В морските дълбини

Двадесет и шест

– Оттук, моля, Ваши Светлости – каза усмихната Ана.

Серафина и Нийла заплуваха след нея. Минаха покрай вратите, през които бяха влезли в двореца, и заплуваха по слабо осветен коридор.

Подводните стени на двореца изобилстваха от колонии водорасли. На тавана се виждаха гроздове сочни оранжеви морски звезди и яркосини морски таралежи – яркият им цвят предупреждаваше околните да не им посягат. По пода се въргаляха продълговати сюнгери, чиито издути тела се отъркваха в опашките на русалките. Гърчещи се лентовидни червеи и салпи18, прилични на прозрачни кесии, се стрелкаха към пукнатините, подплашени от светлината на фенерчето, което държеше Ана. Кринозои19 и полипи – животни с уста, но без очи, протягаха пипалца към русалките, привлечени от движението.

Серафина бе толкова изтощена, че беше готова да се просне и да заспи направо на пода. Стомахът ù беше пълен, но в съзнанието ù цареше мъгла, а тялото я болеше от множеството натъртвания.

– Прав ли е дукът? – попита тя Нийла, докато плуваха. – Наистина ли само си мислим, че сме сънували един и същи сън?

– Не знам, Сера. Толкова съм изморена, че изобщо не мога да мисля. По-късно ще го обсъдим. Сега сме в безопасност. Живи сме. Засега това ми стига.

– Моята стая е в дъното на коридора, ако през нощта ви потрябва нещо – каза Ана, докато отваряше вратата към стаята на Серафина. – Хищниците също са наблизо. Приятни сънища. Принцесо Нийла, това отсреща е вашата стая.

Серафина благодари на Ана и прегърна Нийла.

– Обичам те, русалке – каза ù тя. – Нямаше да стигнем дотук, ако не беше ти.

– И аз те обичам – отвърна Нийла и също я прегърна.

Серафина влезе в стаята си и затвори вратата. Посрещна я кехлибарено легло с балдахин, настлано със сини анемони. Изглеждаше толкова пищно и подканящо, че тя едва се сдържа да не се хвърли в него веднага. Но се сдържа. Първо искаше да намери гротата20 и да се изтърка хубаво. Докато плуваше през стаята, зърна стените, изрисувани с мастило от сепия в различни цветове, позлатено бюро и стол от бамбук, високо огледало в единия ъгъл и синя рокля от морска коприна, увиснала на закачалка. Бележка, оставена на близката масичка, я информираше, че роклята е за нея. Направо не можеше да повярва как дукът бе помислил за всичко.

Вратата към банята беше в другия край на стаята. Серафина доплува дотам, отвори я и влезе в помещението. То бе облицовано с блещукащи мозайки в нюансите на морските дълбини. От кукичка на стената висеше халат с цвят на слонова кост. На мраморна маса наблизо стояха редица стъклени буркани, пълни с пясък за изтъркване на кожата и люспите. Серафина видя черен пясък от бреговете на Хавай, бял пясък от Бора Бора и розов от Сейшелските острови. Всичко това за момент ù се стори прекалено след всичките ù изпитания – сякаш нямаше право да иска да се изтърка хубаво и да облече мекия халат.

Започна да се съблича, но мерна движение в огледалото на банята и спря. Обърна се към него и се оказа пред мършава, подобна на привидение фигура, която отвърна на погледа ù. „Витрина“, помисли си тя. Но не. Когато се приближи, с ужас установи, че това бе собственото ù отражение.

Лявата половина на лицето ù беше синьо-черна, благодарение на Трахо. Косата ù висеше на фитили, а кожата и люспите ù бяха страшно мръсни. Роклята ù, някога прекрасна, сега беше изпокъсана и изпъстрена с петна кръв. Тя се взря в петната и се разтрепери. В главата ù се занизаха образи. Стрелата, която пронизва майка ù. Тялото на баща ù, което се носи към дъното. Драконите, проправящи си път из двореца. Трахо. Умиращият страж. Таласа, пееща последното си песен-заклинание. Майката бежанка и децата ù.

Серафина съблече роклята си и я хвърли на пода. Гола и трепереща, грабна буркана с черен пясък. Изсипа малко на дланта си и започна да се търка безжалостно, докато кожата ù порозовя и люспите ù засияха. После взе халата от кукичката и го облече. Тялото ù пареше от грубото изтъркване, но това не я интересуваше. Болката беше добре дошла. Държеше онези образи на разстояние.

– Дишай дълбоко – каза си, докато плуваше към спалнята. – Всичко ще бъде наред.

Ала сега не беше.

На няколко маха с плавник от леглото, Серафина не издържа. Изстена от мъка и се срина на пода.

След миг вратата се отвори и се появи Син.

– Серафина, какво има? Чух стон. Добре ли си? Наранена ли си? – заразпитва я той и коленичи до нея.

– Да – отвърна тя през сълзи. Беше се държала досега, но повече не можеше.

– Къде? Какво стана? Покажи ми – нареди Син и я изправи да седне.

– Тук! – изхлипа тя и се удари в гърдите. – Всичко, което обичам, вече го няма!

Син я повдигна от пода, придърпа я към себе си и силно я прегърна. Нямаше думи, които да я накарат да се почувства по-добре.

Когато не ù останаха сълзи, Серафина вдигна глава.

– Съжалявам, Син. Страшно съжалявам. Седя и плача, жива съм и забравям, че и ти си изгубил родителите си.

– Няма нищо. В шок си. Досега нямаше време да осъзнаеш напълно случилото се, затова сега всичко ти се стовари изведнъж – успокои я Син. – Имаш нужда от сън. Само така ще си възвърнеш силите. Защо не си починеш? Аз ще бъда пред вратата.

Серафина сграбчи ръката му.

– Не! Моля те, не си тръгвай. Говори ми. Разкажи ми нещо. Каквото и да е.

– Ако остана, ще си легнеш ли?

– Да – обеща тя.

– Трябва да ми пуснеш ръката.

– Добре – каза Серафина.

Качи се в леглото. Анемоните обгърнаха изтощеното ù тяло. Допирът им беше нежен и приспивен. Тя се обърна настрана и подложи ръка под главата си. Син придърпа стола. Близостта му я успокояваше, но все още имаше нужда да се разсее от тежките мисли.

– Разкажи ми най-страшното нещо, което ти се е случвало, Син. Или най-хубавото. Или кое ти е любимото ядене. Имаш ли сестра? – засипа го тя с въпроси.

– Не – отговори той.

– А приятелка? Разкажи ми за нея.

Син се поколеба.

– О, не. О, богове, извинявай. Да си имам голямата уста. Моля те, кажи ми, че не е мъртва.

– Не, не е мъртва. Просто не е… ами просто вече не сме заедно.

– Скъсали сте, така ли? – попита Серафина.

– Ами предполагам, че да.

– Какво стана?

– Разни неща.

– Разни неща?

Син впери поглед в тавана.

– Трудно е да си с Хищниците. Изисква се страшно много. Семейството, приятелите, приятелките – на никого не можеш да кажеш и те не могат да разберат саможертвите, които се налага да правиш, и двойствения живот, който трябва да водиш.

– Може би ще си я върнеш.

Той поклати глава.

– Едва ли.

– Каква е тя?

– Умна. Красива. Добра – изреди той и спря. После добави: – И смела. Много смела.

– Звучи така, сякаш все още си влюбен в нея – забеляза Серафина.

– Ами... да, предполагам.

Между тях настъпи неловко мълчание. Серафина го наруши.

– Кажи ми, защо стана Хищник?

– Защо станах Хищник... – повтори Син замислено.

– За забавление? Заради приключението? За да ходиш на екзотични места? – заизрежда Серафина, опитвайки се да го накара да продължи да говори.

Тогава той я погледна. В очите му имаше толкова страст, че дъхът ù спря.

– Станах Хищник, защото обичам морето повече от собствения си живот – каза той тихо. – Случват се лоши неща. Гогите унищожават океаните. Ловят морски животни безогледно, застрашават оцеляването на видовете. Морски хора нападат морски хора. Дукът дори казва, че някои морски хора се съюзяват с гогите. А аз искам да направя каквото мога, за да спра това. Всичко това.

Продължи да гледа Серафина настойчиво, както пред пещерата, когато бе превързал опашката ù. Както тогава, така и сега, тя се оказа неспособна да отклони очи, хваната в дълбините на синия му поглед като плувец в прилив. „Кой си ти“, зачуди се тя. Насили се да отклони погледа си и бързо каза:

– Дължа ти извинение.

– За какво?

– В началото, когато ни доведе тук, бях сигурна, че си ни продал на терагог. Сега разбирам, че никога не би направил такова нещо. Вие сте образцов престъпник, господин Син. Благодаря ти, че ни спаси. Дължим ти живота си.

Син поклати глава засрамен.

– Всеки би направил същото – каза той.

– Ами ти? Ти имаш ли си някого? – попита той, явно за да смени темата. – Чакай... да, разбира се, че си имаш. Щеше да се сгодяваш за престолонаследника на Матали, нали така?

– Преди да се случи всичко това, да – каза Серафина. – Преди той да изчезне.

– Сигурен съм, че се опитва да те намери.

Серафина се усмихна тъжно.

– По-скоро се опитва да намери някой нощен клуб. Или някоя сирена. Но не и мен.

– Защо? Какво стана? Да не би...

– Да не е бил толкова влюбен в мен?

– Ти си красива принцеса с чувство за хумор. Разбира се, че е бил влюбен в теб. Сигурен съм – каза Син.

– И аз така си мислех. Той ме накара да мисля така. Но не беше влюбен. Купони, други русалки... всичко това стана по-важно за него от мен. А сега просто... просто искам да знам защо. Последния път, когато си говорихме... Е, не че точно говорихме. Аз отплувах. Не исках да имам нищо общо с него. Вероятно никога няма да разбера истината.

– Не можеш да си сигурна, че е умрял.

– Но е твърде възможно, нали?

– Може би отново трябва да сменим темата.

– С някоя, която е весела и оптимистична – допълни Серафина. – Колко жалко, че такава тема няма.

Тя се повдигна и подпря глава на ръката си.

– Ей, нали щеше да заспиваш – укори я Син. – Ако дукът разбере, че стоя тук и ти преча да спиш...

– Говори ми още. Моля те – каза тя.

– Не знам какво да говоря.

– Разкажи ми приказка, тогава.

Син изсумтя.

– Да ти приличам на възпитател на малки рибки?

– Разкажи ми някоя от историите за Кап и Пян. Не може да не ги знаеш. Всички ги знаят.

Кап и Пян бяха боговете на приливите, братя близнаци, които все се състезаваха за вниманието на прекрасната богиня Нерия. Единият живееше на брега, а другият – във водата. Имаше много приказки за опитите им да я спечелят.

– Добре. Но при едно условие. Да спреш да говориш. Повече нито...

– Дума – довърши Серафина.

– Имало едно време – започна Син – една прекрасна богиня. Това била Нерия. Тя се влюбила в Касио, бога на небето. Веднъж решила да избяга от двореца си и да се срещне с него на хоризонта. Кап разкрил плана ù и изревнувал. Отишъл при Фрагор, бога на гръмотевиците, и го помолил да напълни небето с облаци, за да може той, Кап, да се скрие в тях, да се престори на Касио и да открадне една целувка...

Извивките на гласа на Син приспиваха Серафина. Радваше се, че ù бе забранил да говори. Иначе сигурно щеше да му каже колко много ù се иска да си открадне една целувка от него. Беше лудост, знаеше го. Но той беше мил, смел и добър. Толкова различен от Махди. Само да не беше влюбен в друга. Но беше.

Серафина продължи да слуша приказката, която разказваше Син, и след малко сънят я отнесе като ласкавите вълни на морето. Очите ù се затвориха. Дишането ù стана по-дълбоко. Беше заспала.

Син остана на място, съвсем неподвижен, за да не я събуди. Вгледа се в лицето ù и стоя така дълго време. Когато се увери, че тя спи дълбоко, повдигна едната ù ръка до устните си и я целуна.