. Преди около двеста години, старата обършия беше на смъртно легло. Старшите русалки дойдоха да ме отведат при нея, за да ми каже всичко, което трябваше да знам. Бях толкова уплашена, че им потрябва цял час да ме успокоят и да ме изведат от стаята ми. Човек не се ражда със знанието как да води другите, това се учи.

– Но Бабо Вража, аз нямам време да се науча – възрази Серафина. – Това, което се случва във водите в момента, е на живот и смърт. Народът ми, приятелите ми... те заслужават най-добрия водач на света. Не мен.

Вража вдигна ръце във водата.

– Ако искаш да си най-добрият водач, не мога да ти помогна, защото такова нещо няма. Всички правим грешки и трябва да живеем с тях. Ако искаш да си добър водач обаче, може и да успея да ти помогна. Слушай ме, детето ми... Астрид си отиде, защото не вярва.

– В Абадон ли? Как да не вярва? Нали го видя. Би се с него. Всички се бихме.

– Не, тя не вярва в себе си. Помогни на другите да повярват в себе си, Серафина. Помогни на Линг да повярва, че може да проникне отвъд мълчанието. Помогни на Нийла да повярва, че най-голямата ù сила идва отвътре, а не отвън. Помогни на Бека да повярва, че най-много топли споделеният огън. Помогни на Ава да повярва, че боговете са знаели какво правят едно време. Това прави водачът – вдъхновява другите да вярват в себе си.

– Но как, Бабо Вража? – попита Серафина отчаяно. – Научи ме как.

– Нима не виждаш, Серафина? – рече Вража, протегна ръка през масата и я сложи върху нейната. – Като повярваш в себе си.