В морските дълбини

Двадесет и девет

– Ъъ... та, Нийлс – започна Серафина, загледана в плавника си, който бе потопен в ниска и широка каменна купа, – значи йелите живеят в тоалетна?

Намираха се в тясна пещера, не повече от метър на метър и половина. Имаше тоалетна и буркан с пясък за изтъркване. Бяха паднали тук от огледалото и Серафина се бе приземила в тоалетната с плавника напред.

– Олеле. Май нещо се е объркало – каза Нийла, заклещена между тоалетната и стената.

– Мислиш ли? – подкачи я Серафина, докато издърпваше плавника си от тоалетната. Изтръска го. – Гадост. Отвратително.

– Сера, косата ти! – възкликна Нийла.

– Много ли е зле? – попита Серафина. Хвърли поглед в огледалото и направи гримаса. – Мда, много е зле.

Косата ù висеше на неравни кичури. Някои стигаха до брадичката ù, а други се виеха край ушите ù.

– Какво стана?

Серафина обясни.

– Само авантюристите носят такива прически – отбеляза Нийла. – Ще привличаш внимание.

Тя изпя едно канта пракс заклинание, илюзио, и косата на Серафина се появи отново.

– Трябва да се задържи около час. А сега, къде точно се намираме?

Вратата беше затворена и зад нея се чуваха гласове и шумове от чинии и прибори.

Нийла я отвори предпазливо.

– Прилича на кафене – съобщи тя и изплува от пещерата. Серафина я последва.

Русалките се огледаха. Заведението беше претъпкано. През прозорците нахлуваше ярка сутрешна светлина. Около масите и на бара седяха морски хора и закусваха. Една русалка с червено яке хвърли поглед на Сера и Нийла, след което се съсредоточи върху купата си с водорасли. Серафина посочи широкия стъклен прозорец отпред. На него бе изписано името на заведението.

– Реколта? – попита тя. – Браво на теб, Нийлс. На нас ни трябва река Олта.

Нийла присви очи срещу буквите.

– Опа.

– Нямаш представа къде сме, нали? – попита я Серафина.

– Ами почти съм сигурна, че сме или във, или близо до река.

– Сериозно? И какво те кара да мислиш така? Не ще да е името на заведението.

– Ха-ха. Много смешно, Сера. Досетих се от миризмата на сладка вода – тя кихна. – Неизменно се разкихвам от нея.

В този момент покрай тях премина костенурка.

– Хайде да я питаме къде сме – предложи Нийла.

– Не говоря костенурски – каза Серафина.

– И аз. Ще изпея локуоро – каза Нийла. Заклинанието локуоро позволяваше на русалките да разбират нечий език за известно време.

– Извинете, госпожо – повика тя костенурката, след като завърши песента.

Костенурката спря и се обърна мнооого бавно. Нийла знаеше, че костенурките правят всичко мнооого бавно. Тази тук вдигна глава и изгледа русалката с големите си очи.

– Здравейте – рече Нийла живо. – Знаете ли как се казва този град?

Костенурката се намръщи. Почеса се по петнистата глава. Примигна. Замисли се дълбоко. Пое си дъх. Издиша го. Пак си почеса главата. Плесна с плавници. Накрая заговори.

– Прииивееет.

– Знае ли къде сме? Какво каза? – заразпитва я Серафина.

– Каза здрасти – отговори Нийла.

– Здрасти? Всичкото това само за здрасти? Ще ни отнеме цяла седмица да разберем къде се намираме. Забрави. Дай да попитаме някого другиго.

Нийла поклати глава. Русалката с червеното яке пак ги гледаше.

– Привличаме внимание. По-добре да излезем.

Когато отвориха вратата, се чуха още гласове.

– Сребро от кораби! Ей сега спасено от гогска яхта! Първо качество!

– Омагьосани перли! Перли невидимки! Най-добрите! Пейте и живейте!

– Четинести червеи! Тлъсти и сочни! Лентовидни червеи! Сладки и хлъзгави!

Заведението се намираше на главното течение в града и явно бяха попаднали насред сутрешния пазар. Сергиите бяха пълни с всевъзможна стока. Търговците на храна продаваха всякакви пресноводни лакомства: блатен мъх на плитки, жабешки яйца, мариновани скариди, захаросани водни паяци и сушени пиявици. Вносителите на стоки от моретата бяха изложили миди с различни форми и цветове, раковини, моржово сирене и морски охлюви. Имаше сергия за употребявани дрехи и няколко за стоки, извадени от потънали кораби. Там се продаваше всичко – от чинии, дрехи и чайници, до фенери, ножове и саби, дори черепи на терагоги, за онези, които ги колекционираха.

– Слаб ли ви е гласът, дами? Подсилете го, направете го мощен с нашия патентован усилвател за гласове! – повика ги един търговец. – Пълна дискретност! Гарантирани резултати!

Те продължиха да плуват по главното течение и Серафина забеляза, че градчето е малко и бедно, съвсем различно от Серулия. Беше мърляво място, сякаш направено от изхвърлени вещи. Сладководните обитатели на водата, които живееха толкова близо до терагогите, имаха неизчерпаем запас от едно нещо, независимо колко бедни бяха: боклук. И го използваха подобаващо. Докато Серафина и Нийла плуваха надолу по течението, видяха магазин, построен изцяло от нефтени варели, и друг – от пластмасови кофи. Имаше и такива, направени от дъските на потопени лодки, автомобилни гуми или контейнери, паднали от товарни кораби. Покривите бяха от керемиди, изработени от сплескани алуминиеви кутийки или пластмасови бутилки. Малко по-надолу по течението се издигаше цял нефтен танкер, превърнат в универсален магазин.

– Морски краставици! Съвсем пресни! – викна един амбулантен търговец.

– Миди лепки! Хрупкави и сладки! – чу се друг.

Тогава русалките чуха друг глас, който проговори зад тях.

– Те идват.

Нийла се извърна рязко. Беше русалката от кафенето, онази с червеното яке. Опашката и тялото ù бяха оранжево-бели – цветовете на риба кон. Имаше бадемовидни очи и високи скули. Черната ù коса бе събрана в две дебели плитки, навити на два кока. На рамо носеше бродирана копринена чанта. Сабя в ножница висеше на гърба ù.

– Те идват – повтори тя. – Трябва да се махнете оттук.

– Кой идва? – попита Серафина.

– Piloti moarte. Така ги наричат местните. Означава ездачи на смъртта. Хората на Трахо.

– Коя си ти? – попита Нийла предпазливо.

– Казвам се Линг. Идвам от Кингшуи в Кин.

Тя повика един скат, който се носеше над тях, и му заговори на съвършен скатски. После зададе въпрос на пасаж аншоа на техния език. Накрая една риба бодливка ù каза каквото искаше да научи.

– Петдесетима ездачи. На силни морски коне – съобщи тя. – На три левги оттук, но се движат бързо.

Перките на Нийла настръхнаха.

– Доста езици говориш – отбеляза тя безгрижно.

– Всегласна съм – каза Линг.

Нийла знаеше, че омните, както ги наричаха, могат да говорят всеки един диалект на русалския и да общуват с повечето водни животни. Срещаха се изключително рядко. Тръпките в перките ù се засилиха. Подозираше, че Линг не е просто някаква си русалка от Кин.

– Дори не сте се предрешили – продължи Линг. – За нула време ще ви открият. Дори и с тази ужасна прическа.

– А, благодаря – каза Серафина. – Май ефектът на илюзиото се е изчерпал.

– Откъде знаеш кои сме? – грубо я запита Нийла.

– Защото се откроявате в тълпата като възпален плавник. Облечени сте с рокли, които струват повече, отколкото местните заработват за цяла година. Това ми подсказа кои сте, заедно с обявите за издирването ви, сложени от Трахо. Лицата ви са навсякъде. Има награда за главите ви. Двадесет хиляди троки за всяка. Всички ловци на съкровища, с все семействата си, ви търсят. Щом аз ви познах, значи и те ще могат. Трябва да се махнете оттук. Аз лично смятам да се снабдя с някаква храна, да поема по теченията, които водят на север, и да си намеря пещера, в която да изчакам да минат ездачите. Предлагам да направите същото.

– Знаеш ли къде сме?

– Ти сериозно ли питаш? Не знаете къде сте? Безнадеждни сте – заяви Линг, клатейки глава невярващо. – Раднева. В Черно море. Не сме много далече от устието на река Дунарея21. На около два дни плуване оттук е. После още два, може би три до Олта.

– Но откъде... – започна Серафина.

– Откъде знам къде отивате ли? – довърши Линг. Вместо отговор, тя тихо запя песента на йелите.

Перките на Нийла пламнаха. Подозренията ù току-що се бяха потвърдили. Линг беше чула песента. Беше сънувала съня. Йелите бяха повикали и нея.

– Аз съм онази що пее песните на целия свят подводен. Вража ме повика, както повика и теб, Дъще на Мероу – обърна се Линг към Серафина.

– А ти коя си? – попита тя Нийла.

– Аз съм Една със сърце, което носи светлината – каза Нийла и изгледа Линг мрачно.

– Да, разбира се – рече Линг подигравателно. – Как не се сетих.

Нийла я изгледа ядно. Не искаше да участва в това. Не ù харесваше. Плашеше я.

– Прости ми, че не излъчвам светлината си в точно този момент. Наскоро ни се случиха някои не особено приятни нещица. Нищо особено. Само нашествие и отвличане. И нападение от убийци с харпуни. Наложи се няколко пъти да си спасяваме кожите с плуване. Заседнахме за малко в едно огледало в компанията на някакъв психар. Може би утре ще мога да сияя – завърши тя остро.

Линг я погледна спокойно.

– Ще ви се случат още неприятни неща, ако не се преоблечете и не се махнете оттук... – гласът ù заглъхна. Лицето ù придоби разсеяно изражение, сякаш слушаше чужд разговор.

– Какво има? – попита Нийла. – Да не чуваш нещо друго?

– Не знам – отвърна тя. – Може да са просто клюкарстващи скумрии.

Тя се намръщи.

– Звучи като... като смях всъщност. Странно.

– Чудовището е – каза Серафина мрачно. – И аз го чувам.

– Но досега не съм го чувала. Не и когато съм будна. Само в кошмарите си. Това значи...

– ...че става по-силно – довърши Сера.

– Да – съгласи се Линг. – Е, предполагам, че ще се видим при йелите.

Тя отплува.

Сера сложи ръка на рамото на Нийла.

– Мисля, че знам как се чувстваш, но трябва да тръгнем с нея. Тя е една от нас, Нийлс – каза тя.

От думите ù Нийла я побиха тръпки. Една от нас. Част от нея все още се насилваше да вярва, че всичко това е сън или халюцинация. Срещата с Линг направи тази задача много по-трудна.

– Нийла?

– Добре. Да. Хайде – каза Нийла с треперещ глас.

– Чакай, Линг! Идваме с теб – извика Серафина.

В ума на Нийла зазвуча песента на йелите. Тя отново чу как ги вика сивокосата вещица.

– Една намерихме, остават три, Бабо Вража – прошепна тя.

После двете побързаха да настигнат Линг.