В морските дълбини

Двадесет и едно

– Не може. Не е възможно – каза Серафина.

– Но е факт – отвърна Нийла. – Наистина го сънувах. Помниш ли какво ти казах в двореца? Че съм сънувала кошмари на път към Миромара.

– Да, но каза, че не ги помниш.

– Срам ме беше да си призная, че съм се уплашила от вещици, които не съществуват.

– Каква е песента, дете? – попита Таласа.

– Дъще на светлината, ти си избрана... – запя Нийла тихо.

Серафина я спря.

– В моя сън беше различна. Започваше така: Дъще на Мероу, ти си избрана...

Нийла запя заедно с нея и двете довършиха песента. Освен няколко отделни стиха, думите бяха еднакви.

– При мен, когато стигат до частта с Открий петте, вместо Една със сърце, което носи светлината, пеят Една с короната на Мероу на главата – каза Нийла. – Това си ти, Сера. Ти произхождаш от Мероу и си наследница на миромарския престол. Ти си една от петте, които вещиците ми казаха да намеря.

– А ти си една от петте, които казаха на мен да намеря. Трябва да открия Една, която пази светлината – каза Серафина. – Това си ти, нали излъчваш светлина.

– Ъъ, добре – съгласи се Нийла. – Само дето йелите не искат от нас да намерим никого, защото йелите не са истински. Те не съществуват.

Серафина замълча за малко и после попита:

– Ами ако съществуват?

– Нашествениците ги мислят за истински – отбеляза Таласа. – Заради тази песен унищожиха Серулия и избиха стотици нейни граждани. И още ще убиват. Нали чу Трахо, Серафина? Каза, че ще унищожат всеки град във всяко подводно царство, ако това ще им помогне да намерят талисманите.

Ужас обзе Серафина. Събитията започнаха да се навързват.

– Права си, учителко – каза тя мрачно. – Колфин иска да освободи чудовището. Затова е направил всичко това. Помниш ли стиха за талисманите? Шестте не бива да се съберат/ заради ярост, жажда или гняв./ Мероу ги разпръсна по света,/ за да остане звярът във зандан корав. Той иска да ги намери. Иска да използва силата на Абадон.

В сърцето ù избухна ледена ярост. Опустошението, кръвопролитието, ужасяващите страдания на невинни хора – всичко това беше резултат от лудата жажда за могъщество на един-единствен морски човек.

– Ти каза ли нещо на Трахо, Сера? – попита Нийла.

Сера поклати глава.

– Излъгах го. Дадох му измислени имена.

– А талисманите? – запита Таласа. – Знаеш ли къде са?

– За това не излъгах. Нямам представа къде са – отвърна Серафина.

– Сутринта, когато Трахо започне да те разпитва, си измисли нещо, иначе боговете знаят какво ще ти направи – посъветва я Таласа с тревога в гласа. – Няма друг начин.

– Има друг начин. Да избягаме – каза Нийла.

– Как? Не можем да се освободим от нашийниците. Трябват ни ключове, за да ги отворим. Ключове, каквито нямаме – каза Серафина.

– Ключове – замислено повтори Нийла. – Или шперц.

– Какъвто също нямаме – напомни Серафина.

Нийла обаче не я чу – беше се заела да свали колана си. Той бе украсен с обсипана със скъпоценни камъни катарама с дълъг зъб, подобен на дебела игла. Досега катарамата бе останала скрита сред гънките на сарито ù, затова и змиорките на Бако Гога я бяха пропуснали, когато ù крадяха бижутата.

– Веднъж, когато бяхме малки, Язид заключи Махди в един сандък – заразказва Нийла. – После изгуби ключа. Леля Ахади побесня. Повикаха кралския ключар. Всички го гледахме, докато отключваше сандъка. Тогава той каза, че във всяка ключалка има няколко щифтчета. Трябва просто да побутнеш правилните, за да отключиш.

Нийла хвана здраво иглата на катарамата с палеца и показалеца си и я пъхна в ключалката на нашийника си. Започна да го върти. Не последва нищо.

– Нийлс, няма да стане. Ти си принцеса, не касоразбивач – каза Серафина.

– Благодаря ти за доверието – отвърна Нийла и смени ъгъла, под който държеше иглата. Изведнъж и трите чуха метално изщракване. Погледнаха нервно към вратата, но звукът не беше стигнал до стража отпред.

– Стана! – възкликна Нийла. Хвърли катинара на земята и свали нашийника. – Никога не подценявайте аксесоарите!

– Плувай, Нийла, махай се оттук! – каза Серафина.

– И да те оставя на командир Морски Боклук?

– Стражът може да влезе всеки момент. Трябва да се махаш!

Нийла се направи, че не чува Серафина, и започна да човърка нейната ключалка. След минута успя да я отвори.

– Сега махни нашийника на Таласа. Аз ще огледам дали можем да излезем от другаде – каза Серафина, след като хвърли нашийника си. – Може в някой ъгъл на палатката да има разклатено колче.

Тя заопипва брезента, като го натискаше тук-там с надеждата, че ще могат да повдигнат част от платнената стена на палатката и да преминат под нея. Нийла се зае с нашийника на Таласа. Неговата ключалка беше по-голяма и по-трудна за отваряне.

– Тръгвайте, и двете. Оставете ме – каза Таласа.

– Няма да те оставим – заяви Нийла. – Мога да се справя.

Тя издърпа иглата от ключалката и вдигна другата си ръка във водата. Кожата ù грееше с ярка светлина, както винаги, когато беше емоционално превъзбудена. Сега използва синята светлина да освети ключалката. Вътре се бе заклещило малко камъче. Нийла го изкара оттам и опита отново с иглата. След секунди Таласа беше свободна.

– Ха! О, да! Веднага се махаме – възкликна Нийла, но радостта ù продължи кратко.

– Шшт! – каза Таласа.

Чуха звуци от плавници във водата отвън. Някой идваше.

– Не намирам друг изход оттук! – ужасена каза Серафина.

– Сложете си нашийниците! Престорете се на заспали! – изсъска Таласа.

Трите русалки бързо окачиха нашийниците обратно на шиите си и ги свързаха с катинарите, без да ги закопчават. После налягаха по земята и прикриха отворените ключалки с косите си.

– Всичко наред ли е? – запита един глас отвън.

– Първо шумяха, но сега замлъкнаха – отговори стражът пред вратата.

Платнището, служещо за врата, се повдигна и през него доплуваха двама стражи. Единият насочи фенера си към русалките. Другият остана до входа. Сера беше сигурна, че чуват как бие сърцето ù.

– Не се лишават от съня си за красота – изкоментира единият.

– Ще им трябва – рече другият. – Трахо започва да губи търпение, а когато Трахо загуби търпение, спира да реже пръсти и преминава към главите.

Стражите се разсмяха и излязоха от палатката. Единият продължи обиколката си, а другият остана на мястото си пред палатката.

Русалките станаха и махнаха нашийниците.

– Плувайте към върха на палатката – каза Таласа. – Може там да има някаква дупка за вентилация или шев, който можете да разкъсате...

Прекъсна я кратък, внезапен звук, който дойде отвън, сякаш нечий вик бе прекъснат по средата. Последва го тихо трополене, като дъждовни капки, които падат по платното на кораб. Преди Сера да осъзнае що за шумове са това, вратата отново се вдигна и вътре се появи мъж, който влачеше стража след себе си. Гърлото на стража бе прерязано. Той се гърчеше и извиваше, опашката му се мяташе неистово. Очите му, пълни с отчаяние и молба, срещнаха погледа на Серафина. Тя рязко пое дъх и се дръпна назад.

Мъжът, който влачеше стража, бе висок и мургав, с къса руса коса и синя опашка. Последваха го още двама. Единият бе червенокос и зеленоок, със зелена опашка. Третият имаше дълга кафява коса, прибрана в морскоконска опашка, сиви очи и сива опашка. И тримата носеха кинжали и ятагани в ножници на хълбоците си.

Нийла се стрелна към умиращия страж. Грабна кинжала от колана му и го вдигна пред себе си.

– Махайте се оттук – каза тя. Гласът ù не трепваше, за разлика от ръката ù.

– Трябва да дойдете с нас. Веднага – каза един от мъжете.

– Кои сте вие? – попита Нийла.

– Аз съм господин Син – каза русият след секунда размисъл. – Това са господин Зелен и господин Сив.

– Аха, много убедителни имена – рече Нийла. – Какво правите тук? Какво искате?

– Да ви измъкнем оттук – каза господин Зелен.

– Кой ви праща?

– Приятел. Ще ви обясним по-късно. Нямаме време за приказки.

Изведнъж в далечината се чуха викове, разнесоха се заповеди. Водата закипя от плавници.

Господин Сив изруга.

– Трябва да плуваме, деца.

Таласа взе решение. Отправи се към мъжете. Нийла я по-следва. Сера, загледана в умиращия страж, остана на място. Той изрече с устни моля и после умря.

– Хайде! – изсъска господин Зелен.

Шокирана, Сера не можеше да помръдне.

Господин Син доплува до нея. Хвана брадичката ù и обърна лицето ù към своето.

– Погледни ме... Погледни мен, не него.

Сера срещна погледа му.

– Т-т-той помоли за помощ. Искаше да му помогна – каза тя с пресеклив глас.

– А ако му кажеха, щеше да те убие. Без да се замисли – каза господин Син. – Трахо идва. Разтревожихме го. Няма да чака до утре сутринта да получи отговори на въпросите си. Ще започне да те изтезава още сега. Тук. После ще те убие. Това прави в Серулия. Или идваш с нас, или оставаш с него.

– Моля те, дете. Нямаме избор – каза Таласа.

Сера кимна сковано. Господин Син ù подаде ръка. Тя я хвана и го остави да я издърпа от палатката в потъмнялата от кръв вода.