В морските дълбини

Девет

– Добро утро, Ваша Светлост!

– Добро утро, принцесо!

– Приемете най-добрите ни пожелания в този щастлив ден, Ваше Височество!

В тронната зала придворните се кланяха и усмихваха на Серафина, а тя им благодареше и приемаше пожеланията им подобаващо, но сълзите в очите ù бяха на ръба да прелеят. Бе отдала сърцето си на Махди, а той се беше оказал съвсем различен от това, което тя мислеше за него. Беше лекомислен и жесток и тя не искаше да го вижда никога повече.

Плуваше забързано към заседателната зала на майка си, където се решаваха държавните дела. Трябваше да ù разкаже какво се бе случило. Серафина знаеше, че годежът ù е държавна работа, но не се съмняваше, че при тези обстоятелства, през четиридесет и първи век, някой би настоял да се врече на някого като Махди.

Когато стигна до заседателната зала, стражите ù се поклониха и отвориха огромните врати. Три от четирите стени на стаята бяха покрити от тавана до пода с блестящ седеф. Украсяваха ги високи пана с мозайка – изящна комбинация от парченца кехлибар, кварц, лазурит и малахит, които изобразяваха владетелите на кралството. От тавана висяха двадесет огромни стъклени сфери полилеи. Всеки от тях беше с диаметър от почти два метра и половина и бе пълен с хиляди магмени сфери. В дъното на стаята, върху аметистов подиум стоеше един-единствен златен трон във формата на морско ветрило. Стената зад него бе покрита със скъпо огледално стъкло.

В залата нямаше никого, което значеше, че Изабела работи в личния си кабинет. Серафина се зарадва. Може би щеше да успее да се види с майка си насаме поне за пет минути.

Кабинетът на майка ù беше малка стая с оскъдно обзавеждане и без украси. Имаше голямо бюро, няколко стола и рафтове, пълни с раковини, които съдържаха информация за всичко, случващо се в кралството – от петиции до протоколи от заседанията на парламента. Само семейството на Изабела и най-близките ù съветници имаха право да влизат вътре. Когато Серафина доближи вратата, видя, че е леко открехната. Тъкмо щеше да нахлуе вътре и да даде воля на хлиповете, които се надигаха в гърлото ù, когато чу гласове и спря.

Майка ù не беше сама. Сера надзърна през открехнатата врата и видя чичо си Валерио и неколцина от висшите министри. Конт Орсино, министърът на отбраната, се беше вторачил в една карта на стената. На нея се виждаше Миромара – империя, простираща се от Гибралтарския проток на запад, през Средиземно море до Черно море на изток.

– Не знам дали това има нещо общо със скорошните нападения, Ваша Светлост, но един траулер е бил забелязан във Венецианския залив тази сутрин. От флотилията на Тепрез – каза Орсино. Изглеждаше изтощен, а погледът му беше мътен, сякаш не се бе наспал.

Валерио, който гледаше през прозореца с ръце, сключени зад гърба, изруга при споменаването на името Мфеме.

Серафина знаеше това име. Всички в Миромара го знаеха. Рафе Осеме Тепрез беше терагог. Безсърдечен и жесток, той управляваше флотилия от риболовни кораби. Някои от тях бяха дънни траулери – влачеха огромни, тежки мрежи по морското дъно и хващаха хиляди риби. В същото време унищожаваха всичко по пътя си, включително коралови рифове на стотици години. Други опъваха километрични мрежи с куки във водата. Тези мрежи убиваха не само риба. На куките се нанизваха хиляди морски костенурки, албатроси и тюлени. Тепрез не се интересуваше от това. Екипажите му събираха мрежите и изхвърляха загиналите животни като боклук през борда.

– Мисля, че траулерът няма нищо общо с нападенията – заяви Изабела. – Нападателите отвличат цялото население на селата, до последния жител, но не повреждат къщите. Мрежите на Тепрез щяха да ги разрушат.

Изабела говореше с усилие. Лицето ù беше загрижено и уморено.

– Имаме информация и че Хищниците са били в района на нападенията – добави Орсино.

– Хищниците крадат скъпоценности, не хора. Те са малка банда крадци. Нямат нужната численост да нападнат цяло село – каза Изабела и махна с ръка.

Серафина се почуди откъде майка ù е научила всичко това. Хищниците бяха толкова потайни, че малко морски хора знаеха каквото и да било за тях.

– И Тепрез не е. Той е гог, а ние имаме защитни заклинания срещу такива като него – отбеляза Валерио. Беше се отдалечил от прозореца и сега плуваше напред-назад с едва сдържан гняв. – Ондалина е. Колфин стои зад нападенията.

– Не можеш да си сигурен, Валерио – каза Изабела. – Нямаш доказателства.

Министрите си размениха погледи. Серафина знаеше, че майка ù и чичо ù рядко са на едно мнение.

– Да не си забравила, че адмирал Колфин наруши пермутавия? – запита Валерио.

Пермутавият беше договор между двете морски кралства, подписан след войната от Рейкянес Ридж. Владетелите на двете държави се бяха договорили да разменят децата си. По-малкият брат на Изабела и Валерио – Лудовико, бе изпратен в Ондалина преди десет години, а сестрата на Колфин, Сигурлин, дойде в Миромара. Сега Дезидерио трябваше да замине за Ондалина, за да живее и да се задоми там. А пък Астрид, дъщерята на Колфин, трябваше да пристигне в Миромара и да направи същото. По необясними причини, седмица преди да бъде направена размяната, адмиралът изпрати вестоносец със съобщение, че дъщеря му няма да пристигне в Миромара.

– Освен това – продължи той – информаторите ми докладваха, че в Лагуната са забелязани шпиони на Колфин.

– Колфин все още не ни е уведомил защо наруши пермутавия. Може би има причина – настоя Изабела. – А присъствието на ондалиниански шпиони в Лагуната не е новина. Всяко морско царство има шпиони в Лагуната. И ние имаме шпиони в...

Валерио я прекъсна.

– Трябва да им обявим война, и то веднага. Преди да ни нападнат. От седмици го повтарям, Изабела.

Серафина потрепери при думите на чичо си.

Изабела се приведе напред.

– Дезидерио прати известие, че не е видял нищо – нито армии, нито артилерия, нито дори един-едничък ондалиниански войник. Колебая се да обявя война само заради непотвърдени обвинения, без да свикам Съвета на шестимата.

Валерио изсумтя.

– Колебаеш се да обявиш война? Колебаеш се? Поколебай се още малко и Съветът на шестимата ще стане Съвет на петимата!

– Няма да допусна да ми се диктува какво да правя, Валерио! Аз съм владетелят тук. Добре ще е да го запомниш. Не ме е грижа за собствения ми живот, а за живота на хората ми. Много от тях ще бъдат пожертвани, ако избухне война! – извика Изабела.

– Когато избухне война! – извика ù Валерио в отговор. После се извърна и в яда си помете голяма мидена черупка от бюрото. Тя се удари в стената и се пръсна.

В кабинета настана тишина. Изабела и Валерио се гледаха кръвнишки.

Конт Бартоломео, най-възрастният съветник на Изабела, стана от стола си. Винаги влизаше в ролята на съдия при тези мачове по надвикване още когато Изабела и Валерио бяха деца.

– Ако ми позволите да попитам, Ваша Светлост – обърна се той към Изабела в опит да потуши напрежението, – как вървят приготовленията за докими?

– Много добре – отговори тя.

– А песен-заклинанието? Овладя ли го принцесата?

– Серафина няма да подведе Миромара.

Бартоломео се усмихна.

– Доволна ли е принцесата от годеника си? Влюбена ли е в престолонаследника? Доколкото разбирам, всички русалки в Миромара са влюбени в него.

– Любовта идва с времето – кратко отвърна Изабела.

– За някои. За други изобщо не идва – каза Валерио рязко.

По лицето на Изабела се изписа тъга.

– Трябваше да се ожениш, братко. Преди години. Трябваше да си намериш съпруга.

– Щях да го направя, ако тази, която исках, не ми бе отказана. Надявам се Серафина да открие щастието с принца – каза той.

– Аз също се надявам – рече Изабела. – И което е по-важно, надявам се да е щастлива като водач на народа си.

– Именно за този народ трябва да мислиш сега, Изабела. Умолявам те – каза Валерио. Гласът му отново зазвуча напрегнато.

Серафина прехапа устни. Макар винаги да се караха, майка ù ценеше съветите на Валерио повече от тези на другите съветници.

– Ами ако съм прав за Ондалина? – попита той. – Ами ако аз съм прав, а ти грешиш?

– Тогава дано боговете се смилят над нас – отвърна Изабела. – Дай ми няколко дни, Валерио. Моля те. Ние сме малко кралство, най-малкото във водите. И ти го знаеш. Ако ще обявяваме война, трябва да сме сигурни в подкрепата на Матали.

– А сега не сме ли? Докими е довечера. Когато Серафина и Махди се свържат в брачен съюз, и царствата им ще бъдат свързани. Клетвите им са ненарушими.

– Сигурна съм, че помниш колко дълги и трудни бяха преговорите с Билаал. Подозирам, че Колфин също е преговарял с него, едновременно с нас, в полза на дъщеря си – каза Изабела. – Старейшината на Кин също, за внучката си. Кой знае те какво са му предлагали. Сега посланиците им са в нашия двор за церемонията. Никак не е изключено да продължават да правят предложения на Билаал. Докато едно нещо не се направи, не е свършено. Няма да се успокоя, докато Серафина и Махди не разменят клетвите си.

– И щом го направят, ще обявиш ли война?

– Само ако с това си действие мога да я избегна. Ако обявим война на Ондалина сами, на Колфин окото му няма да мигне. Ако обаче имаме Матали зад гърба си, той ще подвие опашка.

Серафина си припомни посещението на майка си от сутринта. Сега то придоби друго значение. Ето защо бе толкова разтревожена за песен-заклинанието и ето защо беше казала, че отчаяно се нуждаят от съюз с Матали. Нужен им беше, за да избегнат нова война с Ондалина. Или за да я спечелят.

Само преди минута Серафина отчаяно искаше да види майка си. Сега отчаяно искаше да се измъкне оттук, без да я забележат.

Изабела се трудеше неуморно за добруването на народа си и винаги поставяше това добруване над собственото си щастие. Сера можеше само да си представи какво щеше да каже майка ù, ако беше нахлула в кабинета ù, за да се оплаче, че Махди е наранил чувствата ù.

Трябваше да го направи. Трябваше да обмени годежни клетви с мъж, когото даже не можеше да погледне, за да спаси народа си от война. Това би направила майка ù, това щеше да направи и тя.

„Винаги я разочаровам“, помисли си Серафина, „но не и тази вечер. Тази вечер ще я накарам да се гордее с мен.“