Тридесет и две
– Нийла, хвани мрежата! – викна Серафина.
Двете русалки пъхнаха пръсти в дупките на дъното на мрежата, а горният ù край вече се подаваше над повърхността. Надяваха се тежестта им да я дръпне обратно във водата. Лебедката заскърца. Издигането се забави, но не спря. Мрежата вече беше над повърхността и продължаваше да се издига. Въжетата се впиваха в пръстите им, но те не пускаха. Мрежата ги понесе нагоре, само опашките им останаха във водата.
– Няма смисъл! Пусни я! – извика Нийла.
– Трябва да ù помогнем! – възпротиви се Серафина.
– Сера, пусни мрежата, преди да са хванали и нас! – настоя Нийла.
Серафина поклати глава, а мрежата се изкачваше все по-нависоко, към палубата на малкия траулер на име „Бедриеер“. Карагьозите агонизираха без вода. Писъците на Линг цепеха въздуха.
– Не! – извика Серафина. Но пръстите не можеха вече да издържат тежестта ù. Тя падна обратно във водата. Мрежата се издигна още по-нагоре. Серафина и Нийла се криеха в сянката ù, за да не ги види екипажът на кораба.
– Какво ще стане с нея? – попита Нийла уплашено.
Серафина чу гласове – гогите си крещяха. После внезапно настъпи тишина и един глас каза:
– Какво, по дяволите, е това? Господин Мфеме! Бързо! Насам!
– Не може да е той. Не може – прошепна Серафина. Тя разбираше съвсем малко от гогския език, който наричаха английски, но това име не можеше да сбърка. Заплува предпазливо към края на сянката и погледна нагоре.
Един гол до кръста мъж закачи мрежата с рибарска кука и я задърпа към кораба. Към него се приближи друг мъж. Носеше джинси, избеляла черна тениска, шапка с козирка и слънчеви очила.
Серафина си пое рязко дъх.
– Нийла, това е той – каза тя. – Човекът, който нахлу в двореца на дука. Този, който ни нападна. Той е Рафе Мфеме!
– Качете я на палубата! – изкомандва Мфеме.
Писъците на Линг се носеха над водата.
– Ще опитам да направя водовъртеж – каза Серафина. Отчаяно искаше да спаси приятелката си.
Започна да пее заклинанието, но ù беше трудно да извиси глас. Във въздуха заклинанието звучеше слабо и насилено. Успя да създаде водовъртеж, който се извиси на четири метра. Тя го насочи към траулера с надеждата, че ще го удари силно отстрани и ще освободи мрежата от лебедката.
– Вижте, господин Мфеме, воден стълб! – извика един от моряците, когато водовъртежът стигна на по-малко по половин метър от кораба.
В същия момент водовъртежът внезапно се разпадна, сякаш се беше блъснал в стена. Водата изтъня и се върна в морето.
– Чакай аз да опитам – каза Нийла, която бе изпаднала в паника.
Тя дръпна няколко слънчеви лъчи и изпя заклинание фрагор лукс. Хвърли светлинната топка към кораба в опит да пробие дупка в корпуса му, но фрагът избухна преждевременно на около тридесет сантиметра от кораба, без да причини никаква вреда.
– Първо воден стълб, сега слънчево зайче – изкоментира Мфеме. – Какво странно време си имаме тук.
Той надникна през перилото към водата, сякаш знаеше, че са там. Сера сграбчи Нийла за ръката и я издърпа по-надълбоко в сянката на мрежата.
– Какво става? Защо заклинанията не действат? – прошепна Нийла.
– Не знам – отвърна Сера. – Няма логика. Терагогите не могат нито да правят, нито да развалят нашите заклинания.
Тогава отговорът се стовари върху нея.
– Чакай, Нийла... Сигурна съм, че е от корпуса на кораба. Трябва да е от желязо.
– И какво ще правим? Как ще освободим Линг, ако не можем да използваме магия?
Сера нямаше време да отговори.
– РАФЕ МФЕМЕ! – избумтя някакъв глас. Русалките се озърнаха и видяха, че идва от друг кораб – издължен и елегантен, който беше спрял близо до десния борд на траулера.
– Рафе Мфеме, говори Уилям Боуен, капитан на „Спрайт“. „Бедриеер“ нарушава Черноморския договор. Не е позволено да се лови риба в тези води. Румънската брегова охрана е на път.
– Воините на вълните – изръмжа Мфеме. – Включете двигателите.
– Господин Мфеме, Воините не могат да се качат на борда, но бреговата охрана може. Не можем да им избягаме. Техният кораб е по-лек и по-бърз. Ако се качат тук... ако видят какво имаме в трюма...
Тепрез започна да сипе ругатни и проклятия.
– Даже не ми трябваше проклетият карагьоз! Трябваха ми медузи! – той закрачи към контролното табло на лебедката и удари един от лостовете. Последва силен, скърцащ звук и лебедката освободи мрежата. Тя падна във водата и бързо изчезна.
Тепрез се обърна към палубата на „Спрайт“.
– Каква мрежа? – викна той към капитан Боуен. – Нищо не можеш да докажеш!
– Записахме те, Мфеме! – извика в отговор капитан Боуен и вдигна видеокамерата. – Свършен си!
Серафина не изчака да чуе повече. Нийла вече беше под водата. Сера се гмурна след нея. Заедно отвориха мрежата и освободиха Линг и карагьозите. Кашлящите, задъхани риби отплуваха веднага. Линг се спусна на дъното, насинена и кървяща. Лявата ù ръка бе изкривена под стряскащ ъгъл.
– Съжалявам, Линг – изплака Серафина. – За всичко съм виновна аз. Това нямаше да се случи, ако не бях тръгнала с пасажа. Ужасно съжалявам.
– Онзи гог трябва да съжалява – отвърна Линг. – За малко да ме убие.
– Това е Рафе Тепрез – обясни Нийла. – Опита се и нас да убие. Преди няколко дни в двореца на дука.
Серафина си спомни какво им бе казал дук Армандо за Рафе Мфеме. Че се е съюзил с Ондалина и е пренесъл в траулерите си войските, които бяха нападнали Серулия.
– Остани с нея, Нийла. Веднага се връщам – каза тя внезапно.
– Къде отиваш? – попита Нийла.
– Да видя какво мога да науча за Мфеме.
Серафина заплува бързо нагоре и предпазливо подаде глава над повърхността. Много внимаваше никой да не я види, но така или иначе никой не гледаше към водата. Екипажът на „Бедриеер“ бе доближил траулера до „Спрайт“ и Тепрез бе скочил на борда на другия кораб. Серафина чу викове и заплахи, после Тепрез грабна камерата от ръцете на капитана и я хвърли през борда. Един млад мъж се затича към него и Тепрез хвърли и него зад борда. Докато двама от колегите на мъжа го вадеха от водата, Тепрез нападна една жена, отскубна мобилния телефон от ръцете ù и го метна във водата.
– Искаш ли да го последваш? – извика ù той. Тя уплашено се отдръпна.
Сякаш беше навсякъде. Серафина заплува към кърмата на кораба и го видя как стоварва тежък гаечен ключ върху радиоуредбата.
– Предупреждавам ви, всичките! Стойте далеч от мен! – изкрещя той. Захвърли гаечния ключ, върна се на собствения си кораб и заповяда да включат двигателите.
Докато екипажът се суетеше, Тепрез опря ръце на планшира.
– Плува към Дунарея, Нилс – каза той на един от моряците. – Искам да я хвана. Сега. Преди да стигне до Олта. С нея има и други. Искам ги всичките.
Серафина се гмурна обратно. Водите близо до пристанището бяха плитки. Нийла и Линг седяха на дъното, което бе на не повече от девет метра под кораба.
– Махаме се – каза тя, когато стигна до тях.
– Линг не може да плува. Китката ù е счупена.
Серафина погледна Линг. Тя притискаше наранената си ръка към гърдите. Лицето ù бе посивяло от болка.
– Ще се наложи да плуваш – каза ù Серафина. – Тепрез иска да те хване. И нас също. Знае, че сме тръгнали към Олта.
– От къде? – попита Линг.
– Не знам от къде, но знае. Трябва. Да. Тръгваме.
– Трябва да ù помогнем, Сера. Много я боли – възрази Нийла.
Серафина се огледа. Погледът ù попадна на рибарската мрежа.
– Можем да я сложим на мрежата и да я влачим – предложи тя.
– О, сигурна съм, че много ще ù хареса, предвид факта, че същата мрежа едва не я уби. Освен това е трудно да се плува, докато влачиш мрежа! Няма да успеем да се движим достатъчно бързо за...
– Чакай малко, Нийла... Да, точно така!
– Какво?
– Можем да им заклещим витлото! Това ще ги спре. И ще ни даде преднина.
– С какво ще го заклещим? Магията ни няма да подейства на този кораб.
– С мрежата. Линг, стой тук. Нийла, помогни ми.
Двете русалки вдигнаха мрежата, завлякоха я до кораба и започнаха да я увиват около страховитите перки на витлото.
– Бързо, Сера. Ако го пуснат, ще станем на хайвер – припираше Нийла.
Докато работеха, на Сера изведнъж ù се стори, че чува гласове. Дали бяха морски хора? Или риби? Звучаха странно – чуваха се някъде отблизо, но бяха приглушени, затова не можеше да прецени чии са. Спря да увива мрежата и се огледа внимателно. Нямаше никого във водата.
– Нийла, чу ли това? – попита.
– Нищо не съм...
Тогава и двете ги чуха.
Стон, пронизителен и отчаян. Идваше от вътрешността на „Бедриеер“.
Сера заплува към кораба и притисна ухо в корпуса. Нийла направи същото, но не чуха нищо повече.
– Сигурно са карагьози – предположи Серафина неспокойно. – Един от моряците на Тепрез каза, че не могат да допуснат бреговата охрана да се качи на борда, за да не види какво имат в трюма. Сигурно незаконен улов.
– Сера... о, богове. О, Сера.
– Какво има? Какво стана?
Нийла не можеше да продума. Беше притиснала ръце към устата си. Кожата ù бе придобила нездрав бледосин оттенък. Серафина проследи погледа ù. На морското дъно, на около шест метра от левия борд на кораба, лежаха трупове, най-малко десетина.
Серафина нададе задавен вик. Тя заплува надолу към труповете, с надеждата, че очите я лъжат. Но не я лъжеха. Хората бяха мъртви – лежаха по гръб или по лице. По някои от телата се виждаха грозни, огромни рани, причинени от харпуните. Други бяха с насинени лица. На мнозина ръцете бяха завързани зад гърба. Почти всички жени бяха със сплетени коси, а мъжете бяха облечени с туники от морски лен, което значеше, че са селски жители.
– Не – простена тя. – О, велика Нерия, не.
Бяха миромарци. Нейният народ. Не бяха войници, бяха цивилни. И бяха избити като добитък. Сърцето ù се изпълни с дълбока, разкъсваща скръб и нажежена до бяло ярост.
– Тепрез се опитва да ни хване, за да ни предаде на Колфин. Защото той иска талисманите. Това го разбрах. Но това тук... Защо го е направил? Защо?
Нийла си възвърна гласа.
– Мисля, че ги е измъчвал, за да му дадат информация. Точно както Трахо направи с теб и Таласа. Сигурно е мислил, че знаят нещо за талисманите.
От кораба долетя бучене. Звукът постепенно се засилваше и изведнъж витлото се завъртя с оглушително свистене.
– Хайде – каза Серафина. Надяваше се, че планът им ще успее, колкото и малка да беше вероятността за успех.
Перките направиха няколко оборота и с лекота прерязаха мрежата. Надеждата на Серафина угасна.
– Не стана. Време е да се раздвижим – каза тя.
– Чакай, Сера, стана! Виж!
Пред погледите на русалките, изпорязаните нишки на въжето се увиха около оста на витлото и се заклещиха. Оста се завъртя още няколко пъти и спря.
– Спряхме го – зарадва се Нийла.
Серафина поклати глава.
– Само го забавихме. Последва ни дотук. Знае къде отиваме. Веднага щом си оправи витлото, пак ще тръгне след нас.
– Сера – каза Нийла. – Тепрез превозва ездачи на смъртта за Колфин. Дукът го каза. Ами ако и сега са на борда? Ами ако излязат да видят защо не работи витлото?
– Ако бяха на кораба, Тепрез отдавна щеше да ги е пратил да ни търсят. Но това не значи, че не са наблизо. Трябва да потегляме – тя хвърли поглед към труповете на дъното. – Преди да свършим като тях.