В морските дълбини

Двадесет и пет

– Не е възможно – промълви Серафина, зашеметена. – Терагогите никога не са могли да ни намерят, нас и нашите градове. Имаме заклинания, които ги държат далече, имаме стражи и войски.

Говореше, без да се чува. Не приемаше казаното от дука за истина. Не можеше да го приеме. Хилядолетия наред единствено магията бе защитавала морския народ от крадливите терагоги. Човеците не можеха да развалят предпазните заклинания на морските хора, но други морски хора можеха да го направят. Това ли правеше Колфин?

– Ако терагогите ни намерят, ще ни унищожат – продължи тя. – Дук Армандо, няма начин Ондалина да се е съюзила с терагогите. Даже Колфин не би извършил такова предателство. Никой морски владетел не би го направил.

– Мислете, принцесо – натърти дукът. – Откъде дойдоха нападателите?

Серафина върна лентата на събитията в ума си. Видя Колизея и онова, което се случваше в него, толкова ясно, сякаш бе станало преди минути. Видя ранената си майка. Видя убийството на баща си. И хилядите войници, които се спускаха над града.

Отговорът я връхлетя като огромна вълна.

– Отгоре – промълви тя. – Тепрез ги е докарал. В трюма на траулер.

Дукът кимна.

– Три траулера – по-точно „Бедриеер“, „Саги-ши“ и „Свикари“, всичките от флотилията на Тепрез – са били забелязани в миромарски води в деня на нападението.

– Но в това няма никаква логика! – извика Нийла. – Как би успял да ги докара? Нали не могат просто да се изкачат по мостика!

– Смятаме, че предварително е напълнил трюмовете на корабите със солена вода и после е вдигнал войниците на борда с огромни мрежи. По същия начин са били натоварени оръжията. Морските дракони са плували след траулерите.

– Каква е била цената му? – попита Серафина с горчивина. – Тепрез е дал на Колфин бърз и безшумен транспорт. Какво му е дал Колфин в замяна?

– Според нас – информация – отвърна дукът. – Най-вероятно местата, в които се въдят тон, треска и риба меч. Акули. Скариди. Тюлени. Тепрез оре моретата в търсене на всяко животно, което би му донесло печалба.

– Но дук Армандо – започна Нийла, – защо ще иска Колфин да напада Миромара?

– Защото не е доволен от условията на мирния договор между двете царства. Ондалина все още не е преглътнала факта, че загуби войната при Рейкянес Ридж.

В този момент се отвори една врата и в стаята влезе дребна, набита жена с поднос в ръце. Изплашените русалки пак се гмурнаха във водата.

Армандо ги успокои, когато се появиха на повърхността.

– Това е Филомена, готвачката ми – обясни той.

Филомена постави подноса край басейна. Погледна русалките, спря очи на Серафина, после се обърна към дука и заговори бързо на италиански.

– Si, si – каза той тъжно.

– Ah, la povera piccinа!15 – въздъхна жената и избърса очите си с крайчеца на престилката.

Сера разбираше италиански, но Филомена говореше толкова бързо, че дукът трябваше да превежда.

– Попита ме дали си дъщерята на Изабела. Казва, че приличаш на нея. Тя много обича Изабела – обясни той.

– Майка ми е идвала тук? – попита Серафина. – Това не е възможно. Забранено е.

– Добрите владетели знаят кога да следват правилата и кога да ги нарушават – каза дукът. – Дойде, за да научи какво правят терагогите. И как техните дела могат да повлияят на живота в нейното кралство.

Серафина не можеше да повярва какво чува. Майка ù е нарушавала правилата? Това не беше възможно. Той я лъжеше, опитваше се да спечели доверието ù. Но после си припомни нещо, което бе чула, докато стоеше пред вратата към кабинета на Изабела. Конт Орсино бе споменал, че Хищниците са били видени до едно от нападнатите села и Изабела бе казала: Хищниците крадат скъпоценности, а не хора. Те са малка банда крадци. Нямат нужната численост да нападат цели села. Серафина се беше учудила от безгрижния тон на майка си. Сега го разбираше. Изабела познаваше водача на Хищниците и знаеше, че той и хората му никога няма да наранят морския народ.

Дукът говореше истината.

– Имате ли някакви новини за майка ми? – попита Серафина, макар че се страхуваше да чуе отговора. – За чичо ми? За брат ми?

– Или за моето семейство? – добави Нийла.

– Има слухове – подчертавам, само слухове, че чичо ти е успял да избяга, Серафина. Че се е отправил на север, към коболдските води.

– При гоблините? Защо? – запита Серафина.

– За да събере армия. Коболдите са страховити бойци и са единственият източник на оръжия за морския народ – обясни дукът.

Казаното звучеше разумно на Серафина. Морските хора зависеха от гоблинските племена, които копаеха рудата и топяха извлечените от нея метали. Гоблините правеха оръжия и инструменти за морските хора, а освен това сечаха и парите им: златния трок, сребърния друп и медните монети каури. Нерия не бе дала на морските хора способността да боравят с метал, за да им попречи да използват магията с цел трупане на богатства.

– Можем поне да се надяваме, че тези слухове са верни – каза дукът. – Сега хапнете. Моля. Сигурно и двете умирате от глад.

Серафина погледна Нийла и видя собствените си мисли, отразени в очите на приятелката си. Можем ли да му вярваме? В храната може да има отрова.

– Разбирам тревогата ви – каза дукът, сякаш бе прочел мислите им. Изправи се, прекоси стаята и взе бледожълта раковина от един рафт.

– Ако я изслушаш, ще чуеш гласа на майка си – обясни той и я подаде на Серафина.

Сера я доближи до ухото си.

Серафина, скъпа моя дъще, ако слушаш тази раковина, значи си в Президио, а аз съм в плен или мъртва. Трябва да се довериш на дука. Семейството му е свързано с нашия народ от хилядолетия. Бих му доверила живота си, Сера, както и твоя. Позволи му да ти помогне. Той е единственият, който може да го стори. Обичам те, детето ми. Управлявай мъдро и справедливо…

Серафина свали раковината. Мъчеше се да не се разплаче. Тежко ù беше да чува гласа на майка си и да знае, че това ехо, хванато в раковината, може би е всичко, което ù е останало от нея.

Нийла нежно взе раковината от ръката ù и също я изслуша. Когато свърши, я остави на ръба на басейна.

– Сера, ако искаше да ни убие, вече щеше да го е направил. Съмнявам се, че в храната има отрова.

– Съвсем вярно – потвърди дукът. – Отровата действа прекалено бавно. Те – и той посочи към далечния край на басейна – могат да свършат работата за нула време.

Никоя от русалките не бе забелязала, че над повърхността танцуват пет или шест изострени гръбни перки. Акулите мако, на които принадлежаха, кръжаха мързеливо във водата. Серафина знаеше, че акулите мако са опасни хищници.

Дукът се наведе, потопи ръка във водата и почука три пъти по стената на басейна. Акулите моментално се озоваха пред него и вирнаха носове. Той почеса най-едрата по главата.

– Най-добрата алармена система – заяви той. – Умни, бързи и способни да засекат и най-леката вибрация във водата.

Акулата, чиято глава чешеше, нетърпеливо бутна ръката му.

– Si, piccolo… si, mio caro… Chе e un bravo ragazzo?16 – загука дукът на акулата. Подхвърли им няколко сардини от една кофа.

Нежността, която дукът, един човек, проявяваше към акулите, разпръсна и последните съмнения на Серафина. „Никой, който гали акула мако и я нарича мъничка, миличка и добро момче не може да се преструва“, помисли си тя.

Прегладняла, Сера доплува до ръба на басейна и се изтегли нагоре. Нийла я последва. Подносът, който донесе Филомена, преливаше от вкуснотии. Мариновани миди. Сирене от моржово мляко. Салата от накълцана морска краставица и водни ябълки. Резенчета пясъчен пъпеш.

Нийла изяде парче пясъчен пъпеш. После още едно. Притисна ръка към гърдите си, притвори очи и заяви:

– Абсолютно недостижимо.

Дукът изглеждаше объркан.

– Това нещо хубаво ли е? – попита той.

– Много хубаво – усмихна се Серафина. – Благодарим ви, дук Армандо – добави тя и посегна за мида. Едва се сдържаше да не изгълта цялата купа.

– Наистина няма за какво – каза той и погледна часовника си. – Почти пет сутринта е. Сигурно сте много изморени. Приготвил съм ви стаи и се надявам, че в тях ще ви бъде удобно. Преди да се оттеглите, дали бих могъл да ви задам още един въпрос? Въпрос за нещо, чийто смисъл ми убягва: Защо ви оставиха живи нашествениците?

– И ние се чудехме – отвърна Серафина и взе парче сирене.

– Чудехте? – повтори дукът. – Нима се е случило нещо, което ви е дало отговор?

Серафина и Нийла се спогледаха неуверено.

– Моля ви. Трябва да ми кажете. Каквото и да е. Всичко. Без значение колко маловажно ви се струва.

– Не беше маловажно. Не и за Трахо – каза Серафина.

Дукът се изпъна, внезапно напрегнат.

– И какво беше това?

– Йелите – каза Серафина.

Дукът примигна.

– Моля?

– Йелите – повтори Нийла. – Тоест, страшните речни вещици.

– Да, запознат съм. Приказни създания – каза той. – Прости историйки, които нашите предци са измислили, за да обяснят гръмотевичните бури и кометите. Трахо със сигурност не се интересува от приказни вещици. Вероятно думата е част от код, макар че шпионите ни не са попадали на него досега.

Серафина се поколеба за миг, после заговори:

– Не е код. С Нийла сънувахме сън. Кошмар, по-точно. Еднакъв и за двете ни, макар никоя от нас да не знаеше доскоро, че и другата го е сънувала. Разбрахме го в лагера на Трахо. Йелите бяха в този сън. Пееха ни. И Трахо знаеше всичко това. Знаеше точните думи на песента. Искаше още информация и мислеше, че можем да му я дадем.

Дукът кимна с разбиране.

– Изобщо не ни вярвате – изкоментира Нийла.

– Вярвам, че в тежки мигове мозъкът и на човеците, и на морските хора прави всичко възможно да оцелее. Може да си мислите, че сте сънувалия един и същи сън, защото жестокият, ужасяващ мъж, който ви е хванал, е казал, че сте го сънували и съгласието е спасило живота ви. Неговото предположение се е превърнало в реалност за вас. Виждал съм това да се случва с Хищници, които са били в плен.

– Duca Armando, signorine bisogno di dormire!17 – остро каза Филомена. Беше се върнала в стаята, за да си вземе подноса.

– Si, si – съгласи се дукът. Обърна се към русалките. – Филомена е права. Младите госпожици наистина се нуждаят от сън. И двете сте страдали достатъчно. Сега трябва да си починете. Утре ще говорим пак. Ще повикам Ана – тя отговаря за подводните помещения на двореца – да ви заведе в стаите ви.

– Благодарим отново, дук Армандо – каза Серафина. – За храната, за това, че ни спасихте, и за това, че ни дадохте подслон. Наистина сме ви задължени.

Дукът махна с ръка.

– Ще се видим по-късно. Докато си почивате, ще изпратя хора при владетелите на Атлантика, Кин и Пресноводието, както и при баща ви, принцесо Нийла, тъй като той управлява Матали, докато ги няма императорът и престолонаследникът, за да ги уведомя за предателството на Колфин. Знам, че ще ви се притекат на помощ. Наспете се, деца мои. Бъдете спокойни, че сте в безопасност. Вратите, през които влязохте, са заключени и залостени. Хищниците ще ви пазят. Изпитанията ви свършиха. Тук нищо не може да ви нарани.