В морските дълбини

Двадесет и три

От мрака на Лагуната изплуваха лица. Пречупени, отчаяни гласове умоляваха за помощ.

– Моля ви, да имате няколко излишни мокрети?

– Синът ми е ранен. Има нужда от лекар!

– Съпругът ми изчезна. Казва се Ливио. Висок е, с черна коса. Виждали ли сте го?

Лагуната беше само на четири левги северно от Серулия – малко повече от десет морски мили. Бежанци от града, ранени и замаяни, плуваха из тесните ù течения. Криеха се във входовете на сградите и спяха под теченията.

– Децата ми са гладни, имате ли храна? – примоли им се една русалка. Две деца я държаха за опашката, а в прегръдките ù лежеше бебе.

Серафина спря. Нямаше нито храна, нито пари. Обърна се към Син.

– Не трябва да спираме – каза той. – Водите просветляват. След час ще изгрее слънцето.

– Все трябва да имаш някакви пари... каури12 или поне друп – помоли Серафина. – Дай ù нещо, иначе няма да мръдна оттук.

– Движете се! – изсъска Зелен.

Син свали обицата си – златна халка, и я подаде на жената.

– Продайте я – посъветва я Серафина. – Ще ви донесе поне няколко троки.

Русалката прегърна Син. После взе ръката на Серафина и я целуна.

– Вие сте принцесата, знам. Видях ви в Колизея. Благодаря ви! О, благодаря ви, принцесо! – заговори тя.

Един мъж, който се носеше наблизо, я чу и се обърна.

– Това е тя! Принцесата! – възкликна той.

– Върни си Серулия! – извика друга русалка. – Отмъсти за нас!

Един мазен на вид мъж, който досега ги беше наблюдавал от един вход наблизо, се плъзна във водата и заплува бързо.

Зелен задърпа Серафина.

– Слуховете се носят бързо – каза ù той, – а това не е добре за нас. Тук има лагуниери, които ще ви продадат на Трахо за две каурита.

– А ти ще поискаш повече, така ли? – попита Серафина с насмешка.

Зелен не си направи труда да ù отговаря.

Серафина все още искаше да му вярва. Искаше да вярва на всички тях. Очевидно Таласа им бе повярвала. Но те бяха Хищници. Престъпници. Защо ще помагат на две принцеси?

Групата продължи да плува през древни арки и по зле осветени течения. Серафина се оглеждаше и се чудеше къде е леговището на Каркарий. Никога досега не беше идвала в Лагуната, но бе чувала всякакви истории. Лагуната граничеше с човешкия град Венеция и беше част от Миромара, но всъщност принадлежеше сама на себе си. Тя даваше подслон на престъпници, сирени, мошеници и шпиони и беше любимото място на авантюристите – млади морски мъже, които показваха плавник на обществото, обличайки се като човеци пирати.

Когато наближиха сърцето на Лагуната, неприветливите тесни течения бяха заменени от площади, пълни с кафенета и клубове. Пред всяко заведение бълбукаха богато оцветени магмени сфери. От всички посоки се лееше силна музика, заради отворените врати на заведенията. Серафина видя магазини, от които можеше да си купиш всичко – омагьосани перли, сребро от потънали кораби, редки морски създания и вино от посидония13.

По-нататък тесните течения на Лагуната отвеждаха към каналите, създадени от човешка ръка, а клубовете и кафенетата отстъпваха място на дворците на Венеция. Чичо ù беше разказвал, че богатите терагогски благородници и търговци построили тези подобни на дворци домове преди векове върху дървени стълбове, забити дълбоко в глинестото дъно на Лагуната. Под тях, също толкова богати морски хора, построили своите дворци. Тези морски хора със скъпи дрехи и загадъчен вид сега плуваха напред-назад, влизаха и излизаха от домовете си. Мнозина носеха маски. Серафина видя бели лица с червени устни. Златни лица, изписани с фини черни рисунки. Лице на морска птица със закривен, жесток клюн. Арлекин. Лунен сърп. Лицето на смъртта.

Маските действаха на нервите ù. Самите те бяха неподвижни и безстрастни, но очите зад тях бяха жизнени и преценяващи. Говореше се, че тези жители на дворци са натрупали богатствата си, като давали частни концерти на човеците. Общуването с човеци беше незаконно. В Лагуната обаче единственото престъпление бе да си достатъчно глупав, че да позволиш да те хванат.

– Това е Големият канал – каза Зелен и посочи напред. – Дворецът е наблизо.

– Тук мирише лошо – заяви Нийла и направи гримаса.

– От гогите е – обясни Сив.

Четвърт левга по-нагоре по Големия канал Зелен сви в едно отклонение, рио.

– Ето тук е – каза той. – Алея Калиопа.

Той преплува още няколко метра по отклонението, после спря пред бяла мраморна сграда с извисяващ се готически вход. От двете му страни горяха ярки магмени фенери. Под тях се виждаха лица, издялани в камъка, с невиждащи очи и отворени усти. Над вратата беше издялан барелеф на морската богиня Нерия, заобиколена от няколко по-низши богове. Над всичко това се виждаше лоджия със заострени арки, украсени с фин фриз от морски цветя, риби и раковини.

Син вдигна тежкото желязно чукало и го остави да падне върху вратата.

– Qui vadit ibi?

Говореха каменните лица. Всички едновременно.

– Filii maris – отговори Син.

„Древни думи. На този език се е говорело, когато е бил строен дворецът“, помисли си Серафина. Тя разбираше латински. „Кой е там?“, беше въпросът. „Синове на морето“, бе отговорът.

Вратите се отвориха навън.

– Оттук – посочи Зелен. – Очаква ви.

Серафина и останалите го последваха вътре. Вратите се затвориха зад тях със злокобен тътен. Ключалката се завъртя. Едно резе запречи вратите. Тя вдигна поглед и видя светлина над водата. Зелен заплува към тази светлина. Серафина и Нийла се спогледаха и го последваха. Когато изплуваха на повърхността, видяха, че са в голям правоъгълен басейн, който заемаше половината от огромно помещение – пълна с мебели зала, в която имаше камина, електрически светлини и въздух.

Помещение за терагог.

– Аз... аз не разбирам – започна Серафина. – Мислех, че това е жилище на морски хора.

– Всичко ще бъде наред – увери я Син. – Ние трябва да тръгваме.

– В името на боговете, Син – каза Серафина, внезапно осъзнала какво са направили Хищниците. – Продали сте ни на човеците, така ли?

– Какво? Не! Не може да правите това! – възкликна Нийла, с глас изтънял от страх.

Той обаче се бе гмурнал под водата. Всички мъже бяха изчезнали.

– Син, чакай! – извика Серафина.

Беше твърде късно. Русалките бяха сами.