В морските дълбини

Тридесет и четири

– Тепрез стои зад всичко това от самото начало – обясни Серафина. – Той пренася войниците на Трахо в корабите си до набелязаните села. Те се спускат отгоре, принуждават селяните да влязат в кораба и после Тепрез ги отнася. Затова винаги изглежда така, сякаш са изчезнали безследно. И затова търсеше медузи, а не карагьоз. Помниш ли когато го каза? Точно след като хвана Линг. Медузите са храна за морски хора. Трябвали са му, за да нахрани затворниците си.

Тя плуваше напред-назад из кухнята на Лина. Беше разстроена. Нийла се облягаше на стената и я гледаше. Линг седеше до масата и държеше счупената си китка.

– Но тези нападения стават из всички води, не само в Миромара. Хиляди хора изчезват. Не е възможно Тепрез да ги държи всичките в траулерите си. Какво прави с тях? – попита Нийла.

– Мисля, че ги откарва в Ондалина. Колфин ги използва като заложници. Никой няма да нападне Ондалина, ако това ще доведе до смъртта на собствените му хора – каза Серафина. – Трябва да направим нещо. Трябва да го спрем.

– Как? – попита Нийла.

– Не знам. Можем да отидем при баща ти. След като намерим йелите. Сега той е император. Ще му разкажем какво се случва. Той ще го спре. Ще съобщи на останалите подводни владетели...

Линг я прекъсна.

– Хм, Сера? Ти самата си подводен владетел – напомни ù тя.

Серафина отвърна поглед. Никой не проговаряше. Напрежението между двете русалки стана осезаемо, изостри се точно както преди Серафина да заплува с пасажа.

Тогава Серафина се извини и Линг каза, че вината не е нейна, но това не промени факта, който бе довел до злополуката – Сера просто не можеше да приеме, че майка ù най-вероятно е мъртва и че сега тя е владетел на Миромара.

Този път Лина разпръсна напрежението. Влезе в кухнята понесла бинтове от морски лен, парчета стиропор, ножици и няколко клонки грацилерия – водорасло, което действаше обезболяващо. Изсипа всичко на масата.

– Ще те боли много. Наистина много. Сигурно ще се скъсаш от пищене, ще се подмокриш и ще припаднеш – заговори тя.

– Ей, Лина, да си чувала за благородна лъжа? – запита Линг.

Лина не отговори. Беше свела поглед към болнаво на вид сомче, което кръжеше във водата около нея.

– Какво има, Раду? – попита го тя и го почеса по главата. – Още ли ти е лошо? Почакай малко, мъниче. Ей сега ще ти дам лекарството.

Линг огледа купчината на масата.

– Правила ли си нещо такова досега? – попита тя.

– Не, но съм наместила стотици крила на патици – отвърна Лина жизнерадостно.

– Патица, русалка, няма разлика... – измърмори Линг. Протегна ръка във водата. Китката ù клюмна. – Е, поне не е ръката, с която държа меча.

Лина подсвирна през зъби.

– Май и двете кости са счупени – заяви тя. – Нийла, хвани я над китката и я дръж неподвижно.

Нийла се ужаси.

– Аз? Защо аз? Не мога!

– Налага се – каза Лина.

Нийла вдигна ръце.

– Чакай. Трябва ми зизи. Няма да оцелея без едно зизи.

– Ти ли? Ами Линг? – попита я Серафина.

– Дами, може ли просто да свършим работата? – помоли Линг през стиснати зъби.

– Нийла, хвани ръката на Линг. Серафина, когато ти кажа, дръпни дланта ù. Право напред. Леко и нежно – инструктира ги Лина. – Трябва да разделим пречупените краища на костите.

– Трябваше ли да изпадаш в подробности? – попита Нийла, която бе позеленяла. – Това за пречупените краища, имам предвид.

Серафина пое дланта на Линг.

– Много съжалявам. Аз съм виновна. Наистина много съжалявам – промълви тя.

– Просто дръпни, когато каже тя – каза Линг.

– Нийла, готова ли си? – попита я Лина.

Нийла кимна. Лина сложи клонка грацилерия пред Линг. Нийла я грабна и я натъпка в устата си.

– Това беше за Линг – скара ù се Лина.

– О, съжалявам – отвърна Нийла.

Лина подаде на Линг друга клонка. Линг я сдъвка.

– Така, Серафина, давай – изкомандва Лина.

Докато Серафина опъваше ръката на Линг, а Нийла я държеше неподвижно, Лина се зае със счупването. С уверени, но нежни пръсти, тя откри пречупените краища на костите и ги намести. Нийла спря да диша, докато я гледаше. Линг обаче не издаде и звук. Само дълбоките бръчки по челото ù подсказваха колко много я боли.

– Корава русалка си – похвали я Лина възхитена.

Когато ръката бе наместена, Лина я шинира с парчетата стиропор, после уви шината с бинта от морски лен. След това от един стар шал направи превръзка, която да държи ръката прибрана до гърдите на Линг. Когато свърши, подаде на Линг второ клонче грацилерия.

– Благодаря ти – каза Линг меко.

– Приключихме ли? Защото ми се вие свят, хора. Трябва да седна – заяви Нийла.

Линг подбели очи. Серафина разчисти превързочните материали от масата. Лина попита дали има гладни. Всички отговориха утвърдително. Тя се оплака как ще ù изядат всичката храна и ще я докарат до просешка тояга, след което напълни четири купи с гювеч от папур, жабешки хайвер и речни корени. Навън беше паднал мрак, но Лина имаше магмени лампи и ги запали. В претрупаната с мебели кухня беше уютно и Нийла се почувства безкрайно благодарна, че е тук. Потръпна при мисълта какво щеше да стане, ако не бяха намерили Лина.

След като се навечеряха и раздигнаха масата, Лина седна в люлеещ се стол, който бе направила сама от терагогска бебешка количка, и взе Раду в скута си. Загука му, но сомчето очевидно страдаше.

– Какво ти е, bibic22? – запита тя разтревожено. – Стомахчето ли те боли? Защо не ядеш?

Сомчето измяука жално. Линг, която го наблюдаваше, протегна ръка и размърда пръсти за да привлече вниманието му. После започна да издава странни цъкащи и пукащи звуци. Сомчето зацъка и запука в отговор.

– Не е от стомаха. Болят го хрилете отляво. Не яде, защото го боли прекалено много – обясни Линг.

Лина, с разширени от изненада очи, спря да се люлее.

– Как разбра? – попита.

– Просто го попитах. Говоря дракмедарски, неговия език. Аз съм всегласна.

Лина нежно разтвори хрилете на сомчето.

– О, боже. Залепила му се е хрилна пиявица! – тя скочи от мястото си и се върна с пинсети, с които за нула време махна паразита. Сомчето почти веднага живна и заговори на Линг.

Линг се усмихна.

– Казва, че се чувства много по-добре и че е гладен – каза тя на Лина.

Лина сипа вечерята на Раду, изчака го да се наяде, целуна го по носа и го сложи да спи в стара, пълна с блатен мъх щайга пред магмената камина.

– Ето така, bibic. Браво на доброто ми момче. Спинкай сега.

Тя се обърна към Линг.

– Ти го спаси. Имам нещо за теб. Подарък. За да ти се отблагодаря. Стига да успея да го намеря – каза тя.

– Виж, няма проблем, наистина – запротестира Линг. – Вече направи много за мен, за всички нас. Радвам се, че можах да ти помогна.

– Не, настоявам. Това е една игра, която гогите играят. Игра с думи. Ти си омни, а омнитата обичат думите – заяви Лина. Свали една кутия от рафта на стената и затършува в нея. Извади рокля, палто, купа, огърлица и тел за разбиване на яйца.

– Виждала съм ги да я играят, когато си правят излети край брега на реката.

Продължи да тършува. Извади велосипеден звънец. Бронзов фенер. Пластмасов динозавър.

– Веднъж един много се ядоса, когато изгуби в играта, видях го. Захвърли я във водата. Така стигна до мен. Но къде е?

Тя стана, без да прибере нахвърляните предмети, и свали друга кутия. От нея се появи дъждобран. Тромпет. Волан. Докато тя вадеше предмет след предмет, Нийла се сети за проблемите, които им създаваше поддържането на илюзиото.

Стана от мястото си и започна да разглежда предметите, които Лина бе наизвадила. Вдигна една рокля и огледа една туника. Пипна топ плат. Яке. Бижута. Пощальонска чанта. Кутийка с рибарски куки. Тези неща бяха обещаващи. Платът беше с точния цвят, който ù трябваше. А роклята... как ли щеше да изглежда без ръкави? Нийла започна да се вълнува, както винаги, когато в ръцете ù попаднеше плат, а главата ù бе пълна с идеи.

– А, ето го! – победоносно извика Лина, след като изпразни десетата кутия.

Подаде на Линг малка пластмасова кесия. Тя я отвори и я обърна върху масата. Оттам се посипаха десетки малки бели пластмасови плочици с черни терагогски букви по тях.

– Страхотно! Благодаря ти, Лина! – възкликна тя. Веднага започна да оформя човешки думи с плочките.

Нийла, която още ровичкаше из купчините боклуци по пода, сега се изправи и посочи нещата, които бе отделила.

– Лина, ще ми продадеш ли тези неща? – попита тя. Все още имаха малко мокрети от кесията, която дукът им даде.

– Да ти ги продам? Защо?

– Със Сера трябва да се предрешим. Обявили са награда за залавянето ни. Мислех си, че с тези неща ще успеем да се превърнем в авантюристки – обясни Нийла с надежда. – Сера вече си отряза косата, така че не ни трябва кой знае какво.

– Не – отказа Лина.

– Моля те, Лина. Ще ти платим добре – примоли се Нийла. – Не можем да плуваме в този вид. Някой ще ни разпознае.

– Имам предвид, че няма да ви ги продам, а ще ви ги дам. Вземайте ги. И спрете лошите хора. Онези, които дойдоха днес. Спрете злото, което причиняват на хората.

Лина погледна Нийла, след това извърна поглед, но Нийла успя да забележи огъня, който пламтеше в очите ù.

Лина беше стеснителна, недодялана и нетактична. Разбираше се по-добре със сомовете, отколкото с хората, но в същото време беше мила и смела. Много смела. Ако ездачите на смъртта ги бяха открили тук, тя щеше да плати висока цена за това, че ги бе скрила.

– Ще направим всичко възможно – обеща Нийла и преглътна буцата, заседнала в гърлото ù. – Ще ми заемеш ли за малко ножици, игла и малко конци?

Лина кимна и отвори едно чекмедже.

– Изморена съм, момичета. Ще си лягам – каза Серафина.

– И аз идвам – додаде Линг.

Серафина и Линг пожелаха на другите две русалки лека нощ. Лина излезе да прибере сомовете си за през нощта, после и тя си легна. А Нийла остана в кухнята да работи на светлината на магмените фенери и не легна до късно след полунощ.

Беше пребита и насинена. Сърцето я болеше от мъка и се боеше от това, което щеше да ù донесе следващият ден. Но въпреки всичко, докато кроеше, режеше и шиеше с плат в ръцете и цел в главата, тя чувстваше още нещо.

За няколко часа се почувства диво, невероятно щастлива.