В морските дълбини

Петнадесет

Огромен черноноктест дракон, с глава колкото на косатка, провря муцуна през дупката, която беше направил в стената. Протегна едната си предна лапа към еничарите и посегна към тях с огромните си нокти.

Войниците се хвърлиха към чудовището, но сабите и заклинанията им бяха твърде слаби срещу дебелите бронирани люспи, които покриваха тялото му, бронзовата маска, която пазеше муцуната, и нашийника с шипове. Мъже с черни униформи и предпазни очила седяха на гърба на дракона в бронирана кабина и насочваха звяра с юзда и поводи.

Драконът отново удари стената с огромната си глава и откърти ново парче. Вече почти можеше да си провре цялата глава през дупката.

– Спрете го! Спрете го! – разнесоха се викове.

Ала нямаше как драконът да бъде спрян. Заседателната зала беше в центъра на двореца. Драконът вече бе срутил много по-дебели стени, за да стигне дотук. Една вътрешна стена не представляваше пречка. След секунди щеше да нахлуе в залата.

– Заведете кралицата в подземията! – чу Серафина чичо си. – И принцесите! Веднага!

Серафина знаеше, че той има предвид съкровищницата под двореца, където се пазеше златото на кралството. Коридорът, който водеше натам, бе прекалено тесен за дракон, а бронзовите врати, които затваряха подземията, бяха с тридесетсантиметрова дебелина. Освен съкровища в подземията имаше и храна и лекарства в случай на обсада.

Двама еничари се спуснаха към Нийла. Петима други се скупчиха около Изабела и се опитаха да я вдигнат. Тя изпищя от болка и започна да се бори с тях.

– Мамо, спри. Моля те. Остави ги да те вдигнат. Долу ще си на сигурно място – каза Сера.

Изабела поклати глава.

– Вдигнете ме на трона – заповяда тя на стражите си. – Няма да умра на пода.

Сърцето на Серафина подскочи при тези думи.

– Няма да умреш. Просто трябва да се скрием в подземията. Просто трябва...

Изабела взе лицето на Серафина в окървавените си ръце.

– Оставам тук и ще се изправя пред нападателите си. Ти ще отидеш в подземията, Сера. Сега ти си кралица и те не бива да стигнат до теб. Живей, скъпо мое дете. За мен. За Миромара.

Тя целуна Серафина по челото и я пусна.

– Не! – изпищя Серафина. – Няма да тръгна без теб. Няма...

Прекъсна я тътенът от падането на поредното парче от стената, докато драконът разширяваше дупката. Създанието провря цялата си глава в залата и след нея вътре изплуваха десетина войници в черно. Водачът им посочи трона:

– Ето ги! Хванете ги! – заповяда той.

Водата се изпълни с летящи стрели. Еничарите заобиколиха принцесите, а кралицата падна.

– Вървете! Веднага! – извика Изабела.

– Не мога да те оставя! – хлипаше Серафина.

Измъченият поглед на Изабела потърси Нийла.

– Моля те... – промълви тя.

Нийла кимна. Хвана Серафина за ръката и я дръпна рязко.

Изабела видя един кинжал, паднал до трупа на един от еничарите. Създаде водовъртеж и запрати кинжала към водача на нашествениците. Ножът го уцели и го събори. Войниците му заплуваха към него да му помогнат, но той ги отблъсна.

– Хванете ги! – изгъргори, задавен от собствената си кръв. – Заведете принцесите на Трахо!

Но Сера и Нийла вече ги нямаше.