В морските дълбини

Четиридесет и седем

Речната вещица Магдалена огледа тънката, подобна на паяжина следа от последния удар на Нийла по стената на пещерата и поклати глава.

– Мъртва си. Ударът ти беше на километри от целта – заяви тя. – А после дойде неговият ред и той не пропусна целта.

Нийла избърса капка кръв от носа си.

– Опитай пак.

– Тя кърви – каза Серафина. – Трябва да си почине.

Серафина седеше на пода на една празна пещера, която йелите използваха за упражнения, и си почиваше. Нийла, Ава и Бека също бяха там. Линг бе при Абадон, където прекарваше по-голямата част от времето си през последните четири дни.

Преди да дойде редът на Нийла, Магдалена накара Серафина да направи apă piatră37, древно румънско заклинание за защита, с което тя трябваше да вдигне триметрова водна стена и да я направи твърда като камък, за да се предпази от нападение. Тя успя да задържи стената цели две минути, но от усилието така я заболя главата, че не можеше да гледа.

– Вземи – каза сега Магдалена и подаде на Нийла кърпа.

– Прекалено си жестока с нея – укори я Серафина, разтревожена за приятелката си.

– Абадон ще е още по-жесток – отвърна Магдалена.

– Няма проблем, Сера, добре съм. Хайде – каза Нийла и прибра кърпата в джоба си.

Магдалена заплува към стената и застана на метър-два от паяжинната пукнатина. Взе камък и надраска на стената приведена фигура с едро, грозно лице, после сложи хикс в средата на челото ù.

– Ето тук – каза тя и почука с пръст по хикса. – Съсредоточи се.

Нийла, която бе свела поглед към пода на пещерата, кимна. Пак си избърса носа.

– Давай, русалке! – викна Ава.

– Точно между очите, Нийла – насърчи я Бека.

– Съсредоточи се, dragă – вметна Магдалена.

Нийла вдигна глава. Втренчи се в хикса и запя.

Призовавам те,

светлина ярка,

ще направя от теб

оръжие по своя мярка.

Докато пееше, светлината от магмените лампи в пещерата се стрелна към нея. Тя я хвана и я сви на топка, както правеше винаги, когато готвеше фрагор лукс. Този път обаче направи топката по-малка, по-стегната и по-яка. Точно както я беше учила Магдалена.

Магийо, помогни,

озари нощта,

насочи ръката

към целта.

Нийла нададе вик и хвърли фрага с всички сили. Топката се удари в стената и избухна. Всички се снишиха, когато водата се изпълни с летящи парчета скала. Щом тинята по дъното се утаи, на мястото на главата на Абадон сега имаше голяма дупка.

– Отлично! – викна Магдалена. – Браво!

– Това беше невероятно! – каза Бека.

Нийла се усмихна. От носа ù бликна струя яркочервена кръв.

– Нийла! – извика Серафина. Тя заплува към приятелката си, извади кърпата от джоба ù и я притисна към носа ù.

– Стига ти толкова. Край – каза тя твърдо. – Тази магия трябва да взриви главата на Абадон, не твоята. Ела и седни.

Докато гледаше как Нийла си стиска носа, за да спре кървенето, Сера си помисли колко права бе Вража. Наистина бяха по-силни, когато бяха заедно. Ала тези нови сили си имаха цена. Кървенето от носа и главоболията бяха само част от нея. От тежките тренировки се бяха сдобили и със синини и мускулна треска. Ава повърна няколко пъти. Счупената китка на Линг напомни за себе си болезнено. Всички те бяха изтощени.

Магдалена, която щеше да стане следващата обършия, им помагаше да развият силите, наследени от предците им магове, и освен това ги учеше на някои от древните румънски заклинания на йелите. Имаше много за учене, щом щяха да се изправят срещу Абадон, а времето беше толкова малко. Магдалена не им даваше много почивки.

– Бека, ти си наред – каза тя сега. – Изпей ни едно хубаво заклинание flăcări38. Издигни силен подводен огън.

Бека се изправи и заплува към другия край на пещерата. Застана така, че да се носи на сантиметри от пода, и запя.

Пламък древен,

обгърни ме.

На оръжие

стори ме.

От земята около нея се издигнаха бледи, примигващи пламъчета подводен огън, призован от течното ядро на земята.

Магдалена изсумтя.

– Ти на това подводен огън ли му казваш? Тези пламъчета не могат да загреят и чайник. Не. Си. Съсредоточена. Трябва да можеш да призовеш огъня във всеки момент. Какво ще стане, ако Абадон ви приближи, а ти не успееш да призовеш огъня? Ще умрете. Опитай пак – заповяда тя.

Бека си пое дълбоко дъх и отново запя. Сега гласът ù бе по-силен, по-мощен.

Пламък древен,

обгърни ме.

На оръжие

стори ме.

Огън син, горещ,

прати свой впряг,

враговете мои

обърни във бяг.

Когато и последната нота се откъсна от устните ù, последва силен шум като от прииждаща вода. Подводният огън се изстреля във водата в огромна колона от кълбящи се пламъци и стигна до тавана на пещерата. Бека се изгуби сред тях.

Магдалена сви ръце на фуния около устните си.

– Бека? Бека, чуваш ли ме? ОТНЕМИ ОТ СИЛАТА! – извика тя.

Изведнъж огънят се разпадна и пламъците потънаха обратно в земята, от която бяха дошли. Бека все още се носеше малко над пода. Изглеждаше замаяна. Огънят бе опърлил къдриците ù, а роклята ù бе направо обгорена. До едното ù око червенееше пукнат капиляр.

– Силите ти се увеличават не с дни, а с часове – отбеляза Магдалена. – За жалост, същото не може да се каже за контрола ти над тях.

– Трябва ù повече време. На всички нас ни трябва повече време.

– Нямате повече време. И аз не мога да ви го дам. Това, което мога да ви дам, е помощ при овладяването на магията, ако я искате – каза Магдалена остро. – Ава, ти си наред! Искам да направиш заклинание око – точно както вчера. Искам да го задържиш и после да преминеш в convoca39, за да видят и другите каквото виждаш ти. Мислиш ли, че ще се справиш?

Ава кимна.

Серафина знаеше, че окото е трудно заклинание. Йелите го използваха, за да наблюдават Абадон. Заклинанието изискваше в близост до обекта на наблюдение да се сложи gândac, или бръмбар, който улавяше заклинанието и го задържаше на съответното място. Най-добрите бръмбари бяха раковините, заради способността им да улавят звука. Всички опитаха да направят око. Серафина успя само да надзърне зад един ъгъл. Линг видя кабинета на Вража. Обършията вдигна глава от бюрото развеселена и им махна. Нийла и Бека съзряха Малакостраките.

Ава успя да види Абадон, като използва същия gândac, който ползваха и йелите – златна раковина, която Сикоракс някога бе носила около шията си. Преди хиляди години Абадон бе замахнал към Сикоракс през решетките на бронзовите порти и я бе ранил смъртоносно. Беше сграбчил с ноктите си огърлицата и я бе откъснал от шията ù. Докато падала към дъното, верижката се бе заплела в една от гредите в основата на портите. И досега бе там, обвита в лед, незабелязана от чудовището.

Днес Ава съумя да задържи образа на Абадон за около тридесет секунди, но Магдалена бе изумена, че русалката изобщо успя да получи този образ.

Макар окото да бе трудно, конвоката – заклинание за призоваване, беше още по-трудна. Именно такова заклинание бе направила Вража, за да призове шестте русалки. Сега Магдалена искаше и петте да го научат, защото то служеше не само за призоваване на хора, а и за начин на общуване.

Ава се съсредоточи. Очите ù бяха слепи, но съзнанието ù виждаше. Сера за почуди дали ще пробва да им покаже какво вижда. Надяваше се да не е Абадон.

– Имаш ли образ? – попита Магдалена.

Ава кимна.

– Ще се опитам да ви покажа Макапа, родното ми място. Ще използвам една от раковините по перваза на прозореца в стаята ми като gândac – обясни тя.

– Амбициозна задача. Харесва ми – каза Магдалена одобрително.

Ава започна да пее.

Богове на мрака,

чуйте ми прошението:

Върнете ми за малко

дара на зрението.

Богове на светлината,

на вас се вричам;

помогнете да зърна

дома, що обичам.

Ава се усмихваше.

Река бърза,

река скоротечна,

помогни ми, мила,

направи ме красноречна,

картина ясна да покажа

на дружките си в пещерата –

домът ми свиден,

там, дето свършва се реката.

Серафина затвори очи в очакване Ава да премине от окото към конвоката. Мислеше, че ще види Амазонка, мястото, където бе отраснала приятелката ù. Вместо това видя себе си. След миг чу глас в главата си. „Сера? Ти ли си?“.

„Ава!“

„Еха! Аз съм в главата ти, gatinha!“

„Много е странно, Ава.“

„Ава? Сера?“

„Нийла?“

„Да!“

„Ехо!“

„Бека!“

„Аз съм, да! Чувам те, Ава! Чувам ви всичките!“

Появи се още един глас, този на Магдалена.

„Е, очевидно конвоката подейства, след като Ава общува с нас, без да говори, но окото изобщо не се получи. Трябваше да ни покажеш нещо много далечно в Амазонка, нали така? Обаче аз виждам само Сера, а тя е до мен!“

„Почакай малко – каза Серафина, когато образът дойде на фокус. – Това не е пещерата за упражнения. С какво съм облечена, за бога?“

В образа, който виждаха всички, Серафина носеше броня и беше яхнала огромен черен морски кон. Раздаваше заповеди на войници, нареждаше ги в боен ред.

Скоро русалките видяха защо. На другия край на полето, където стоеше Серафина, се събираше страховита армия.

Ава подсвирна тихо.

„Meu Deus! Колко много луди, грозни гоблини на едно място“, изкоментира тя.

„Фойеркумпели“, каза Бека мрачно.

„Сера, внимавай!“ викна Нийла.

Един гоблин бе пропълзял зад гърба на Серафина. Черната му коса стърчеше. Лицето му беше бледо и изпъстрено с белези от изгаряне с лава. Имаше ноздри, но не и нос, а устата му бе пълна с остри зъби, почернели и изгнили. Малките му жестоки очички бяха прозрачни като медузи. Серафина виждаше мрежата от кръвоносни съдове под повърхността им и жълтеникавия му мозък зад тях. Тялото му бе покрито с твърди, кокалести черни плочки като черупката на рак. Носеше двуостра брадва, с извити като полумесеци остриета. Пред погледите на русалките той вдигна оръжието си високо и замахна.

„Не!“ изпищя Ава. Тя се дръпна назад, сякаш в опит да избяга от видението. То изчезна също толкова внезапно, както се бе появило.

– Que diablo! – извика тя на глас. – Какво беше това?

– Това беше растящата сила на дарбата ти – отговори Магдалена.

– Няма начин! Това не е моята дарба. Моята дарба е зрението. Винаги е било така. Виждам истината. Виждам това, което наистина го има.

– Не, Ава. Вече не. Твоят прародител Никс не просто е виждал какво е, той е виждал и това, което ще бъде. Имал е силите на предсказател. Ти също ги имаш. Просто досега не си ги усещала. Сега, когато си близо до останалите, те се проявяват.

– Значи съм видяла нещо от бъдещето? – попита Ава.

– Така мисля – отвърна Магдалена.

– Страхотно – каза Серафина. – В такъв случай трябва да се готвя за битка с гоблини с брадви в ръце. Много се радвам. Защото, нали разбирате, изобщо не приемам Абадон като сериозно предизвикателство.

– Магдалена! – чу се глас от входа на пещерата. Беше Татяна, още една от йелите.

– Баба Вража иска да те види. Веднага – в гласа ù се усещаше паника.

– Какво е станало? – попита Магдалена.

– Капитан Трахо току-що е влязъл в устието на Олта. Трупът го е видял.

– Е, и? И преди го е правил. Просто оглеждат – каза Магдалена.

– С него има петстотин ездачи на смъртта. Петстотин! – повтори Татяна с треперещ глас, на ръба на истерията.

– Успокой се, Татяна. Той не знае къде сме – напомни ù Магдалена. – Никой не знае къде сме.

– Сега вече знае.

Това бе Линг. Подпря се на касата на вратата, задъхана. Лицето ù бе зачервено от бързото плуване.

– Но как е възможно? Кой му е казал? – Магдалена недоумяваше.

– Абадон.