В морските дълбини

Тридесет

– Бих убила за един бингбанг в момента.

– Има ли момент, в който не би убила за един бингбанг, Нийлс? – подкачи я Серафина.

Русалките плуваха през песъчливи плитчини. Падаше мрак. Бяха тръгнали от Раднева преди два дни и оттогава не бяха спирали да плуват, освен за да поспят през нощта. Отначало бяха пели велозаклинания, за да се движат по-бързо, но после си дадоха сметка, че велото, което беше трудно заклинание и за солена вода, в реката изискваше още повече магия и ги изморяваше. Бяха си купили храна от пазара и бяха потеглили веднага, за да се отдалечат от ездачите на смъртта. Подбираха странични течения и след като влязоха в морето, заплуваха право на север, покрай бреговете на България към Румъния и устието на Дунарея.

– Не бих отказала и чилауонда. Или зизи. О, богове, умирам за едно зизи. Искам и чаша саргасов чай. И чисти дрехи. И красиви гребени за коса. И масаж. И меко легло. И хрупкава синя водна ябълка – завърши Нийла.

– Ето, вземи малко сушени рифови маслини и твърдо моржово сирене – каза Серафина и ù подаде храната.

– Пак ли сирене с маслини?

– Само това ни е останало. По-скоро ни беше останало. Това са последните маслини. Дано скоро да стигнем някое село.

– Ще стигнем – Акаба е в устието на Дунарея – каза Линг. – Сигурна съм, че сме близо.

Тежки бяха тези два дни по теченията – понякога плуваха заедно с тях, но друг път трябваше да плуват срещу тях. Нийла беше изморена, мръсна и гладна и копнееше да си у дома, с всичките му удобства. Освен това, макар да се приближаваха към Дунарея, имаха още много левги до Олта.

– На запад ли свихме край онзи пясъчен вал до Бургас? Или на изток? – попита Серафина и се заоглежда. Държеше карта от водораслов пергамент. Беше на Линг.

– На запад, определено – отвърна Линг. – Това ни беше прекият път, помниш ли?

Линг беше добър навигатор. Изведе ги от Раднева по едно тясно странично течение и им намери просторна пещера, в която да прекарат първата си нощ заедно. Успяха да избегнат среща с ездачите на смъртта и ловците на съкровища и под натиска на Линг изпяха илюзио, за да променят цвета на косите и дрехите си. Единственият проблем беше, че като всяко заклинание илюзиото не траеше вечно. Поддържането на илюзията отнемаше време и енергия – енергия, която влагаха в постоянното плуване. Линг непрекъснато им напомняше да повторят заклинанието, когато ефектът му изчезнеше. Нийла беше благодарна, когато падаше нощ и тя можеше да върне обичайния си вид. Ясно ù беше, че ще им се наложи да намерят някакво по-трайно решение на проблема, но за това им трябваше село, в което да купят дрехи.

На Нийла ù беше странно, че вече не са само двете със Серафина и невинаги се чувстваше добре в присъствието на Линг, тъй като тя имаше склонност да приказва и да се държи грубо. Имаше и навика внезапно да млъква насред дума, за да чуе какво се говори в някой минаващ пасаж морски кучки. Друг път прекъсваше разговора, за да вметне неща от сорта на: „Забелязвали ли сте колко си приличат шипящите гърлени съгласни в делфинския и нарвалския?“ Нийла никога не беше сигурна дали Линг слуша нея, когато говори, или някоя риба, минала покрай тях.

В същото време Линг беше умна и издръжлива и ги беше спасила от преследвачите им. Освен това тя беше русалката, която знаеше пътя до река Олта, така че Нийла нямаше друг избор, освен да я приеме.

Трите разговаряха доста, докато плуваха на север. Серафина и Нийла разказаха за себе си, а Линг им каза, че е част от многочислен клан, чиито членове, поне повечето от тях, живеят в едно село.

– Всъщност ние сме цялото население на селото – каза тя през смях. – Във всяка къща имам роднина.

– Колко е голямо семейството ти? – попита Нийла.

– Целият клан ли? Над петстотин сме. А преките ми роднини... майка ми, сестрите и братята ми, дядовци и баби, лели и чичовци, братовчеди – общо сме петдесет и трима. Може би вече сме станали петдесет и четирима. Една от лелите ми... – тя замълча и се заслуша в нещо. После се усмихна и довърши: – Речниковият запас на морските коне е невероятен, не мислите ли?

– О, абсолютно – съгласи се Нийла.

– Та, както казвах, една от лелите ми беше бременна, когато тръгнах.

– И всичките живеете в една къща? – попита Серафина.

– Много голяма къща – отвърна Линг и усмивката ù се стопи. – Всички, освен баща ми. Изгубихме го преди година. Излезе на проучване в Голямата Бездна, както му бе навик, и не се върна. Откакто изчезна, майка ми почти не е проговаряла.

– Ужасно съжалявам, Линг – каза Серафина.

– Какво се случи? – попита Нийла.

– Не знам – отговори Линг. – Цялото село излезе да го търси. Дни наред обикаляхме, но така и не го намерихме. Може би се е гмурнал твърде дълбоко и нещо го е нападнало. Или е припаднал. Знам само, че ми липсва.

– Сигурно на майка ти ù е било трудно да те пусне толкова далече – предположи Серафина. – Особено след като е загубила баща ти.

– Ами тя всъщност не ме пусна. Даже изобщо не искаше да тръгвам. Но легендата за йелите има голямо влияние сред народа ми. Баба ми Уен е шаманката на клана. Много е мъдра и пази традициите ни. Когато ù разказах съня си, тя каза, че трябва да дойда. Така че тръгнах и ето ме сега тук – рече тя. – От два месеца съм по теченията. Преди няколко дни започнах да мисля, че трябва да съм луда да тръгна така. После ви срещнах...

– И сега вече знаеш със сигурност, че си луда – довърши Нийла.

Линг се засмя.

– Знам, че не съм. Това, което ми разказахте за нападението и за Трахо, това, че и трите сме сънували един и същи сън... Йелите са истински. Има причина да ни повикат.

– Това не ми харесва – каза Линг с ръце на хълбоците.

Бяха стигнали до края на плитчината. Отвъд нея дъното пропадаше внезапно към равна област, засадена с водни ябълки. По клоните на дърветата нямаше и един плод.

– Прекалено е открито. Може някой да ни види.

– Нямаме избор – посочи Серафина, загледана в картата на Линг. – Не можем да поемем на запад, към брега. Плитчините са високи и ще се наложи да се покажем на повърхността близо до гогските плажове. Не можем да отидем и на изток, към дълбокото. Течението е прекалено силно и ще ни отклони от маршрута.

Линг огледа пейзажа отново.

– Да действаме бързо тогава – заяви тя.

Трите русалки заплуваха надолу. Последваха течението към дъното и се понесоха през откритата част, наострили уши за гласове или шум от перки, готови да усетят всяко движение във водата.

Нийла не спираше да се озърта в очакване всеки момент да види как ездачите на смъртта се спускат от плитчината, но нищо такова не се случи. Тъкмо започваше да мисли, че може и да се измъкнат оттам незабелязано, когато чу Линг да казва „Опа...“.

Точно пред тях стоеше мъж с мотика в ръка. Острият ù ръб лъщеше дори на оскъдната вечерна светлина.

Нийла се огледа и видя още няколко мъже да изплуват иззад дърветата с коси и вили в ръце. Бяха дрипави, слаби, със стиснати устни.

– Май не се радват много да ни видят – изкоментира тя.

– Да – съгласи се Серафина.

– Пригответе се – каза Линг. – Щом ви дам сигнал, плувайте право напред.

– Ами ако тръгнат след нас? – попита Нийла.

– Да се надяваме, че ще успеем да им избягаме. Не изглеждат особено издръжливи, за да ни преследват. Така, готови ли сте? Едно, две...

Изведнъж мъжът, който стоеше пред тях, свали мотиката и наведе глава.

– Да живее Серафина, принцеса на Миромара! – извика той.

Един след друг останалите последваха примера му. Свиха десните си ръце в юмруци, удариха се в гърдите и после ги протегнаха напред в приветствен жест.

– Да живее Серафина, принцеса на Миромара!

– Да живеят Меровингите!

– Смърт на тиранина Трахо!

Нийла стрелна с поглед Сера. Илюзиото, което беше направила, отново се бе изчерпало.

Мъжът с мотиката заплува към тях. Поклони се и им каза, че се казва Константин.

– Простете ни, принцесо. В началото не знаехме кои сте. В тези води кръстосват ездачи на смъртта.

Серафина се завъртя в кръг и огледа събраните около нея мъже. Появиха се още няколко. Вземаха ръката ù и я целуваха. Призоваваха боговете да бъдат благосклонни към нея. Разказваха ù историите си. Гласовете им пресекваха от вълнение.

– Отидох на гости при роднини. Когато се върнах, селото беше празно. То е съвсем наблизо. Нямаше никого, всички бяха изчезнали...

– Дойдоха през нощта...

– Къде са отишли?

– Защо, принцесо, защо отвлякоха семейството ми?

– Помогнете ни да ги намерим. Помогнете ни, моля ви.

Серафина, Нийла и Линг научиха, че ездачите на смъртта са отвели почти всички от тяхното село. Оставили само неколцина мъже да работят в ябълковите градини.

– Казват, че чичо ви е успял да избяга, принцесо. Че събира армия от коболдски гоблини на север. Вярно ли е? Имате ли вест от него? – попита Константин с надежда.

Серафина поклати глава.

– Нищо не знам за него.

– А майка ви?

– Надявам се, че все още е жива, но не съм сигурна. Това сме, ние трите. Отиваме да търсим помощ срещу злото във водите ни – каза Серафина.

Константин кимна и се опита да скрие разочарованието си. Бръкна в джоба си, извади една-единствена монета каури и ù я подаде.

– Не мога да я взема – отказа Серафина.

Константин не я слушаше. Нито пък някой от останалите. Дадоха ù каквото имаха. Няколко четинести червеи, завързани в снопче с водораслова клонка – нечие единствено ядене за деня. Три малки водни ябълки, скрити от ездачите на смъртта. Шепа пясъчни ядки.

Серафина погледна даровете, които мъжете тикаха в ръцете ù – мъже, които нямаха нищо, и преглътна с усилие. Нийла знаеше, че преглъща сълзите си. Знаеше и че Сера не иска да взема последните им пари или остатъци от храна. Но ако откажеше, щеше да ги оскърби.

– Благодаря ви – каза Серафина с треперещ глас. – Благодаря на всички ви. Обещавам, кълна ви се, че ще направя всичко, на което съм способна, за да ви помогна. Ако майка ми е още жива, ако чичо ми е жив, ще ги открия и ще им разкажа какво ви се е случило. Те ще намерят съседите и семействата ви, сигурна съм в това.

Мъжете нададоха одобрителни възгласи. Серафина отново им благодари, сбогува се с тях и трите русалки отново поеха на път. Докато плуваха, Нийла забеляза, че Серафина е необичайно мълчалива.

– Какво има? – попита я.

– Те ми се поклониха. Прегръщаха ме и ме целуваха. А аз не го заслужавам. Не заслужавам нищо такова.

– Ти им даде нещо, от което имаха нужда – каза Нийла. – Даде им надежда.

Серафина поклати глава.

– Дадох им празни обещания и нищо повече.

Линг се обърна към нея.

– Ей, Серафина? – повика я тя, а в гласа ù звънна стомана. – Когато те приветстваха, не приветстваха майка ти или чичо ти, а теб.

– Просто показват уважение към короната, нищо повече – каза Серафина.

Над тях премина голям пасаж карагьоз и за момент закри светлината. Внезапният мрак се стори зловещ на Нийла. Засили вече натрупаното напрежение между Сера и Линг.

Линг си пое дълбоко дъх и каза:

– Те просто се опитват да приемат желанията си за факти, Серафина. Знаеш го, нали? Това за чичо ти, който отишъл на север, имам предвид. Той е бил в двореца, когато нашествениците са влезли. И майка ти също. Това знаем. Всичко останало са само слухове. Другото, което знаем, е, че майка ти е била тежко ранена. Ти сама ми го каза. Може да не е оцеляла...

– Недей – каза Серафина отчаяно.

– Налага се да го кажа – възпротиви се Линг. – Всегласните говорят всички езици. И дядо ми беше всегласен и ми каза, че заедно с дарбата идва и отговорността да говориш не просто думи, а истината. Точно сега имаме една-единствена цел – да стигнем до йелите. Какво ще стане после? Какво ще стане, когато вещиците ни кажат, каквото имат да ни казват? Да не смяташ да се криеш при тях до края на живота си? Навсякъде, откъдето минаваме в това кралство – твоето кралство, хората страдат. Имат нужда от надежда. Имат нужда от водач.

– Имат си водач – тросна ù се Серафина.

– Серафина, трябва да приемеш...

– Грешиш. Тя е жива. Знам, че е жива! – изкрещя Серафина.

Между русалките се настани неловко мълчание. Серафина го наруши.

– Съжалявам. Последните няколко дни не бяха леки – каза тя. – Над нас минава пасаж риби. Ще поплувам с тях. Доскоро.

– Ще плуваш с пасажа? Ти? Това е толкова глупаво, само Язид е в състояние да го направи! – извика Нийла. – Близо сме до устието на голяма река. Има пристанище. С кораби. И гоги. Идеята не е добра.

Ала беше закъсняла. Серафина бе отплувала с пасажа.

– Серулия падна. Селата се обезлюдяват. Ако тя не поведе Миромара, цяла Миромара ще падне – обясни Линг. – Ако това стане, кой ще попречи на Трахо да завладее Кин? Матали? Другите морски царства?

– Линг, това да си водач, поне в Миромара, значи да си кралица. Единствената. Не може да има две кралици – каза Нийла остро. – Разбираш ли ме?

Линг кимна.

– Серафина не може да приеме, че е водач на народа си, защото това би означавало да приеме, че майка ù е мъртва. Минали са само няколко дни. Тя загуби всичко. Всичко, Линг. Трябва ù време.

– Разбирам, Нийла. Работа е там, че... нямаме време.