В морските дълбини

Деветнадесет

Войниците махнаха нестабилните въжета, с които Бако бе завързал момичетата. После оковаха ръцете на Серафина в железни белезници и сложиха превръзка на очите ù. Пъхнаха парче желязо в устата ù и стегнаха мрежа около тялото ù. Вървите на мрежата се впиха болезнено в кожата ù. От горчивия вкус на черния метал ù призля. Когато се увериха, че няма да може да се освободи, един от войниците я преметна през гърба на морския си кон и препусна. Останалите го последваха.

Час по-късно пристигнаха в нещо, което звучеше като лагер. Сера не виждаше нищо през превръзката на очите си, но чуваше цвилене на морски коне, заповеди и смразяващия рев на черноноктести дракони. Един от пазачите ù я понесе нанякъде, след което я стовари на земята. Тя се опита да се освободи, но скоро спря, защото при всяко движение получаваше силен плесник с плавник. Опита се да повика Нийла, но не можеше заради желязото.

Легна настрани и наостри уши, опитвайки се да чуе колкото може повече, за да разбере къде се намира.

– ...по заповед на Трахо...

– ...няколко останали гнезда на съпротивата, но няма да издържат...

– ...да се намери принцът. Просто размахайте една-две сирени...

„Кои са тези хора?“ – чудеше се тя. – „Какво искат от мен?“ Не се наложи да се чуди дълго, защото скоро я дръпнаха да се изправи и после пак я натиснаха надолу. Този път да седне на стол.

– Принцесата, сър – каза някакъв глас.

– Свалете мрежата.

Няколко ръце издърпаха мрежата от нея. После махнаха белезниците и превръзката на очите, но не и желязната запушалка в устата ù. Тя се заоглежда внимателно, докато очите ù привикваха към светлината на магмените фенери. Беше още тъмно. „Сигурно наближава полунощ“, помисли си тя. Намираше се в добре обзаведена палатка. В центъра на помещението имаше широка маса, а в единия ъгъл – легло. Тук-там бяха сложени столове.

На един от тях седеше жена, очевидно в безсъзнание, с глава увиснала на гърдите. Серафина с ужас си даде сметка коя е тя.

Прекрасната сива коса на Таласа висеше около раменете ù. По лицето ù имаше синини. Държеше окованите си ръце свити до гърдите. Над тях се издигаше струйка кръв, която бликаше от парчето кост на мястото на левия ù палец. Серафина се опита да заплува към нея, но някой грубо я натисна към стола.

– Искаш ли да ù помогнеш? – запита невидим глас. Същият глас, който бе заповядал на другите да ù махнат мрежата.

Серафина потърси говорещия и видя един мъж да се носи над пода в един ъгъл. Носеше черната униформа на ондалинианските войници. Гъстата му кафява коса бе късо подстригана. Беше по-скоро дребен, а на лицето му бе изписана жестокост.

– Казвам се Маркус Трахо – каза той. – Ще ти махна запушалката. Ще ползваш гласа си само за да говориш. И само с мен. Ако се опиташ да използваш магия, твоята канта мага ще загуби и другия си палец. Разбираш ли?

Серафина го изгледа гневно, но не отговори.

Трахо извади кинжал от ножницата на хълбока си. С бързо, елегантно движение го заби в един от подлакътниците на стола, на който седеше Таласа.

– Попитах: разбираш ли?

Серафина бързо закима.

– Много добре.

Трахо извади ножа от дървото и заплува към нея. Вкара крайчеца на острието под връзката на запушалката и дръпна.

Серафина изплю запушалката.

– Какво сте ù направили? – извика.

– Не бях аз, принцесо. Самата канта мага е отговорна за загубата на палеца си – каза Трахо, докато прибираше кинжала си обратно в ножницата.

– За кого работиш? За Колфин ли?

– Ще стигнем и дотам – отвърна Трахо. – Била си призована, нали така?

– Призована ли? Бях доведена тук против волята си – каза Серафина разярено.

Тънка усмивка изкриви устните на Трахо.

– Много хитро, принцесо.

Серафина го изгледа презрително.

– Не се опитвам да хитрея. Опитвам се да получа отговори. Първо Колфин нарушава пермутавия. Сега напада Серулия, избива народа ни...

Ударът беше силен и толкова бърз, че завари Серафина напълно неподготвена. Главата ù се отметна назад. Зад очите ù избухна светлина. Прехапа устни, за да не изкрещи. Когато болката понамаля, тя изправи гръб и изплю кръв.

Трахо се наведе към нея, лицето му почти опря в нейното.

– Скъпа принцесо, не съм сигурен, че наистина разбираш – каза той. – Аз задавам въпросите. Ти им отговаряш.

За пръв път в живота си Серафина мислено благодари на придворните си за тежките уроци, които ù бяха дали. Сега щеше да приложи наученото. Прикри страха си зад спокойна маска и се насили да срещне погледа на Трахо.

– Не мога да отговоря на въпрос, който не разбирам – заяви тя. – Вие не сте ме призовавали, вие ме отвлякохте.

Трахо заплува към масата, върху която лежеше военна карта, изрисувана с мастило от сепия върху пергамент от водорасли. Той побутна миниатюрните войници по картата и изрецитира четири стиха:

Дъще на Мероу, спри да сънуваш.

В детски игри не ще веч да палуваш,

сънят ти умря, кошмарът дойде,

очи отвори, за да видиш добре.

Сърцето на Серафина заблъска в гърдите ù, но лицето ù остана неподвижно. Стиховете бяха от песента на йелите. „Но откъде ги знае той“, запита се тя. „Не е възможно.“ Тя беше разказала за кошмара само на майка си, а за песента не бе споменала никому.

Серафина не знаеше защо Трахо рецитира тези стихове, но един тих вътрешен глас ù прошепна да не му казва нищо.

– Време е да спрем да си играем игрички – каза той.

Взе една раковина от масата и я сложи на подлакътника на стола ù. Сера си даде сметка, че ще записва разпита ù.

– Йелите са те призовали, дъще на Мероу. Знаем, че е така. И ние чухме песента им. Знаем и че са призовали принцеса Нийла – онази, която носи светлината. В песента се споменават още четири русалки. Искаме да знаем кои са те. И искаме да знаем къде са талисманите.

Серафина се засмя невярващо. Реши да блъфира.

– Нямам представа за какво говориш.

– Армията ми унищожи Серулия, за да стигне до теб и маталийската принцеса. Готови сме да унищожим всеки град във всяко морско царство, за да се сдобием с талисманите. Ти можеш да предотвратиш всичко това.

– Ти си луд. Йелите не съществуват. Не са истински.

– Нима? Тогава защо самата ти протегна ръка към Вража, когато тя се появи в огледалото?

Сърцето на Серафина прескочи един удар. Откъде знаеше? Нямаше никого другиго в стаята, когато бе видяла вещицата и терагога с черните очи.

Трахо чакаше. Измина минута, после друга. Накрая той отново извади ножа си. Серафина се стегна. Нямаше да крещи. Той не можеше да ù отнеме куража и гордостта. Тя беше Серафина, принцеса на Миромара, а той беше морски боклук.

Когато Трахо заплува към нея, едно миниатюрно мехурче се понесе покрай лицето на Серафина. Пукна се почти безшумно до ухото ù.

Лъжи, дете мое.

Таласа бе дошла в съзнание, но не го бе показала. Беше направила заклинание бола. Магията ù беше толкова мощна, че не се налагаше да пее. Достатъчно беше да прошепне думите и да ги затвори в това мехурче.

– Кои са те? Къде живеят? Няма да питам трети път – предупреди я Трахо.

Серафина сведе поглед. Надяваше се да изглежда така, сякаш се бори със съвестта си, макар всъщност да се бореше с въображението си в опит да измисли четири имена.

– Мицуко... – прошепна.

– По-високо, моля. Говори в раковината.

– Мицуко Такахаши. От Широй Нами в Източно море. Алис Силнаопашка от Ято Треска в Атлантика. Наталия Коваленко от Волга. Лара Йонсдотир от Вилтур Сьо.

– Добре. Много добре – каза Трахо и закима. После вдигна раковината и се заслуша в нея, за да е сигурен, че всичко, казано от Серафина, е записано. После вдигна очи към русалката.

– А сега – попита той, – къде са скрити талисманите?

– Не зная къде са. Дори не знам какво са.

– Вража вещицата...

– ...не ми каза нищо – каза Серафина. Протегна ръце и разпери пръсти. – Давай. Отрежи ги. Когато свършиш, ще по-вторя това, което казах.

Трахо се замисли, после се обърна към двамата войници пред входа на палатката.

– Заведете ги и двете в затворническата палатка – заповяда.

„Хвана се“, помисли Серафина. Облекчението я заля като вълна.

– Пусни Таласа – каза тя. – Дадох ти каквото искаше. Казах ти каквото знам. Пусни я.

– Още не – рече Трахо. – Силите ù ще ни бъдат от полза. Твоите също, принцесо. Но вече е късно и трябва да си починете. Лека нощ. Приятни сънища.

Един войник подаде на Таласа парче плат, за да го увие около наранената си ръка, и я изведе от палатката. Друг поведе Серафина към изхода.

– Още нещо, принцесо.

Серафина спря. Обърна се.

Трахо се усмихна.

– Боговете да са ти на помощ, ако си ме излъгала.